Ще злорадстваме ли, повъзбудени от чужда кръв?

Скоро мой приятел сподели, че го притеснява как точно българската публика най-малко се впечатлява от сюжетните обрати, показващи солидарност и преодоляване на различията, в общ любим сериал. Докато други хора се радват или приемат за относително достоверно, че двама доста различни персонажи могат да се сработят, българският зрител обикновено реагира с присмех и недоверие. Не обърнах много внимание на тези наблюдения, защото все пак сериалите са източник на забавление, а не на сериозни размисли.

Сега обаче си припомням казаното. Българските реакции при всеки терористичен акт – в Брюксел, в Париж, в Лондон, а сега и двата в Барселона са много притеснителни. Те издават няколко нездрави черти.

Бързият анализ

Хубаво е човек да бъде логичен и мисълта му да е подредена. Хубаво е да не губи ума и дума при напрегнати обстоятелства. Но не е хубаво да е неспособен на съчувствие. Когато чуем за поредния взрив или врязване на ван в тълпа някъде из Европа, повечето хора реагират с искрена жал. За съжаление, това не се отнася до повечето от нашите сънародници. Много от тях автоматично заговарят за политика и геополитика, за тонажи, мерки, контрамерки, репресии и контрол.

Някои автори твърдят, че така се държал някога един обезумял диктатор, затворен в подземния си бункер: движел по картата на бомбардираната си столица знаменца и чертаел маршрутите на вече несъществуващи дивизии. Паниката му била преминала от крясъци към тиха, почти аналитична лудост.

Има ли нужда да обяснявам, че психологически е по-добре да се реагира първо с израз на тъга и съпричастност? Анализът на трагедията е важен, но идва едва по-късно, когато човек е с всичкия си и живее в нормална среда. За да подходим първо, веднага, автоматично с пресмятане, значи нещо в общата ни среда никак не е наред.

Злорадството

Това е още по-страшно. Всички помним кадрите с радващи се близкоизточни… лица, за да не кажа друго, които танцуваха при новината за рухването на Кулите-близнаци в Ню Йорк преди шестнайсет години. Не сме тези хора, нали? Нали не се радваме, че някой някъде там, в Барселона или в Париж, или в Лондон, или в Брюксел е загинал? Нали все още сме способни на човечна реакция?

Злорадството, че вирнатият нос на по-богатите, по-небрежните, по-наивните и по-щастливите западноевропейци най-сетне е бил натрит от някакви типове, не ни прави чест. А и отново изразява дълбоко вкоренени травми и жестоки начини на мислене, от които трябва час по-скоро да се отървем. Ако смятаме, че Барселона „си го е просела” или че това е (заслужено) наказание, то вероятно сме от хората, които не съчувстват на жена, пострадала от насилие и старателно избягваме да помогнем на човек, паднал на улицата. Тогава обаче дали не сме обградени от съграждани, които ще подминат и самите нас в часа на нашата нужда?

Самодоволството

„Казах ли ви аз?” „Знаех си!” „Друго не можеше и да се очаква.” „Тъй ший тя.” „Каквото повикало – такова се обадило.”

Ето още едно лице на плашещите български реакции при ужасните новини от Барселона (и други градове). Починал е съсед и клюкарите от квартала са се събрали да го одумат; всеобщият извод е, че човекът сам си е копаел гроба от доста време насам. А дали роднините ще изнесат почерпка за „Бо’ да прóсти”?

Изведнъж смъртта се превръща в статистика, в повод да си поприказваме. Сякаш голяма част от нашата публика си живее в окопна треска, shell shock като от Първата световна, който парализира някои хора, но други прави неестествено жизнени, весели, усмихнати и им придава един такъв… доста особен, изцъклен поглед. Не е приятна гледка. Маниакалният смях е само на още крачка по този път.

Лесният гняв

О, да, познатото чувство. Пуснете бялата ярост да се разлее по вените ви като силен алкохол, сгрейте се на огъня ѝ, надигнете глас и юмруци, ругайте, заплашвайте, представете си как танковете нахлуват и сеят мъст за окървавената Барселона… стоп. Не го правете. И това не е добре. Дайте си първо време да осъзнаете какво е станало. После изпитайте известна (овладяна) скръб или поне нещо като съчувствие.

Едва след това ще дойде времето на преценката какво може да се направи в отговор срещу тероризма. То с пълна сигурност изисква и употребата на сила, но не и този глупав, сляп, неестествен гняв. Да помислим над гнева… кога го изпитваме и кога не смеем да си го позволим? Обикновено не си разрешаваме да се разгневим на шефа си, на мутрата от горния етаж, на корумпирания полицай, на некадърния чиновник… предпочитаме да се гневим срещу циганите, терористите и изобщо срещу по-мургавите хора. Ако са мюсюлмани – толкова по-добре. Те са някак далечни и поне засега кръстоносният поход срещу тях е лесен отдушник на гнева, който трупаме всекидневно в себе си, защото живеем на несправедливо място.

А и изглеждаме по-силни в собствените си очи, когато ударим с юмрук по масата и разпоредим ракетен удар по цели в Близкия Изток… от командния пулт пред ракията и салатата. После гневът бавно отминава като опиянението от хубав секс или скъпо питие. Позволили сме си едно юнашко изпълнение, един евтин лукс. Сега някой трябва да изпере чаршафа.

Тези реакции говорят страшно за обществото ни. Не говоря за абстракции като „западното”, „човешкото” или някакво друго, по-голямо общество. Говоря за нас тук, за българите. Ние сме дълбокомислени, злоради, самодоволни и гневни, когато стане дума за кървави зрелища по телевизията. И повечето ни журналисти, за огромно съжаление, не правят нищо, за да възпитат по-човечно поведение у зрителите, слушателите и читателите си. От нас лъха студ.

Ако едната глупава крайност са повторенията на вече станалите безсмислени жестове на сърцераздирателна мъка с много цветя и свещи пред посолства и по площади (каквато е модата на запад), то нашата собствена глупава крайност е тази на развълнуваното дърдорене. Сякаш се повъзбуждаме от чуждата кръв. Ако искаме да оцелеем в този все по-луд свят, ще трябва да се заемем сериозно с общото си умствено здраве.