Шпатов 2.0

Александър Шпатов представя подобреното си Аз в новия сборник „Том 2.0“. Книгата (изд. „Колибри“) събира в себе си оптимизираните, допълнени и преработени разкази от първите три колекции на писателя – „Бележки под линия“ (2005), „Разкази под линия“ (2008) и „Календар с разкази“ (2011).

Верен на стила си, Шпатов отвежда към някои от най-емблематичните и някои от най-потайните софийски кътчета, губи един испанец, запознава ни с мястото на Зрънчото във Вселената и ни показва възглавница във формата на Мики Маус.

Авторът, който миналата година представи четвъртата си книга – „#НаЖивоОтСофия“, събира в „Том 2.0“ общо 33 разказа – точно 10 години след дебютния си сборник и в навечерието на 30-ия си рожден ден.

Книгата вече е на пазара, а официалната ѝ премиера в София ще бъде в понеделник (14 декември) от 19 часа в литературен клуб „Перото“ в НДК. А дали и тогава Александър Шпатов ще изпитва столичани познават ли контурите на Витоша, или е подготвил различна провокация – ще научим много скоро.

Предоставяме ви един от разказите в „Том 2.0“.

Относно Зрънчо и Вселената

Седя на най-добрата пейка за четене в Борисовата, хапвам царевични пръчици и изобщо не подозирам, че само след минути ще бъда посветен в една от най-големите тайни на Вселената.

Пликчето още не е преполовено, когато някакъв тип се приближава до пейката, пита ме дали е свободно и без да дочака отговор, си сваля червената раница от рамото, закача я отстрани и се настанява, все едно си е у дома. Честно казано, трудно ми е да реагирам (място, така или иначе, има), а и точно сега въобще не ми се разправя с нахалници. Местя царевичните пръчици от моята страна на пейката, хапвам две-три и отново се зачитам в новия сборник на Деян Енев. Три параграфа по-надолу обаче усещам, че онзи стои с ръце в скута си и откакто се е намърдал до мен, единственото, което прави, е да се пули в „Зрънчото”[1]. Отново оставям книгата, поглеждам го, но той така и не се усеща. Усмихвам се (не знам какво друго може да се прави в такива моменти), взимам пликчето и го разтварям още малко, за да му е по-удобно.

– Искате ли?

Ако не друго, поне изглежда като човек, който спазва някаква хигиена.

– Не, благодаря – отговаря ми и се вкопчва в раницата си той, сякаш нахалникът съм аз.

– Сигурен ли сте?

– А вие сигурен ли сте? Знаете ли въобще как го правят „Зрънчото“?

– Не е най-здравословната храна, ясно ми е – усмихвам се още веднъж аз и неволно посягам да си взема.

– Никаква храна не е. Това е въпросът. Хапваш нещо, глътваш нищо, нали така му казват.

– Зарибявка. Веднъж седмично ако е, няма проблем.

– Вижте, въобще не става дума за това. Аз ви питам знаете ли от какво се прави, това е въпросът?

Явно няма да се чете. Отбелязвам си страницата и с едно не знам от какво се прави се настройвам за пълна програма и нищо по-малко. Всъщност кой знае, понякога така е по-интересно, отколкото да се забиваш в книгите.

– Уж е от царевица, а се казва „Зрънчо“, тоест хем царевични пръчици, хем от зърно. Още оттук на човек трябва да му светне. То по тая логика и лукчетата се правят от лук, ха-ха! Като се замисли човек обаче, веднага разбира, че със „Зрънчото“ няма как да е така. Вижте, работата е много проста. Едно ударение всъщност. Искам да кажа… нали сте чували, че понякога човек се ражда с трето зърно. Така де, нали разбирате – на гърдите.

– Разбирам – кимам аз.

Проста работа наистина. Само може би точната епикриза ще се окаже малко по-сложна. Пък иначе – гледаш го с тази раница, горе-долу симпатичен, спретнат, ама ето – стресът не прощава.

– Добре де – продължава онзи, въпреки че усеща растящото ми недоверие, – а виждали ли сте на живо човек с три зърна?

– Нито съм виждал, нито искам да виждам!

Предполагам, че в този момент погледът ми е говорил достатъчно, а и доколкото помня, вече се бях дръпнал във възможно най-далечния край на пейката.

– Извинявам се, не съм луд. И не, не съм тръгнал да се събличам, ако това ви притеснява… Ни най-малко. Просто искам да ви обясня за какво става дума, от друг няма как да научите истината. Вижте, пак ще се върна на темата за третото зърно. Този феномен уж съществува, обаче никой никога не го е виждал с очите си. Преди хората са се криели, а сега – сега просто отиват при хирурга. Та ето и моята теория: неслучайно началото на козметичната хирургия съвпада с изобретяването на „Зрънчото“. Представям си как първия път, когато е имало такава операция, хирургът отстранява третото зърно от гърдите на пациента, слага странния израстък в някакъв алуминиев съд и само след минутка с учудване установява, че от съда започват да излизат безброй жълтеникави дунапренени топченца. Защо се смеете? Моля ви, само ме изслушайте.

