Швейковците на Алек Попов

Алек Попов почти винаги е и забавен, и замислен. Не казвам, че у него има някакви страшни дълбини, но това е писател, който разбира от занаята си. Романите и есетата му се четат лесно и човек се забавлява с тях. Ако е вярно, че литературата може да бъде разговор, то Попов е добър, защото пише, все едно разговаря. Приятно качество.

Книгата му „Сестри Палавееви в бурята на историята“ (изд. „Сиела“) е точно забавна. Съвсем в познатия стил, така че човек има на какво да се подсмихне. Разбира се, че неволите на красивите близначки в партизански отряд от края на Втората световна са доведени до абсурд. Повечето герои в книгата са си чисти стереотипи, направо анимационни персонажи. Мога да си представя романа, адаптиран като черно-бял филм с Бъстър Кийтън в десет роли едновременно. Особено симпатичен би бил бай Методи, суеверният партизанин, все още недоотървал се от предразсъдъците на безпросветното минало.

Но Алек Попов не иска да е само смешен. Нито пък иска само да ни занимава с глумливи повторения на вече известни скечове. Краят на книгата е сериозен и дори вълнуващ. Трагичен? В никакъв случай; просто емоционален. Полунебрежният сексуален момент, както винаги в българската проза, обаче е повече вицов, отколкото ловко нахвърлян. Има нещо в чувствителността ни, което не позволява нито леко и свободно да разказваме за секса, нито изцяло да го избегнем. Българските автори се препъват в него и дори Попов не е изключение. Дали пък не сме още в 1960 г.? И то не тази на света след Гетсби, а онази на здравия социалистически морал? Както и да е, „Сестри Палавееви“ не страдат особено от това. Дори леко чичковският маниер в случая може да мине за достойнство на разказа. Придава специфична атмосфера.

Как могат две млади дами от добро семейство да станат партизанки? И защо? А ако не загинат, не се откажат от идеята или не им се случи някакво друго нещастие – каква би била съдбата им след края на войната? Ето такива неща има в романа и е особено хубаво, че Попов не го превръща в назидание. Шумкарите не са нито храбри борци за народна свобода, нито някакви зверове, а просто едни хора с оръжие в гората – и всеки със своите реплики. Буржоата и немците са също толкова смешни и нелепи като своите врагове. Може би това е един от подходящите начини да се пише за партизаните – с ирония. Досега те са били и герои, и изроди, но никога не са били просто швейковци. Е, време беше за нещо такова и Алек Попов е свършил работата съвсем прилично. А е ясно, че дори в най-жестоки обстоятелства човек е малко нещо неловък, малко нещо тромав, не на висотата на голямата историческа драма, в която се е включил. Дори у Ахил и Хектор има нещо детинско, та какво остава за група мърляви мъже с мазни калпачета и негодни пушки из драките. Докато четях, всеки момент очаквах тези момчета да подпалят не само мандра, но и дънцата на потурите си.

Всичко това обаче не е и сериозната смешност (ако мога да я нарека така) на Ханс Хелмут Кирст, който описва безкрайната швейковщина и ойленшпигеловщина на Вермахта. Не, тук сме на Балканите, хигиената и дисциплината ги няма, няма ги и надуто церемониалните пруски офицери. Има го само другарят Медвед, съветският комбриг на дивизията, пардон, на отря… всъщност на четата, който почти се отчайва от липсата на истински боен дух у другарите си. Това усещане за дебели пръсти, които не могат да свикнат със спусъка и предпазителя, се усеща на места у Захари Стоянов. Е, партизаните не са светите ни национални революционери от 1876-а, но у всеки българин, тръгнал по големи дела, има нещо трогателно неумело. Георги Мишев и Милен Русков добре предават това усещане. Сега го намирам и у Попов. Добре дошло.

„Сестри Палавееви“ си струват дори само заради това. Книгата е написана без превземки и без претенции за велика литературна стойност. Ако и корицата й не беше ужасна, щеше да е още по-хубаво.