Шуробаджанаците и българското кино

Не живея в България вече 30 години. Знам, че само този факт ще накара много хора да се запитат доколко имам право да коментирам българските ежедневия и страсти. А това ще е показателно за (не)чистоплътността на понятието „български патриотизъм“, който напоследък е много повече прийом на виновно изключване, отколкото на съзидателно приобщаване, както би било по-умно и по-добре за България. В същото време се радвам на относителна неизвестност. Тя ще ме пощади от заклеймяването, застигнало други, по-известни и талантливи българи, постигнали успехите си в чужбина и изказвали се понякога критично за българщината с искреност, за която са си извоювали правото.

Колкото и да ми се иска да бъда позитивен, не мога да подмина констатацията, страшна и сякаш необратима, за провала на българската интелигенция. Този провал започва с образоването, науката, изкуството и свършва с кабинета, който управлява съдбините на родината и нейните чада, към които, въпреки всичко, имам честта да се приобщавам.

Поводът да пиша тук е наблюдението ми върху един изумителен непряк диалог, започнал между сценарен екип, участвал в конкурс на НФЦ, и директорката на въпросната институция, във връзка с процеса на субсидиране на пълнометражни филми.

Вижте още: БЪЛГАРСКОТО КИНО КАТО РЕЗЕРВАТ ЗА СОЦИАЛНО СЛАБИ

ЖАНА КАРАИВАНОВА В ОТГОВОР НА ЖАЛБАТА, БЛОКИРАЛА ПАРИТЕ ЗА КИНО 

Разбирам, че в днешна България със 7-милионно население, от което поне половината не ходи никога на кино, филми могат да се правят най-вече с държавна субсидия. Такава трябва да съществува, за да не умре българското кино, което – освен интереса му за самите българи – е и пряк проводник на българската култура и репутация зад граница. Тази субсидия е израз на държавна воля и задължение България да я има по екрани и фестивали и с това да се печели име и да се защитават интереси, включително косвени икономически, като например туризма ни. Тоест, очаква се възвръщаемост на направената инвестиция – и в този смисъл би било логично решенията да се взимат с доза управленческа отговорност. Споменатият по-горе случай обаче, както и моят скромен опит в подобни конкурси, ми дават повод дълбоко да се съмнявам в правилността на процеса на селекциониране и в целесъобразността на субсидирането.

Някога бях музикант от така нареченото ново поколение на българския рок. Напуснах страната с твърдото убеждение, че ще се върна бързо, защото ни чакаше борба. Оказа се обаче, че борбата е приключила преди да започне, че повечето от довчерашните ми саратници, развели сините знамена на ‘89-а, са станали бизнесмени, културтрегери и законодатели; че родината ми е превзета от физкултурници в пълна духовна нищета. Тогава реших да не нагазвам в мрака, който заля масово хората и в частност семейството ми. Продължих да пиша музика и да я пея сам. На български, отдалеч и някак безумно. Опитах да я предложа за издаване на този или онзи предишен революционер музикант и сегашен медиен тартор, но отговорът бе учудващо идентичен на този, който Генчо Гайтанджиев, политкомисар и политпродуцент на разрешените групи от соца, ни даде, когато чу групата ми през студената 1982-а. А именно:

„Такава музика и текстове, момчета, никой не слуша”.

Независимо, че с мизерните си средства момчетата пълнеха читалища и зали.

Тогава трябваше младежта да се култивира целенасочено, докато днес е оставена на пълен автопилот в морето от лоу-кост продукти. Ефектът и от двата подхода е обаче един и същ: пагубен за възбуждането на артистичната креативност и инициатива, от една страна, и пагубен за култивирането на интерес и навици в публиката, от друга страна. А този бином е в основата на всяка обществена трансформация, неговата възбуда анимира съзнанието и генерира промените. В медицината пациентът се приспива и събужда контролирано, за да може да понесе операция: в науката за управление културата и образованието са средствата, които контролират състоянието на обществото. Чудя се защо и кому е необходим днес този летаргичен сън, в който като че ли е държано българското такова.

Наскоро се опитвах и да участвам в някакви музикални конкурси на националното радио. Веднъж, за да се пробвам, и втори път, за да се убедя, че мястото ми очевидно не е тук. Елиминираха ме, а аз не намерих в спечелилите произведения нито емоционален интерес, нито новаторско съдържание – и ми стана странно, че комисията ги е намерила. Оказва се обаче, че и публиката не ги е намерила, защото тези печеливши песни не се популяризираха въобще, камо ли да излязат зад граница. Любопитен факт е, че има победили песни през годините на (лош) английски език, което звучи невероятно за инвестиция от страна на националното ни радио!