Слушам и още как – късна пролет в Борисовата, идеален сезон за лов на истории…

– Нали си представяте какъв шок е било първоначално? Лекарите изнамират още няколко пациенти с трето зърно, повтарят операцията и получават абсолютно същите резултати. Хиляди дунапренени топчета, които извират сякаш от нищото. Всичко се засекретява и идва ред на учените. Следват всевъзможни експерименти в дузина лаборатории и десетки безсънни седмици за фармацевти, биолози, химици, биохимици и така нататък, но без някакъв съществен резултат. Накрая някой разсеян асистент по случайност глътва едно от топчетата и така се разбира – те не само не са опасни, но и са суперинтересни на вкус. И не бива въобще да се съмнявате – когато това откритие е стигнало до правилните уши, всичко веднага е било изнесено от секретните лаборатории. Още на следващия ден е била намерена подходящата фабрика, инсталирани са били необходимите съоръжения и след не повече от месец съдовете с хирургично отстраненото трето зърно вече са изсипвали безкрайното си съдържание върху специално приготвения конвейер. Ето как според мен са се появили първите пликчета „Зрънчо“, това е моята теория. Името на новия артикул говори недвусмислено. Историята пък, че това били царевични пръчици, е измислена, за да прикрие тайната на производителите, които междувременно натрупват впечатляващо състояние и елегантни директорски шкембета. Накрая и последните следи към истината са умело прикрити – вместо „Зрънчо“ така наречените царевични пръчици вече се казват „Лъки Бой“, „Флинтстоун“, „Зайо Байо“ и други такива кухи названия. Сега разбирате, нали? Няма как да знам, че всичко това се е случило точно по този начин, но ви гледам, интелигентен човек сте, четете книги, така че съм сигурен – ще схванете. Пък ако някой има по-добро обяснение, ако може – нека ме обори. Досега никой не е успял. Извинявайте за безпокойството, но си мислех, че за всеки е важно да знае.

Човекът си слага отново раницата, извинява ми се още веднъж, че ми е прекъснал четенето, и с едно някой друг път ще ви кажа кой бели белените семки става и скоро го изгубвам от погледа си. Зачитам се отново в разказа и след малко пак посягам по навик към „Зрънчото“. В пликчето не е останало нищо.

P. S. Една петъчна вечер няколко години по-късно отидох на парти за новия брой на списание „Едно“. Първата причина – трябваше да има мой разказ вътре и много исках да видя как се е получила илюстрацията към него. Другата – партито щеше да е в завода на „Зръчно“. Бившият, по-точно. От поточните линии не бе останало нищо, само някакво табло с надписи на руски на най-горния етаж и нещо като фуния, пробиваща плочата към долното ниво.

Загледах се през фунията. Фокусът ѝ беше точно върху един от редакторите на списанието. Той говореше с някакъв човек, който също ми се стори познат. Видях го, че посяга за нещо към раницата си и чак тогава ми светна. Побързах да сляза на долния етаж, беше ми интересно за какво си говорят. Дълго обикалях залите, но така и не ги открих. (Впрочем случайно или не, броят с моя разказ се оказа последният за списанието.)

Няколко години по-късно отново го видях. Беше се натрупал суперголям джакпот и баща ми ме нави да отидем да пуснем тото. Точно бях стигнал до гишето и се чудех кои цифри да допълня към двете от рождената ми дата, когато опашката отвън се раздвижи. Имаше прекалено много хора, за да го видя, но нещо в гласа му ми се стори познато.

– Рискът си е ваш – чух го да казва. – Нали знаете за какво са го измислили тотото? Защо си мислите, че после не им съобщават имената на спечелилите, а? Сто процента в бъдещето вече са изобретили машини на времето, няма начин да не са. А така и няма един човек поне да е пристигнал от „тогава“. Или по-точно – те пристигат, обаче веднага ги хващат. Ето, затова е тотото, няма човек, който да не може да бъде изкушен по този начин. Ако не сте схванали още, да ви кажа. Щото, ако се разбере, че идват хора от бъдещето, знаете ли какъв скандал ще стане? Всичките, дето сега правят конспирации, ще ги хванат. Не ми се смейте. Въобще не е смешно – ще вземете по случайност да уцелите числата, ще се зарадвате, ще отидете уж да си взeмете фиша, и после – ни вест, ни кост от вас. И ще ви разпитват, и ще ви карат да си признаете, докато накрая не се пречупите. Да не мислите, че не знам… Така си ги обяснявам аз нещата – иначе защо да не ги показват спечелилите, никаква логика няма…

Между другото, наскоро гледах едно клипче на How it’s made, в което обясняваха за чипса (средно 36 парчета от картофи, формата на Pringles е тествана в аеродинамични тунели, за да не литват, когато им издухват мазнината, пликовете се пълнят с азот, за да пазят чипса по-хрупкав, такива неща). Като бонус тръгнаха да показват как се прави американската версия на „Зрънчо“. Гледах не повече от пет секунди и го спрях. Повече измислици по темата не ми трябваха.