Силните жени в рода Стоянович, между тях любимата на Ататюрк

Забележителните жени от фамилията Стоянович, които тихо и ненатрапчиво участват в изграждането на облика на столицата, описва нова изложба в Регионалния музей на София. Богатата история на рода, показана чрез силните жени в него, е вплетена в наратива на постоянната експозиция.

Историите са разказани от техния потомък, журналиста Димитър Стоянович, своите баби той нарича „матриархите на семейството”. Това са сравнително непознати жени от голям софийски род с неподозирани съдби, направили много за града, участвали в създаването на Червения кръст в София, учителки, благотворителки… Сега техните истории са експонирани наред с исторически личности в музея, за да покажат чрез снимков материал, текст и видеоразказ как личните истории се преплитат с историята на града. Така, без да се нарушава постоянната експозиция, тя ще придобива нов облик, разказва Весела Ножарова, куратор на изложбата „История помежду“. Първата ѝ част може да бъде разгледана от 13 август до 30 септември 2020 г. Реализирана е със съдействието на Националния исторически музей.

Една царица и матриархите на рода Стоянович

Историята на Мария Стоянович (1860 – 1925) е представена в музея до личности като царица Елеонора Българска (1860 – 1917). Сред многото благородни дела на българската царица, херцогиня Саксонска и княгиня РойсКьостриц – втора съпруга на цар Фердинанд, блести спасяването на Боянската църква, един от най-важните културно-исторически паметници на София и България. Не по-малко интересна е и благотворителната ѝ дейност. По време на Балканските войни (1912 – 1913) и Първата световна тя организира със собствени средства курсове за милосърдни сестри, създава и поддържа модерна военно-полева болница, самата тя е на предните бойни линии с бялата престилка. Сред тези сестри на фронта е и Мария Стоянович – съпруга на революционера, дипломат и министър Иван Стоянович-Аджелето. Мария е носител на личния „Знак Самарянка“ на царица Елеонора, връчван на особено отличилите се в грижата за ранените войници и цивилни.

Експозицията разказва за огромния принос на царица Елеонора. Снимка: Музей за история на София

На Мария Стоянович, по баща Дудункова, се дължи и продължението на рода Стоянович в края на XIX в. Вдовицата на артилерийския офицер Илия Козаров с три поотраснали деца среща харизматичния ерген-революционер Иван Стоянович, когато му отдава квартира под наем. Следва скандална за епохата връзка. Мария дава живот на четвъртото си дете – Петър – през 1897 г., купува внушителен ъглов парцел на булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“, обживява две къщи (днес несъществущи) и отглежда потомството, докато съпругът ѝ създава българските пощи и телеграф, участва в особено важни дипломатически мисии, строи съвременна България. През войните 1912 – 1918 г. Мария Стоянович финансира и лично ръководи полева болница заедно с двете си дъщери. В сложни семейни отношения до края на живота си през 1925 г., Мария е първият представител на семейство Стоянович, чиито кости са положени на територията на столицата.

Жана Стоянович (1869 – 1962) преживява заедно с двамата си братя убийството на родителите им по време на клането в Стара Загора през Освободителната война, 1877 г. Тримата по чудо се спасяват от горящия град. По-големият от братята е апостолът на Съединението, министърът и дипломат Иван Стоянович-Аджелето, глава на семейството. Разхайтеният им по-малък брат е героят от войните за национално обединение полковник Сава Стоянович. Тримата не се разделят до края на дните си, живеят заедно със снахи, деца и внуци.

До пенсионирането си Жана Стоянович преподава френски език в Седмо училище. Снимка: Музей за история на София

След Освобождението Жана заминава да учи в Швейцария. След завръщането си преподава френски език в Първа софийска девическа гимназия (днес 7-о училище) до пенсиониране. Историите за нея са впечатляващи. Била е известна с пълната си липса на чувство за хумор, което – естествено – изглеждало забавно в очите на заобикалящите я роднини. В състояние на прикрита сенилност, през 1961 г. тя убеждава близки и приятели да празнуват нейната стогодишнина. Пристига дори комисия от Министерство на здравеопазването, за да установи причините за нейното дълголетие, пред която тя спокойно заявява:

„Как достигнах тази възраст ли? Със слугиня“.

Мария (Мика) Белопопска-Сотирова (1880 – 1978) е матроната-първопроходник на друг клон в рода Стоянович. Сред четирите ѝ деца присъства Бина, съпруга от 1927 г. на основателя на футболен клуб „Левски“ и председател на тютюневия концерн „Реемсма“ за югоизточна Европа д-р Петър Стоянович. Мария – или баба Мика, както я знаят наследниците – била сериозна жена. Висока близо два метра, с глава, глава и половина над деликатния ѝ съпруг Христо, чешки възпитаник – тя е запомнена с тежък характер и доминантна природа. И с един забележителен навик – дотолкова развила навика да контролира всичко и всеки около себе си, че по време на престоя в лятната им вила в Костенец, преди семейството да седне да обядва, Мика връзвала въже около крака си и го спускала от прозореца, за да може – ако евентуално стане земетресение или пожар – децата да се спуснат по въжето на крака ѝ до безопасната земна твърд.

