Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Щедростта на Рашидов

Подаръците до Лувъра са истински политически гаф. По-точно – срам, който засяга всички ни

Вежди Рашидов не за първи път се опитва да вкара свой собствен „троянски кон“ зад стените на Лувъра. Снимка: Емил Георгиев, архив - Щедростта на Рашидов

Вежди Рашидов не за първи път се опитва да вкара свой собствен „троянски кон“ зад стените на Лувъра. Снимка: Емил Георгиев, архив

Може и да е навредил немалко на българската култура (особено на нейното историческо наследство), ама на абонирания за културен министър Вежди Рашидов едно не може да му се отрече – щедър е на подаръци! Особено на такива, които следва трайно да му отъпчат лични пътеки. Навремето така с негови шедьоври се сдоби една много специфична новобогаташка класа, която в знак на благодарност даже си го нарече на себе си – мултак. Даде му и степен – главен. С годините придворната вярност на господин Рашидов се превърна в негов запазен знак и изглежда доживот му осигури министерско кресло, което той овакантява и заема отново успоредно с цикличните министър-председателства на Бойко Борисов.

От два дни обаче публичното постранство се диви на нови жестове от страна на вечния ни културен министър. Благодарение на така наречената агенция „Блиц“ разбрахме, че г-н Вежди Рашидов прославя българската култура, като негови работи влизат в най-големия световен музей – Лувъра. Дитирамбите, възхваляващи тази Рашидова победа обаче, вместо да изпишат вежди, каквато им беше задачата, избодоха очи. Първо, защото хората нито страдат от загуба на памет, нито са лишени от способността да правят взаимно-следствени връзки, та някак веднага се присетиха, че между мащабно отразената в българските медии акция на министър Рашидов за излагане на тракийските златни съкровища в Лувъра преди две години и акта на личното му творческо „присъствие“ в колекцията на музея има много общо. И второ, защото благодарение на непрофесионално написаната хвалебствена статия във въпросната медиа и публикуваните в нея доказателства стана ясно поне едно: екскултурният ни министър е дарил на своя воля две свои работи на Лувъра, като лично ги е изпратил до администрацията на музея. В отговор на получаването им президентът му г-н Жак Люк Мартинес пък е изпратил лично писмо до Вежди Рашидов (към когото се обръща с думите „господин министре, скъпи приятелю“).

Проблемът е, че в агенцията, заета патетично да разтръбява „новината“, явно няма човек, владеещ френски език, който да си даде сметка, че такова писмо трябва да бъде скрито от окото на обществото вдън земя, след като идеята е да се правят дълбоки сервилни поклони на Г-н Главен Мултак. Иначе със сигурност нямаше да го предостави като сканирано копие на читателите и така с един жест да срине цялата „важност“ и „изключителност“ на Рашидовия дар. Защото в него, на езика на дипломацията и класическото френско епистоларно майсторство, зад конкретните уточнения и благодарности, формулирани според етикета, се казва нещо много ясно. Ще го обобщя с „думи прости“: „Подаръците са си ваша инициатива, пристигнаха по живо, по здраво – ама не си мислете, че ще ги изложим, защото за това си има канален ред, както и не се надявайте, че ще станат част от колекцията на Лувъра, понеже тя така или иначе приключва до 1848 година. Казваме ви го, за да избегнем недоразуменията, а иначе много благодарим – мило е!…“

Вижте още: ИЗГУБЕНИ В ПРЕВОДА НА ЛУВЪРА

Подаръкът е отговорно нещо. С него не просто демонстрираш уважение към някого, но и можеш да му вмениш задължения. Най-простият пример за такъв подарък е да те дарят с животинче. Колкото и да е мило то, трябва да се грижиш за него, да правиш известни компромиси със свободното си време и изобщо да си имаш траен ангажимент. Ако си наясно с това и точно такъв е твоят избор, чудесно! Но ако ти го тръснат изневиделица, такъв подарък може да ти донесе повече неприятни емоции, отколкото радост. Единственият отговор на подобен необмислен жест би бил например да подариш на детенцето на този, който те е наградил с домашния любимец, барабанче. Достатъчно е да се присещаш от време на време как малкият наследник думка по опънатата му кожа ежедневно и ще се почувстваш поне малко отмъстен.

Е, историята с Рашидовите подаръци за Лувъра и дипломатичния отговор от страна на директора на музея е нещо такова – вашите дарове се опитват да ни вменят известна задълженост, ама пък вие завинаги ще имате да си четете нашия виртуозно унизителен (по точното определение на една приятелка) отрицателен отговор да се съобразим със скритите ви претенции.

Самият ексминистър Рашидов не за първи път се опитва да вкара свой собствен „троянски кон“ зад стените на Лувъра. През 2015-а, когато медиите ни гръмнаха с новината, че благодарение на него Тракийските златни съкровища за първи път ще бъдат изложени в музея, стана ясно, че той, в качеството си на министър на културата и скулптор прави личен подарък на г-н Жан-Люк Мартинес – скулптурна глава на Антони Гауди, която сътворил преди време по портрет на испанския архитект. Подарък, който е абсолютно неприемлив от гледна точка на дипломацията. Защото като представител на целокупната българска култура не можеш да даряваш нещо, на което си автор. От държавната позиция, на която си, това се разчита за проява на много лош вкус – един вид, „от всички български творци, най-заслужилият и представителен съм аз, затова и по-добър подарък от моя собствена работа не мога да ви предложа!“.