Прочитайки гореспоменатия диалог обаче, разбирам, че и в киното е същото. Сценарният екип, направил усилие да намери информация и да я анализира чисто математически, доказва като две и две четири, че изходът на конкурса е най-малкото необясним и по-конкретно подозрителен. Правилата са направени така, че неизбежната субективна оценка да се стопи в статистическото осредняване по дефинирани критерии от комисия, голяма почти колкото футболен отбор. За жалост, екипът установява, че статистиката куца и доказва с цифри, че явно се печели не по съдържание. Но как без необходимото съдържание може да се получи очакваният положителен ефект от изхарчени обществени средства?

Дори и това не ме изумява толкова, колкото отговорът на изпълнителния директор на НФЦ. Накратко дамата споделя, че не е отговорна за нищо друго, освен да подпише резолюцията на комисията, защото законът ù връзва ръцете. Тогава защо изобщо е тази институция и има ли смисъл от нейния шеф? Още по-нелеп е отговорът ù срещу обвинението за конфликт на интереси, от това, че е продуцирала в предишната сесия един от загубилите проекти, който изведнъж става печеливш без промяна на съдържанието, но с друг продуцент, когато тя е вече е шеф на филмовия център. Звучи като „Да не се обиждаме чак толкова, аз само подписвам!“.

Ако тази сага не се поеме от разследващата журналистика или, при необходимост, дори от съда, и не видим моменталната намеса на министъра на културата, ще стане като при всички други ориенталски епизоди на България – кучето си лае, керванът си върви, а парите на данъкоплатеца попадат не където има смисъл, а където има уговорка. Или още по-страшно: просто пропадат от глупост и некомпетенстност от горните етажи и се приземяват съвесем законно в гаража на някой продуцент. Шуробаджанаците дружно се самозадоволяват с комисийки, службички, хонорарчета и власт, водейки народа към клоаката. Министърът си е министър, а и следващият вече чака на входа. Министър без портфейл, защото очевидно скоро култура няма да има. Най-великото културно постижение на България за последното деситилетие, изживяно в тотален медиен транс, бе организираната в Лувъра изложба на креативността на хора, живели преди 3000 години по нашите земи. Вежди Рашидов влезе в историята, но не като скулптор, а като организатор на хепънинг.

По моя професионален път добих немалко наблюдения и опит за това как се управляват хора и компании и как се следват стратегии. Това ми позволява да твърдя, че в общия подход, както и в частния случай за въпросната блокирана киносесия, 100% вина има неспособността на държавата и нейният управленски и законодателен апарат първо да разберат дългосрочната си мисия, и второ, да подредят нещата (закони, учреждения, комисии, правила) така, че тази мисия да се следва и да има отчетност за това. Как, господин Министър, смятате да впишете в дългосрочен план образованието и култивирането в ценности и инициативи на Суверена, което е единственият начин да се подобри съществуването му? Освен ако това не е приоритетно за Вас и в такъв случай не е лошо да ни известите какъв е Планът. При сегашната констатирана безотговорност и с малкото средства, които се пилеят безконтролно ние, Вашият Суверен, ще изчезнем, както рано или късно изчезват всички нискотарифни инициативи. Вече май никой не вярва в нищо и когато визията умре, останалото е само въпрос на време. Българската наука и изкуство са на апаратно дишане, може би вече в клинична смърт, а с това и нашата субективност като нация.

Българите в чужбина не можем да дадем повече от любовта си и част от приходите си на родината. И да крещим от време на време, с гласа на неподкупните и нямащи нищо за губене – нищо, че някой ще ревне, че нямаме право на това. Но колко малко са тези българи в България, които имат смелостта, доблестта и вярата да кажат, че царят е гол! Най-вече от тях ние всички чакаме събуждане, ренесанс, който така мъчително се бави.

Голямата болка на всеки емигрант е това, че България е непозната за света – учтиво казано. Или пък е добре позната, но не е учтиво да се каже с какво. Та дано поне покрай бълвочите-едноминутки, които комисиите награждават с народни пари, някоя звездичка се провре по силата на необяснимото. Така най-после ще излезе онзи дългоочакван филм, способен да ни потопи – нас и нашите разбиращи и любезни домакини – поне за час и половина в магията, която безотговорните и некадърните от „прехода“ вече отдавна са ни отнели.

Да почакаме Годо.

Кайро, Египет

*Авторът е съосновател на рокгрупите „Апокалипсис“ и „Ера“ през 80-те. От 20 години насам управлява компании в областта на енергетиката във Франция, Унгария, Италия, Испания, Русия, Полша, Мароко и Египет.

Вижте още: ЗАЩО ФИЛМОВИЯТ ЦЕНТЪР НЕ РАБОТИ ЗА ТВОРЦИТЕ, А САМО ЗА ПРОДУЦЕНТИТЕ