Щастливият човек няма минало

Дочакахме романа, с който австралийският писател Ричард Фланаган спечели едно от най-престижните отличия в литературния свят – „Ман Букър”. Журито на конкурса през 2014-а беше единодушно, че Фланаган, който има зад гърба си шест силни романа, е създал забележителна творба:

„Написан с извънредна елегантност и мощ, „Тесният път към далечния север“ хвърля мост между Изтока и Запада, между минало и настояще, с една история за война, вина и героизъм”.

Само седем дни след обявяването на носителя на наградата, от продажби на книгата са реализирани близо 140 000 британски лири. На български език „Тесният път към далечния север“ („Колибри“) излиза в превод на Владимир Молев.

Историята ни повежда към Тасмания през 1941 г., когато младият военен лекар Дориго Еванс преживява първата си любовна тръпка. Виновницата се казва Ейми, а бедата има две страни. Първо, Ейми е съпруга на чичо му, второ, Дориго е сгоден. Скоро след запознанството им войната го захвърля на далекоизточния фронт, а оттам и в ада на един японски трудов лагер. Фланаган илюстрира несгодите на военнопленниците, които строят железен път между Тайланд (тогавашен Сиам) и Бирма – малтретирани от пазачите, изнурени и болни, те се вкопчват в илюзиите си, за да оцелеят.

Дориго се уповава на надеждата да види отново Ейми, но нейната съдба се оказва не по-малко сурова. Петдесет години по-късно, вече герой от войната на достолепна възраст, той се отегчава от известността си и с горчивина размишлява над безвъзвратно отлетелия живот.

Навярно това е адът, заключи Дориго, постоянното повторение на един и същи провал.

Писането на Фланаган е темпераментно и въздействащо, страниците са изпъстрени с натуралистични сцени и находчиви прозрения за човешката природа, за националните стереотипи, невежеството и абсурдите, които диктуват хода на историята. Повод за създаването на романа са травматичните преживявания на бащата на автора в японски военнопленнически лагер през Втората световна война, а самото заглавие е заимствано от прочутия пътепис на японския класик Мацуо Башо.

„Днес парният локомотив С 5631 е гордо изложен в храма Ясукуни в Токио, който представлява неофициалният японски мемориал за войната. Освен локомотива, в храма се пази и „Книгата на душите“. В нея са записани имената на повече от два милиона японци, загинали в служба на императора във войните в периода 1867–1951 година. Записването в „Книгата на душите“ в това свещено място носи опрощение за всички извършени злини… На табелката пред локомотив С 5631 няма нито дума за ужасите при строежа на железопътната линия. Няма ги имената на стотиците хиляди загинали. И днес още не е известно колко точно са те. Военнопленниците са само част – около 60 000 души – от работилите като роби в това фараонско начинание. Заедно с тях са се трудили поне четвърт милион тамили, китайци, яванци, малайзийци, тайландци и бирманци. А навярно и повече. Някои историци твърдят, че от тези роби са загинали 50 000, други – 100 000, трети – 200 000. Никой не знае колко точно са жертвите. И никой никога няма да узнае. Имената им са вече забравени. Няма книга за техните изгубени души. Затова посвещавам на тях този откъс.”

Светът управлява делата си така, че цивилизацията всеки ден извършва престъпления, за които отделният човек би лежал в затвора до живот – така звучи равносметката на изнемощелия Дориго, а и на автора. Хората или се примиряват с „идиотите, които се набиват на очи”, или наричат безчинствата на високо ниво „политическа конюнктура”. В най-добрия случай се уединяват, изолират се от цивилизацията и назовават това личен живот.

„И колкото повече се откъсват от цивилизацията, толкова по-свободни се чувстват.”

Уж. Защото това е временна залъгалка – щом си жив, значи не си свободен от света. Споделяш ли живота, значи споделяш вината.

Ако ужасът може да се побере в книга, да получи форма и смисъл, то романът на Фланаган е това. Формата е блестяща, смисълът е ясен – докато има насилие, всяка антивоенна страница е свещена. В живота обаче ужасът няма нито форма, нито смисъл, него просто го има.

„Разчитайте само на илюзиите си”, намига Фланаган.

Няма нищо по-несериозно от вярата в реалността.