Тогава президентът на Лувъра върна жеста по адекватен на сегашния начин – подари на г-н Рашидов каталог на най-новите изложби в музея. Такъв, какъвто всеки посетител може да си закупи от магазина за сувенири и издания към Лувъра. Прекрасен дар от гледна точка на междудържавната комуникация – каталогът не е произведение на изкуството на един артист и не представя ничия еднолична работа. Той отразява дейността на институцията, която президентът Жан-Люк Маринес представлява. Толкоз. Не е нужно дори да си специалист по дипломатически етикет, за да разгадаеш посланието – достатъчно е просто да си добре възпитан, че да ти стане кристално ясно как отсрещната страна отчаяно се опитва всъщност да не види очевидното – че тикането на лични подаръци се възприема като подкуп. И че благодарение на културната търпимост французите предпочитат да приемат този жест просто като липса на протоколни познания.

Лошото е, че г-н Рашидов явно не разчита тези дипломатични знаци, въпреки немалкия си административен опит. И по-зле: той дори не си дава сметка, че настоящото му временно състояние на не-министър на културата по никакъв начин не му дава правото да си разпраща творчеството по директори на световни музеи, с които е имал вземане-даване в качеството си на служител на българския народ. Защото и сега пратените от него две скулптурни работи се възприемат като дипоматически подаръци, зад които стои следното лично послание: „Абе, айде дръжте ги там някъде тия подаръци из мазетата или коридорите на Лувъра, та като мине малко време, с чиста съвест да мога да кажа, че в световния музей се съхраняват мои работи!“. Така де, след десетина-двадесет години народът може и да е забравил цялата унизителна байганьовска случка с въпросните скулптури и на повърхността да се е откроил единствено фактът, че творчеството на Рашидов е запазено за поколенията в колекцията на музея. Познавайки себелюбието на въпросния господин, лично аз нямам никакви съмнения, че точно това намерение се крие зад артистичната му щедрост. Пък че французите очевидно са я възприели като плитка, провинциална проява на близост и подкана за размяна на взаимни услуги, си е повече от нормално – реакцията им дори е твърде дипломатична, мен ако питате.

В цялата некултурна проява на цикличния ни културен министър влиза и единствената му засега реакция по повод случката, отразена в опита за интервю с него от страна на сайта „Дневник“. От предадените там емоционални мисли на Вежди Рашидов става ясно, че той оценява себе си като умен, понеже бил изчакал вече да не е част от държавната администрация, за да дари лично Лувъра с шедьоврите си. Е, да, де, ама дарението му не е лично към приятеля Жан-Люк Мартинес, а към музея, на който той е президент. А фактът, че в настоящия момент не си министър, не ти дава правото да се възползваш от държавните си контакти за лични жестове, защото в дипломацията това е задължаващо. Че е така, става ясно дори и само от факта, че благодарственото писмо от страна на мосю Мартинес (само и единствено в качеството му на директор на Лувъра) е с обръщение „Господин Министре“. Та да не се заблуждаваме – гафът си е на държавно ниво, а французите не са глупаци, за да не им е ясно, че Рашидов е стоял трепетно в нисък старт, за да може още в първите дни на поредното си неминистерстване да изпрати ценния колет към Париж. Като Бай Ганю и розовите мускалчета някак…

Вижте още: РАШИДОВ ЗА ДАРЕНИЕТО КЪМ ЛУВЪРА: АЗ ПИТАМ ЛИ ВИ С КОГО СПИТЕ?

Накрая няма как да не спомена и още нещо важно – непоносимия тон на Вежди Рашидов, отразен в откъслечните му коментари за вестник „Дневник“. Този човек така и не разбра за всичките години на своята многостранна кариера, че министерската работа е в служба на народа. Да си министър означава да си народен служител, да се отчиташ пред хората, на които дължиш заплатата и работата си. Държавните служители говорят с народа си най-вече чрез медиите.

Господин Рашидов обаче априори смята, че журналистиката му има зъб и затова се държи с нея обидено, по гаменски…, пардон!, по мулташки. Затова и непрекъснато ни поучава, плесва ни по един зад врата и като бащица се опитва да ни начука канчетата, щом поискаме обяснение за нещо. Сега например трябваше да разберем, че може да прави с творчеството си каквото си поиска, затова да не смеем да го притесняваме с въпроси около лувърските дарове. Това е причината и да не ни удостои с височайшата информация какви точно са работите, които така щедро е предоставил на световната музейна съкровищница. Лично аз оставам с огромното притеснение, че така нацията ни ще остане истински ощетена! Представете си, че един ден, след има няма двеста-триста години, до някой античен бюст на римски император из залите на Лувъра се изправи с цялото си бронзово достолепие характерната глава на кредитния милионер Пламен Тимев – Ганди, изваян от твореца Рашидов, и нашите наследници не са наясно с тази национална гордост?! А?!

Лувърските подаръци на Вежди Рашидов ще останат в историята на българската дипломация като един истински политически гаф. Ще бъда даже по-конкретна – като срам. При това такъв, който засяга всички ни, без да сме виновни за него. Дължим го на господин Рашидов. Дълбоко съм му неблагодарна за това!

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg