Силата да бъдеш жена

„Как ще се оправя сама?!“. Чувала съм това десетки пъти от жени около мен. Силни жени, с отговорности, с планове, дейни, впечатляващи.

Възпитавани сме в особен вид патриархално-социалистически морал. От бабите си знаем какво е „къщна работа“, как се глади мъжка риза и как се успокоява „каздисан стопанин“. Така моята собствена баба наричаше ядосаните женени мъже.

„Като се върне мъжът ти един ден, баба – нареждаше ми тя – ще го гледаш в лицето. Като го видиш, че се е начумерил, няма да го заговаряш много-много. Поздравяваш, слагаш вечерята и мълчиш. Наливаш му чаша ракия или вино и пак мълчиш. Чак когато пийне малко и го хване, леееко можеш да подхванеш…“.

Тук баба покашляше и подменяше гласа си с някакво негово мазно-медно подобие:

„Тиии, мъжо, виждаш ми се нещо тъжеееен… Каква е тая работа?! “

Баба правеше лека логическа пуаза, която трябваше да означи мъжкото мълчание и отново се връщаше в образа си на разказвач:

„Кат кажеш така, пак млъкваш! Той, ако му е на устата, сега ще ти каже какво е станало. Ако не е, питаш по-късно. Все ще махне с ръка и ще каже: „Абе мани, жена, еди кой си ако знаеш как ме ядоса!“. Тогаз само го слушаш! И каквото и да каже, не противоречиш! Мъжът ти да знае, че си на негова страна.“

Майка ми пък от своя страна не вярваше в подчинената роля на жената в семейството и затова работеше на равна нога с баща ми, както между другото, правеха и деветдесет процента от жените по време на социализма. В същото време обаче тя нито за миг не абдикира от домашните си задължения, следвайки съветите на собствената си майка. И въпреки че баща ми беше от съпрузите партньори, тя някак приемаше къщната работа като свое задължение, в което от време на време и по добра воля я отменя съпругът й. Услуга един вид.

Днес жените сме в особено разкрачен стоеж – от една страна сме поставени пред наследственото ни, родово задължение да сме идеални и зависими домакини (във въздуха се носи, дори и да не ни възпитават така), а от друга – пред съвременната нужда да бъдем отделни бойни единици и съответно справящи се самостоятелно в живота. Тази ситуация е трудна за перманентно състояние, затова преминава в някакъв вид шизофреничност. Когато сме заедно с някого, страдаме по своята самостоятелност, а когато сме сами, се страхуваме да я използваме. Не си вярваме, че женската ни природа не е условие да не можем, да не ставаме. И някак се поставяме в позцията на неродени моми, които нещо отвън трябва да събуди.

За това точно, мили момичета, никой не ни е виновен.

Една моя приятелка имаше типичен живот на съвременна българска средностатистическа жена. Съпругът й, освен с лекото си, но устойчиво забогатяване през деветдесетте, се характеризираше с едни сто и петдесет килограма, трайни пиянски и риболовни интереси, редовно отсъствие от дома, армии другари по чашка и щуротии и самочувствие за всичко, многознайник. Прибираше се, когато си поиска, за да бъде изпран и нахранен. Сексът го беше спрял отдавна у дома, за сметка на което беше покачил рязко изискванията си към жена си. Тя правеше по три манджи ежедневно, переше всяка вечер, гладеше през нощта, чистеше преди работа и да, работеше наравно с него, с все по-високото си образование. Когато в един момент точно този съпруг се оказа въоръжен с любовница и ново дете, моята приятелка изпадна в дълбока депресия. Първоначално и за кратко, поради лъжата и предателството. После обаче, защото дълбоко у себе си тя беше твърдо убедена, че няма начин да се справи сама с живота, който си представяше, че я очаква – невисок доход, дете тийнейджър, сметки, почивки, уроци, дрехи и изобщо всичко, което трябваше да й увисне на врата. Взе й две години реално да разбере ситуацията си и да я реши за себе си. Отне й много страх, много рев и немалко алкохол.

Но се справи.

Хвана се сама за косата, подреди си живота, приспособи дома, графика и приходите си към новите условия и постепенно се нагоди към тях. Адаптира начина си на живот към т.нар. самостоятелност и без много-много да анализира, се впусна да се оправя с ежедневието. Девет години по-късно тя е същата нежна, малко плашлива и често неуверена в собствената си сила жена, която обаче има най-голямото доказателство, че може да си е самодостатъчна – порасналата си, реализирана и напълно самостоятелна, уверена дъщеря.

