Йосиф Бродски сравнява Андрей Платонов с Кафка, Джойс и Бекет, вижда в него революционер в използването на езика. Съвременниците на Платонов не признават неговата гениалност, а и как би могло във времена, когато противоречието с властта води до лагери, където може да не оцелееш. Точно това е щяло да се случи с всеки, който би оценил публично смазания от съветската власт Андрей Платонов.
„Платонов е огромен писател, когото не забелязваха, защото не се побираше в кутийките, в които подреждаха литературата“, казва за него Виктор Шкловски.
Славата го застига чак след 1980 година – близо 30 години след смъртта на Платонов. Приживе му е било забранено да публикува, редактирал под псевдоним. Синът му е изпратен в лагер, където заболява от туберкулоза. После умира в ръцете на баща си, предавайки му болестта. И все пак романите и разказите на руския писател оцеляват и днес продължават да се издават.
Сега на български излиза сборникът с разкази „В зората на мъглявата младост“ в превод на Иванка Васева и с логото на издателство „Лист“.
Предлагаме ви един от разказите в сборника.
Желязната старица
Шумяха листата на дървото; в тях пееше вятърът, бродещ по света. Невръстният Егор седеше под дървото и слушаше гласа на листата, кротките слова, които те мърмореха.
Егор искаше да разбере какво означават тези слова, за какво му говорят те, и питаше, обърнал лице към вятъра:
– Ти кой си? Какво ми казваш?
Вятърът млъкваше, сякаш самият той в това време слушаше момчето, а сетне отново бавно замърморваше, мърдайки листата, и повтаряше предишните слова.
– Ти кой си? – запита още веднъж Егор, но никого не видя.
Никой вече не му отвръщаше: вятърът си отиде и листата заспаха. Егор почака да види какво ще стане сега, и видя, че вече настъпва вечерта. Жълтата светлина на късното слънце освети едно старо есенно дърво и на него му стана скучно да живее.
Трябваше да си върви вкъщи, да вечеря, да спи на тъмно, а пък Егор не обичаше да спи, той обичаше да живее непрекъснато, да вижда всичко, което живее без него – и съжаляваше, че нощем трябва да затваря очи, а пък звездите тогава горят на небето сами, без негово участие.
Той вдигна един бръмбар, който пълзеше по тревата към къщи си да нощува, и го погледна в малкото неподвижно лице, в черните добри очи, които гледаха едновременно и Егор, и целия свят.
– Ти кой си? – попита Егор бръмбара.
Бръмбарът не отвърна нищо, но Егор разбираше, че той знае нещо, което самият Егор не знае, само че се преструва на мъничък, и нарочно е станал бръмбар и мълчи, а пък всъщност не е бръмбар, а някой друг, неизвестно кой.
– Лъжеш! – каза Егор и обърна бръмбара с коремчето нагоре, за да види кой е той.
Бръмбарът мълчеше; със зла сила той мърда¬ше твърдите си крачета, бранейки живота си от човека, когото не признаваше. Егор се учуди на настойчивата смелост на бръмбара, хареса го и още повече се убеди, че той не е бръмбар, а някой по-важен и по-умен.
– Лъжеш, че си бръмбар – произнесе Егор шепнешком право в лицето му, като го разглеждаше с интерес. – Не се преструвай – все едно, ще разбера кой си. По-добре веднага си кажи!
Бръмбарът замахна срещу Егор с всичките си крака и ръце едновременно. Тогава Егор престана да спори повече с него.
– Когато ти падна в ръцете, и аз нищо няма да ти кажа – и той пусна бръмбара да отлети, накъдето си има работа.
Отначало бръмбарът полетя, а после кацна на земята и тръгна пеш. И на Егор изведнъж му доскуча без бръмбара. Разбра, че никога вече няма да го види и ако го види, няма да го познае, защото в селото има много други бръмбари. А този ще живее някъде, после ще умре и всички ще го забравят, само Егор ще помни този неизвестен бръмбар.
Един увехнал лист се откъсна от дървото. Някога той беше израснал от земята, дълго беше гледал небето и сега отново се връщаше от небето на земята, като след дълъг път у дома си.
Върху листа изпълзя влажен червей, измършавял и бледен.
– Кой ли пък е този? – озадачи се Егор пред червея. – Той е без очи и без глава, за какво ли може да си мисли? – Егор взе червея и го понесе към къщи.
Вече съвсем се свечери; по къщята запалиха лампи, всички хора се събраха от полята, за да живеят заедно, защото навсякъде стана тъмно. Вкъщи майката сложи на Егор да вечеря, после му заръча да си легне и го зави презглава с одеялото за през нощта, за да не се страхува да спи и да не чува страшните звуци, които се раздават понякога посред нощ из полята, горите и долищата. Егор се спотаи под одеялото и разтвори лявата си ръка, дето през всичкото време държеше червея.
– Ти кой си? – попита Егор, като приближи червея до лицето си.
Червеят дремеше, не помръдна върху разтворената му ръка. От него дъхаше на река, на прясна земя и трева; той беше малък, чист и кротък – навярно още дете, а може би и вече слаб, мъничък старец.
