Шпагат, достоен за нинджа

Край „театралната реформа“ в публичното пространство през последните дни „се отдели много емоция“, както казваше една моя любима режисьорка… Ако погледнем неемоционално бихме могли да видим повече неща.

Струва ми се, че най-важният проблем за българското изкуство НЕ СА парите. Те са важни и, разбира се, крайно недостатъчни, но не по-малко важни са: менажирането, рекламата, организацията, ясната финансова отчетност, планирането и координацията – все неща, които нямат нищо общо с емоциите. Ако тези пунктове от веригата са слаби, голяма част от парите, колкото и да са, ще потъват в нищото или ще отиват на вятъра – и няма да имат нищо общо с резултата.

Да, изкуството е „стихийна дейност“ и точно затова администрирането му трябва да бъде много внимателно, деликатно, прецизно и добронамерено. Има една сериозна мозъчна дейност, изразяваща се в предвиждане, стратегии, визии и прочие ментални упражнения, които биха могли значително да облекчат съдбата на артистите… Засега те/ние се справяме сами  разпънати в непосилен шпагат между „високия брой зрители” и „високото изкуство”. Шпагат, достоен за нинджа.

Най-слабото място на всички видове реформи е администрирането – мениджмънт, реклама, проучване на пазара. Местният арт фонд изпитва остра нужда от екипи от администратори – те биха могли да се създадат чрез организирани курсове, да се обучат, да бъдат пратени на специализации и после да се внедрят в арт полето… Сигурно са правени такива опити, но ефектът не се усеща достатъчно осезателно и категорично. Днес всичко е „стихийно“ – има немалко злоупотреби и резултатът е неудовлетворяващо посредствен – правят се спектакли за много пари, които се играят 1-2 пъти без всякаква възвръщаемост; същевременно артистите мизерстват, независимо че са заети безспирно в многобройни репетиции и спектакли; същевременно бутафорни спектакли с привкус на кабаре събират публика, която се реди на опашки да гледа злободневни вицове със смъкнати презрамки и розови пайети… Не става дума за „планиране“ на изкуството, а за осигуряване на условия за реализирането на неговото многообразие – до този момент.

Всичко това променя изконно смисъла изкуството и отново се стига до любимото ми „изместване на смисъла” – от духовна дейност то се превръща в развлекателна практика с комерсиално-популистки характер. Кръгът порочно се затваря в своята самодостатъчност и всички се чувстват доволни. Всички, освен онези, които наистина имат идеи и талант да кажат нещо ново и интересно; всички, освен взискателните зрители, които искат да видят нещо ново, интересно и направено с майсторство и вкус. След време се стига до прецедент, при който оригиналните и свежи идеи нямат адресат – те вече няма до кого да достигнат, тъй като съзнанието на техния потенциален зрител е вече добре обработено от масовата култура, медиите и всякакви модерни идеолози на кича. Затова „бедната” в няколко смисъла публика, в своето болшинство, стои и гледа с недоумение всяко нещо, което надхвърля нивото на риалити шоу, защото им е сложно за разбиране…

По отношение на музиката проблемът е още по-жесток. Това е най-големият гаф – да възпиташ съзнание, което няма въображение и асоциативни способности – но това е друга тема.

Така стигаме до най-сложната част в преценките – те са винаги силно субективни и не всяка неразбираемост е признак за елитарност, но във всички случаи е по-добре да я има, отколкото не.

Друг е въпросът, че поради малкия мащаб всички се познаваме твърде добре и може би поради това не можем да генерираме взаимно доверие. Превръщаме се не само в нинджи, но и във вълци единаци, които понякога са и „мечки“.