Четох преди време едно психологическо изследване, в което се казваше, че жените са по-добрите преговарящи от мъжете по простата причина, че се вглеждат в детайлите, проявяват човечност, имат интуиция и се водят не от победата, а от създаването на обща хармония, в която не е задължително те точно да са в ролята на водещи. Веднага се сетих за моята баба, тази със съветите при казуса „каздисан мъж“. Имаше зад гърба си два брака, отглеждаше две свои и две чужди деца, беше живяла в семейство, което не я иска, а после, като млада вдовица, в друго, което прави всичко възможно да я унижи и изпъди.

Преживяла ги беше всичките. Успяла беше да намери точната пътека към всеки и да тръгне по нея къде с чисто, къде с не толкова чисто сърце, но решена да успее. Всяка сутрин беше носила кафе в стаята на болната си свекърва в продължение на двайсет години и въпреки постоянните намеци и директни обиди, беше се осмелила да протестира с промърморване „ще легнеш ти на мене един ден“. И легна един ден на нея свекърва й и живя от грижите й дълго. Докато в края на пътя си една сутрин не я извика при себе си, за да я погали по косата и да й се извини както тя, проклетницата, можеше:

„Половината ти коса е бяла и лицето ти – на бръчки, заради мен. Ще прощаваш, ако си способна на такива високи жестове“.

Способна беше да прощава баба. Някога смятах това за малодушие. Сега, от позицията на годините си, знам, че е било дипломатичност. Нейният си начин да живее над общата представа за достойнство. Не да реагира по мъжки с моментален отскок и мерене на предници, а с мекота, постоянство и някакъв вид нейна си устойчивост да пречупва и най-железния инат.

Онази моя приятелка, без да осъзнава, постигна себе си и докато се тюхкаше как ще се оправи с новия си живот, се оказа дирижираща го. Баба носеше тази сила осъзнато у себе си и професионално, и с дипломатичност я менажираше. И двете обаче в нито един момент, абсолютно никога, не помислиха да се предадат. Да седнат и да се отдадат нещастно на ситуацията, уютно потъвайки в поетичната й безнадеждност. Това е много женска сила. Това е ПРЕДИМНО женска сила. Докато го казвам, прехвърлям на ум приятелките и познатите си, които успешно са приспособили живота си към новите обстоятелства и това не ги направило непременно озлобени, нещастни, страхливи или отмъстителни. Тъкмо напротив.

Имам позната, която след като изгуби работата си като научен работник, две години чистеше домове. Не се оплака, не измърмори, само от време на време казваше, че й липсва умният разговор. Сега е преподавател в холандски университет. На трийсет и седем години започна да учи езици, сега знае четири, на които пише, преподава и се шегува. Бившият й мъж, омерзен от „чистачката“, за която е женен, я напусна. Още тогава знаеше два езика, но днес не ползва нито един от тях, защото нито преподава, нито пише, нито се шегува. Портиер е в общежитие. Пие, мрънка и тя му е виновна, че била „отракана“. Нали се сещате колко й пука?…

Познавам жена, която живя в Япония, Индия, Щатите, Аржентина , Мексико… Навсякъде пристигаше с един куфар собствен багаж и започваше от нулата. Беше гувернантка, сервитьорка, учител, инструктор по шофиране, цветар. Подреди около двайсет свои домове на всички тези места и първото, което правеше в новия си квартал, беше да намери за един следобед най-близката хлебарница, най-близкото кафене и най-близката градинка за разходка. За месец правеше приятелства, които й останаха до живот.

„Много се радвам, че съм се родила жена – казваше ми тя – защото това ме е лишило от перчене. Този свят има нужда от женска мекота.“

Ако това наричаме мекота, не знам на кое викаме твърдост…

Този текст тръгна от съседната маса. Една прекрасна жена на средна възраст седеше на ръба на стола, гледаше безизразно салатата „Капрезе“ пред себе си, мачкаше дръжката на чантата си и повтаряше пред състрадателната си приятелка като мантра:

„Господи, как ще се оправя сама?!“.

„Ще се оправиш, разбира се – каза й тя. – Ще се оправиш просто, защото си жена.“

Сигурна съм, че ще е така.