Мика Сотирова винаги сядала на трапезата с въже, вързано на крака си – за да спаси семейството в случай на земетресение. Снимка: Музей за история на София

Именно в курорта Костенец дъщеря ѝ Бина се свързва завинаги със съседа по вила Петър Стоянович, на което фамилията дължи продължението си. Впоследствие цялото домочадие на Мика Сотирова се премества от основния си софийски адрес в непосредствена близост до къщата на Стоянович. Още в края на XIX в. курортът Костенец, известен и като „Вили Костенец“ или „Костенец баня“, се превръща в любимото средище за отмора и вдъхновение на софийския интелектуално-обществен елит. Там е имал вила народният поет Иван Вазов, свои къщи имат създателят на литературния кръг „Мисъл“ д-р Кръстев, Тодор Влайков, Георги Константинов, в курорта отсядат и творят Пенчо Славейков, Кирил Христов, Стоян Михайловски, Елин Пелин. В Костенец се издига къщата на още една роднина на семейството – Димитрина, дъщерята на генерала от пехотата Стилиян Ковачев, по мъж Деянова, исторически митологизирана като голямата любов на великия турски държавник Кемал Ататюрк.

Димитрина Ковачева (1892 – 1966) е „Benim Bulgar Gülüm” (Моята българска роза). Така нарича жената на живота си Кемал Ататюрк в една софийска любовна история, обречена заради религия и предразсъдъци. Мустафа Кемал, бъдещият „баща на турската нация“, пристига през 1913 г. в София, за да поеме длъжността военен аташе на Османската империя у нас. Съвсем близо до неговото работно място, в малка спретната къщурка на ул. „Раковски”, живее чудно хубава девойка. Младежи въздишат под прозорците ѝ, господа целуват стъпките ѝ, чуждестранните кореспонденти я наричат помежду си „балканската роза”. Името на розата е Димитрина Ковачева, на 21-годишна възраст, с европейско образование. Запознават се донякъде случайно, а любовта им е мигновена. И невъзможна. Мустафа Кемал иска два пъти ръката на Димитрина, и двата пъти му е отказано. Той умира през 1938 г., като сред личните му вещи намират една единствена снимка. Снимката на Димитрина Ковачева. Тя умира през 1966 г. Последните ѝ думи са: „Сънувах Кемал“.

Историите на тези четири жени от фамилията Стоянович са преплетени с ключови фрагменти от историята на София, но най-вече с разказите за исторически фигури, силни жени като княгиня Клементина, царица Елеонора и др. Така според куратора Весела Ножарова ще бъдат разказвани и в бъдеще истории за други софийски родове и личности, вплетени в „междината” на познатата история на града.

Призраци от миналото – паметникът пред НДК и мавзолеят

„Историята като образ“ (с изложбата „Фрагменти“) е другият компонент от временната експозиция на Музея за история на София. Представени са произведения на изкуството на съвременни артисти, посветени на различни аспекти от историята на столицата. Според Весела Ножарова целенасочено са избирани проекти на художници, които имат интерес към историята, работят с документи и архиви и имат отношение към самата сграда.

Инсталацията на Стела Василева „Light Volumes“ (Светли обеми) е разположена в оркестрината. Представлява композиция от стъклени конуси и цилиндри, пълни с минерална вода, разположени така, че в определен час следобяд да ги огрее слънце. Тогава започват да се движат светлини като слънчеви зайчета, променят облика на оркестрината, виждаш по различен начин стените и пода на залата, дори самия себе си. Тази модерна инсталация е замислена да работи с пространството на самия музей.

Друг съвременен художник, включен в подбора, е Красимир Терзиев с инсталацията „Дух, който някога е бил успокояващо познат“. Той е събирал фотографии от различни времена на съборения паметник на Валентин Старчев до НДК, от които създава разказ за този градски топос, който вече не съществува, но е част от колективното съзнание на софиянци. Голяма прожекция в централното фоайе показва 3D възстановка на паметника като призрак на близкото минало, на нещо много познато за всички.

Красимир Терзиев, „Дух, който някога е бил успокояващо познат“. Снимка: Музей за история на София

Художникът Радостин Седевчев се включва в експозицията с „Част от пъзела“ – архив на момиче от 1981 г., намерен на битака. Ученичката от френската гимназия е участвала в масовите тържества по случай честването на 1300-годишнината на България, била е част от живите картини със знамена. В този архив неизвестното момиче е събирало изрезки от вестници по темата, направило е цял албум със снимки и текстове за своето участие в това историческо събитие. Инсталацията показва ролята на индивида в историята, пояснява Весела Ножарова. Седевчев е изработил дори копие от папиемаше на седалката от стадиона, където момичето е развявало своето знаменце. Направил е и видео с целия ѝ архив.

Мнозина софиянци откровено мразят паметника „1300 г. България“, но има една столичанка, която е колекционирала всичко за него. Снимка: Музей за история на София

Четвъртата инсталация „Златен мавзолей” е дело на Георги Тенев, Ивана Ненчева и Наталия Ленц. Писателят Георги Тенев още от 2013 г. се занимава със създаване на „златен” макет на разрушения мавзолей. В музея макетът, който всъщност е изработен от месинг, ще бъде поставен върху постамент с формата на отчупен лъч на петолъчка. Ще бъде показано цялото проучване, което Георги Тенев прави по темата, заедно с чертежи, разказ за построяването и събарянето на мавзолея. Идеята на тази инсталация е да се осмисли как се променя идеологическото сърце на града, каква е динамиката на спомените на цели поколения, уточнява кураторката.

Златният мавзолей на Георги Тенев, Ивана Ненчева и Наталия Ленц. Снимка: Музей за история на София

В начолото на септември организаторите предвиждат да бъдат включени турове с екскурзоводи, за да може идеите на инсталациите да бъдат обяснени достъпно на посетителите.

През октомври ще бъде представена втората част на „Историята като образ“ с участието на други художници.

Изложбите „История помежду“ и „Историята като образ“ може да бъдат разгледани до 30 септември всеки ден, включително през уикендите и понеделниците, от 10 до 18 ч.