Ще умре ли Дядо Коледа, мамка му?

Някога, толкова някога, далеч в наивния и приказен свят на моето детство, се наслаждавах на книгите, като откривах спасение в тях. И днес е така.

Обичах да откривам нови светове и да си фантазирам, че някъде далеч от тук има паралелна реалност. Вярвах на книгите. Днес обаче не е така.

Ако можех да срещна Лиман Франк Баум, вероятно щях да изпитам гняв и да попитам: защо така лъжеш, писателю? Създаде Оз. А с него и очакванията ни за света. Дороти от Канзас потегли към жълтите павета с небрежната си рокличка и блестящите червени обувки – и припкайки нежно от паве на паве, намери онези тримата. Плашило, Тенекиен човек, Лъв. И нататък всичко бе лъжа.

Лиман Франк Баум (1856 – 1919)

По нашите жълти павета също се срещат небрежни роклички и горното трио, но там всичко е буквално и гадно. Понякога съм безкрайно мила и любезна и харесвам всички, но често и не съм. Не бих си позволила да се ангажирам с точната статистика, че точно „80 процента от българите са дебили”, но вероятно не е далеч от истината.

В реалността, мили деца, Плашилото нерядко е плашещо глупаво и мозъкът му е от пластмаса. Ходи на театър, за да се смее и да му звъни телелона, не влиза в книжарници и се тагва от „Рафи“. И колкото и да го товаря с очакванията си и с празните си надежди, че някога ще намери мозък, не намира. Тенекиеният е тенекиен и отвътре. Незаинтересован. Забързан. Груб. Не докосва тела и души. Не е толерантен. Не е коректен. Не познава емпатията. Не познава никого.

А Лъвчето…? То си остава страхливо и не се опитва да прави чудеса от храброст. Не смее да си каже, че е недоволно, не смее да остави човека до себе си, не смее да каже на шефа си, че е задник, не смее, не смее, не смее… Така силно е парализирано от ужас, че води някакъв измислен живот в имагинерния комфорт, в който се е натикало.

Обаче, мамка му, имаше нещо в тая книга. Имаше нещо, което ме кара все пак понякога, макар и вече рядко, да си помисля… не, поне да допусна малкия лъч надежда, че мозък, сърца и смелост има и на нашите жълти павета. Обичах Дороти и плаках с нея. Искам да вярвам, че не съм се превърнала в тенекиен човек. Не съм. Не съм. Не съм.

И сега, когато повече от всякога не харесвам хабитата, в който ми се налага да вирея, Баум пак идва. Този път с коледна книга. За да е още по-трогателно. „Как малкият Клаус стана Дядо Коледа“. Как? Роди се. Порасна. Остаря. Раздаде два-три подаръка – сигурно така.

Започнах да чета книгата и бях готова да се подиграя на всичко в нея. Макар и да обичам Коледа, макар и понякога да се оглеждам с надежда по жълтите павета. Вълшебната гора, в която изоставят малкото човешко дете Клаус (защото в нея има само нимфи, вълшебници, животни и всякакви други интересни типове, но не и хора), е така мило и нежно описана, че почти успява да срита в глезените циника у мен.

Човешкото дете не знае, че е човек. Един ден го сблъскват с реалността, показвайки му света, от който идва. Дори и в детските книжки истината понякога обича да разтваря черния си шлифер и отдолу да покаже си срамотиите. Та Клаус вижда децата и щастлив, и наивен пита господаря на гората винаги ли дечицата са толкова щастливи. И настъпва отговор, който смразява с детската си откровеност:

– Да, докато са малки – съгласи се Ак. – Радват се на живота и не мислят много-много. След това ги притиска човешката участ и те разбират, че трябва да полагат усилия, да се тревожат, да превиват гръб, за да спечелят богатство, тъй предпочитано от хората. Все непознати неща в гората, където ти отрасна.

Все непознати неща, мамка му. Искам и за мен да са чужди. Защо го правиш, Баум?

Продължавах да чета и тъгата ми се смесваше със смирение и радост. Клаус порасна пред мен. Издялка първата си коледна играчка. Малка дървена котка. А принципно мразя котки, но тази ме успокои. Украси ума ми. Пожелах я. Исках да докосна и да притежавам проклетата дървена котка.

Историята върви бавно и неусетно. Клаус беше бебе, после стана момченце, след това младеж, мъж, господин и т.н. Супер прецизните и красиви илюстрации на Дамян Дамянов даже ме накараха да се замисля, че Клаус е някак готин. Някак секси. Четях, четях, четях и Клаус остаря. Спря да прави играчки. Легна на легло. Пусна дълга бяла брада. Сещате се какво стана. Ето „Как малкият Клаус се превърна в Дядо Коледа“. Светът на човека остаря, а нимфите в гората останаха млади и невинни.

Има глава, която се казва „Когато светът остарее“. Спрях да чета. Не знам дали искам да знам какво ще стане, когато светът остарее. Не знам дори дали искам да знам какво ще стане, когато аз остарея. Спрях да чета и излязох да пуша. Мамка му. Баум е гений. Баум е безумно талантлив и въздействащ. Успяващ да убива мизантропи. Успяващ да рита в глезените циници. Така силно рита, че боли. Оцветява, придава стойност и украса на гадните и тъпи светове, в които живеем. Светове, да. В множествено число. Накара жълтите павета отново да ми изглеждат хубави. Така, както ги виждах, когато вярвах на Дороти от Канзас.

Допуших цигарата си. Исках да разбера. Дишах учестено. Зарязах и служебния си мейл, спрях да вдигам телефона. Пожелах внезапно да имам дете, за да му чета за Клаус и да му създавам вълшебен свят, в който ще живее, докато съм жива. Ще умре ли Дядо Коледа, когато светът остарее?

Затворих книгата и разбрах.

Мамка му. Баум е гений.