– Защо живееш? – каза Егор. – Хубаво ли ти е, или не?
Червеят се сви върху дланта му, почувствал нощта и желаейки покой. Но Егор не искаше да спи; той искаше още да живее, да играе с някого, искаше веднага да настъпи утрото, та да може да стане от леглото, но навън беше нощ – едва започнала, дълга, не можеш да я изспиш цялата; и ако заспиш, все едно, ще се събудиш преди разсъмване, по онова страшно време, когато всички спят, и хора, и треви, а събудилият се човек е сам в света – никой не го вижда и не го помни.
Червеят лежеше върху ръката на Егор.
– Хайде аз да бъда ти, а ти да бъдеш аз! – каза му Егор. – Тогава ще разбера кой си, а пък ти ще станеш като мен, ще станеш човек, по-добре ще ти бъде.
Червеят не се съгласяваше. Сигурно вече спеше и не беше помислил кой ли е Егор.
– Омръзна ми да бъда все Егор и Егор – приказваше си само момичето. – Искам да бъда още някой. Събуди се, червейче, хайде да си поприказваме – ти мисли вместо мен, а пък аз вместо теб…
Майката чу разговора на сина си и се доближи до него. Тя още не спеше. Ходеше из къщата и привършваше последните работи, които не беше сварила да свърши през деня.
– Ти защо там още не спиш? Все мърмориш нещо, не мирясваш – каза тя и подпъхна одеялото под краката на Егор. – Спи, че желязната старица ходи из полето в тъмното, търси кой не спи и го отвлича.
– Мамо, а коя е тя? – попита Егор.
– Тя е желязна, не се вижда, живее на тъмно, плаши хората и им стряска сърцата.
– А тя коя е?
– Че кой я знае, синко. Ти спи – произнесе майката. – Не се бой от нея, тя може и никаква да не е – само една бедна бабичка.
– Ами къде живее? – разпитваше Егор.
– Ходи по долищата, търси трева, гложди сухи кости, а когато някой умре, радва се, иска да остане сама на света. И все живее, все живее, все иска да дочака, докато всички умрат и тя остане сама да броди. Хайде, спи сега, тя не ходи по къщите, аз ще залостя вратата…
Майката се отдалечи от сина си. Егор скри червея под възглавницата, за да спи там на топ¬ло и да не го е страх от нищо.
– Мамо, а ти коя си? – попита той.
Но майката нищо не му отвърна, реши, че Егор още малко ще поговори, ще поговори и ще заспи, сигурно вече му се е додрямало.
„Ами кой съм аз? – си мислеше Егор и не знаеше. – Сигурно и аз съм някой. Не може да съм никой.“
Вкъщи стана тихо. Майка му си легна, баща му отдавна вече спеше. Егор се ослуша. Сегиз-тогиз навън поскърцваше плетът, разклащаше го кленът, който растеше до него. Егор беше забелязал, че и в най-тихо време кленът се люлее по мъничко, сякаш се протяга нанякъде, иска по-скоро да порасте или да се помръдне от мястото си и да избяга, и плетът постоянно скърца, оплаква се, че го безпокоят. Сигурно е скучно да си дърво, то живее на едно място.
– Мамо – тихо повика Егор, като измъкна глава изпод одеялото, – какво нещо е кленът?
Но майката беше заспала, никой нищо не отвърна на Егор. Той впери очи в здрача; прозорецът, който гледаше към една нива с просо, светеше от мъждивата светлина на нощта, сякаш отвъд него имаше дълбока неподвижна вода. Егор се поизправи на леглото и си помисли какво ли става сега в тъмното поле и кой ли е тръгнал там самичък с торбичка хляб на дълъг път. Сигурно някой върви по празния друм и не се страхува от нищо. Кой ли е?
Отдалеч някой проточено въздъхна, сетне простена и млъкна. Егор впери очи в прозореца; предишната светлина от стъмнената земя озаряваше прозореца, но унилият, стенещ звук пак се повтори – кой знае дали някаква каруца пътуваше надалеч, или пък желязната старица вървеше из долищата и се ядосваше, задето хората живеят и се раждат, а тя все не може да дочака кога ще остане сама в света.
„Я да ида да разбера всичко – реши Егор. – Какво има нощем там, коя е старицата?“
Той обу панталонките си и излезе бос навън.
Кленът мърдаше клонки, канеше се да тръгне на път, репеите се търкаха о плета и кравата преживяше в обора. На двора никой не спеше. Ясни звезди светеха на небето; те бяха толкоз много, че изглеждаха близки – затова нощем под звездите не е страшно, както не е страшно и денем сред полските цветя.
Егор задмина просото, отмина и задрямалите, шушукащи слънчогледи и по един изоставен, забравен път тръгна към дола.
Долът беше стар. Вода вече не го миеше и той беше обрасъл с бурен и храсталак. Старците и бабичките си беряха тук пръчки и зимно време вкъщи плетяха от тях кошници.
