Ще наречем ли Гоген педофил?

Повече от сто години след смъртта си Пол Гоген е напът да сподели съдбата на Роман Полански, Майкъл Джексън, Кевин Спейси и други съвременни творци, обвинени в педофилия. Дали не е дошъл моментът сериозно да преразгледаме оставеното от художника е въпрос, който преди дни постави „Ню Йорк Таймс“ в статия, даваща подробности за организираната изложба с негови портрети в Националната Галерия на Лондон.

„Не е ли време да спрем да гледаме Гоген по същия начин?“ е първият въпрос, който посетителите на експозицията чуват в мобилния си гид.

Това е и нещо като своеобразен код, който поставя в различен контекст автопортретите, портретите на приятели и жители на остров Таити, където художникът прекарва последните дванайсет години от живота си. Сред платната е и портретът на таитянска тийнеджърка, за която художникът е бил дори женен. Заглавието му е „Техамана има много родители” и изобразява младо момиче с рокля на сини и бели райета, което държи ветрило.

„Техамана има много родители”, 1893

Всъщност, точно в този факт се крие и причината за обвинението в педофилия. Пол Гоген – ексцентричен и своенравен не само като художник, но и като човек – живее на екзотичния остров, обграден от местни деца, за които с удоволствие се грижи „като баща“, както казва самият той. Бащиното чувство обаче не му пречи да се обвърже законно не само за момичето от портрета, но и за още една девойка на същата възраст – на тринайсет години.

Историята с обвинението на Пол Гоген в педофилия не е нова. За нея се заговори активно преди две години, когато на голям екран излезе биографичният филм за художника с Венсан Касел в главната роля, озаглавен „Пол Гоген – пътуване до Таити“. Около премиерата на лентата и представените в нея биографични факти за това, че Гоген е споделял легло с малолетни момичета от острова, избухна скандал още преди филмът да види бял свят. По това време Венсан Касел, към когото бяха отправени упреци, че се е съгласил да играе роля на педофил, отговори на обвиненията конкретно и ясно:

„Тринайсет години в онази епоха (края на XIX век – бел. авт.) не е като тринайсет години днес“.

Това изявление, разбира се, поляризира обществото, като обвиненията заваляха едно след друго, съвсем в духа на съвременното социално осъзнаване на темата за сексуалния тормоз. Светлина по въпроса хвърли френската историчка и авторка на изследването „История на педофилията в периода от XIX и XX век” Ан-Клод Амброаз-Рондю. Според нея, за да се даде реално оценка на общественото поведение на Гоген, задължително трябва да поставим творчеството и живота му в контекста на времето, в което е живял. Днес педофилията е приета не само за сексуална перверзия, но и за криминално престъпление, което се преследва от закона. Но в края на XIX век, във времето, когато Гоген напуска Франция и заминава за Таити (1891 г.) дали това е било така?

Според съдебната практика от онова време, както пише Амброаз-Рондю, във Франция има два случая на осъдени за насилие над хора, които днес определяме като малолетни. През 1810 г. мъж е осъден за побой и „срамно поведение“ (но не определено като „сексуално насилие“) над петнайсетгодишно момиче. При присъдата обаче някои юристи изрично отбелязват, че няма законово право, което принципно да забранява физическото насилие над млади хора, затова и според тях може да има присъда само за прихически и морални вреди.

През 1832 г. е осъден мъж за „срамно насилие“ над единайсетгодишна девойка. Споровете и обществените разговори ескалират покрай този факт и скоро е приет закон, според който границата на „порастването“ е единайсет години. През 1863 г. за възрастни (с правото да имат сексуален живот и брак) се приемат всички, навършили 13 години, казва авторката. Важната промяна във френското законодателство настъпва чак през 1945 г., когато за достатъчно пораснали се приемат хората, навършили… петнайсет години.

Погледнато от юридическа и антропологична гледна точка това означава, че съвременниците на Гоген са гледали на тринайсетгодишните момичета не съвсем като на деца. И от гледна точка на правото ние днес няма как да съдим художника за нещо, което самото му съвременно общество е имало за приемливо. Друг е въпросът за това как оценяваме това от гледна точка на морала и християнските ценности например, но що се отнася до правовата страна на въпроса, няма съмнение, че Гоген не е бил приеман за насилник над деца. Нещо повече – самият художник е бил представен и приет от семейството на едното момиче, станало негова жена.

В обществената история на Таити от края на XIX век не фигурират данни сексуалното съжителство с тринайсетгодишно момиче да е притеснявало някого. Да не забравяме и факта, че по време на френската колониална политика много френски интелектуалци и артисти са изпадали в подобни конфигурации, които днес бихме определили единствено и само като неморални и престъпни. Сред тях например са Гюстав Флобер и Андре Жид, за които е известно, че често са се забавлявали с малолетни момчета от Северна Африка.

В изследванията си историчката Ан-Клод Амброяз-Рондю признава още, че няма как да назовем подобни практики от онези години „педофилско престъпление“, защото терминът „педофилия“ тогава още не съществува. Въпреки че е създаден от френски психиатър, той не е бил използван чак до 1970 г., когато се дава легално определение на педофилията и тя е категоризирана като престъпление, което следва да бъде санкционирано.

И така, нарастващата обществена вълна за активна съпротива на насилието, особено когато то се отнася до най-незащитените в обществото – децата, в крайна сметка се обръща с гняв назад. И там, в миналото, където стоят иконичните фигури на артисти класици, открива нелицеприятни факти из тяхното битие и морал. Остава, разбира се, леко горчивото чувство, че един толкова велик в изразните си средства художник е демоничен в делничността си…

Наложително е обаче в тази артистична ексхумация да бъдем пределно точни, защото става дума за творци, чийто талант е променил световни тенденции в изкуството, философията и мисленето. Затова и в това ново преоценяване на големите фигури не можем да не обърнем внимание на контекста на времето, в което са живели. Ако не го направим, съвсем скоро ще стигнем до абсурдния факт да отричаме почти цялата антична философия, ренесансовото изкуство и творчеството от времето на сексуалната революция. Което само по себе си е на една крачка от формирането на културен джихадизъм, свенливо свит под воала на непорочността.