Когато Егор отмина гъсталака и се озова на дъното на дола, видя, че тук беше по-тихо и по-тъмно, отколкото горе на земята – ни тревичка, нито лист не помръдваше тук, – и го достраша.
– Звезди, гледайте ме – прошепна Егор. – Иначе ме е страх самичък.
Но от дола се виждаха само три звезди, пък и те слабо блещукаха от далечната, чезнеща висота, сякаш се отдалечаваха и се стопяваха там в мрака.
Егор докосна тревата, видя едно камъче, после разлюля един репей, същия както у тях на двора, и се съвзе от страха; нищо, нали те всички живеят тук и не се боят, и той ще е с тях. Скоро забеляза малка пещера, изкопана за глина на склона в дола, и се пъхна вътре. Прищя му се сега да си подремне малко – беше се уморил през деня да живее и да ходи.
„А като мине край мен желязната старица, ще я извикам“ – си каза Егор, сгуши се на земята от нощния хлад и затвори очи.
Стана съвсем тихо и всичко се вцепени, небесна мъгла забули всички звезди и тревата клюмна като мъртва.
Унил звук се раздаде тук долу на земята, като въздишка на съжаление от всички умрели хора. Щом чу насън този мъчителен звук, Егор мигом отвори очи. Над него стоеше наведено тъмно човешко тяло, голямо и мъгляво сред заобикалящата го черна нощ, готово да остане и готово да изчезне.
– Ти коя си? – попита Егор. – Ти старицата ли си?
– Да – каза старицата.
– А ти желязна ли си?… Трябва ми желязната.
– Защо съм ти? – попита желязната старица.
– Искам да те видя – коя си, защо си? – каза Егор.
– Като дойде време да умираш, тогава ще ти кажа – отвърна гласът на старицата.
– Кажи, аз ще умра – съгласи се Егор и взе една бучка глина в ръка, за да залепи очите на старицата и да я надвие.
– Приближи се до мен, ще ти кажа на ухото. – И за пръв път старицата се размърда и отново се раздаде познатият унил звук на дрънчащо желязо или скърцане на изсъхнали кости. – Приближи се до мен, всичко ще ти кажа и тогава ще умреш. Че инак ти си малък, имаш още много да живееш и дълго има да чакам смъртта ти. Съжали ме, стара съм.
– А ти коя си, кажи – разпитваше Егор. – Не се бой, и аз не се боя от теб.
Старицата се наведе над Егор и взе да се доближава. Момчето притисна гръб към земята в своята пещера и впери широко отворени очи в навеждащата се към него желязна старица. Когато тя съвсем се наведе и доближи до него и между тях остана малко тъмнина, Егор завика:
– Зная, зная те. Не ми трябваш, ще те убия! – хвърли в лицето ѝ шепа глина и сам примря и се долепи до земята.
Но и примрял, легнал по лице, Егор чу още веднъж гласа на желязната старица:
– Ти не ме познаваш, не ме видя хубаво. Но цял живот аз ще чакам смъртта ти и ще те мо-ря, защото не се страхуваш от мен,
„Мъничко се страхувам, но после ще свикна и ще престана“ – помисли си Егор и се унесе.
Съвзе се от позната топлина, носеха го меки, големи ръце и той попита:
– Ти коя си? Не си ли старицата?
– А ти кой си? – попита го майка му.
Егор отвори очи и отново зажумя. Слънчева светлина осветяваше цялото село, клена в техния двор и цялата земя. Егор отново отвори очи и видя шията на майка си, до която лежеше главата му.
– Ти защо си избягал в дола? Ние те търсехме отзарана, баща ти отиде в полето на работа разтревожен.
Егор разказа, че се е борил в дола с желязна¬та старица, само че не е успял да разгледа добре лицето ѝ, защото я замерил с глина.
Майката се замисли, после пусна Егор на зе¬мята и го погледна като чуждо дете.
– Върви самичък, борецо… Присънило ти се е.
– Не, наистина я видях – каза Егор. – Има железни старици.
– Може и да има – произнесе майка му и поведе сина си към къщи.
– Мамо, а коя е тя?
– Не знам, чувала съм, но сама не съм я виждала. Хората казват, че уж съдбата или мъката ни бродела… Като пораснеш, сам ще разбереш.
– Съдбата – промълви Егор, без да разбира какво означава. – Като порасна още мъничко, ще хвана желязната старица…
– Хвани я, хвани я, синко – каза майката. – Сега ще ти обеля картофки и ще ти ги опържа.
– Добре – съгласи се Егор. – Прияде ми се. Че стариците са силни! Уморих се от нея.
Те влязоха в пруста на къщата. По пода в пруста пълзеше познатият червей, който се връщаше от леглото на Егор у дома си, в земята.
„Пълзи, нямчо! – ядоса се Егор. – Я го гледай ти! Не щя да каже кой е! Но после, все едно, ще разбера. И за старицата ще разбера – сам аз ще стана железен старец.“
Егор се спря на пруста и се замисли:
„Нарочно ще стана железен, да изплаша старицата, та да пукне. А после няма да бъда железен – не искам. Пак ще съм си момче с майка“.
1941 г.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение