За малко повече от месец животът на всички ни се промени изцяло. Не само на обикновените хора, а и на знаменитостите. Хората на изкуството първи слязоха от сцената – защото тяхната публика, не си давахме сметка преди това, най-много ни сближаваше, дори буквално. Опасността от зараза в концертните и театралните зали днес е най-голяма, но пък преди пак там шансът да се заразиш с приятни мисли, с радост, бе най-голям.
„Ние не можем да съществуваме без публиката си, но публиката може да гледа и нещо друго“, казва Силвия Лулчева, която поканихме да разговаряме по време на карантината. На безопасно разстояние, чрез Скайп.
Малко преди извънредното положение, актрисата излезе с моноспектакъл на новата сцена „Комеди бар“ в Сатиричния театър – „Мъжът ми е виновен“, по текст на Лиза Шопова.
Вижте още: ЖЕНА, ОСТАВЕНА САМА НА БРАЧНИЯ ФРОНТ
– Госпожо Лулчева, в дни на пандемия, когато по света има десетки хиляди мъртви, интернет е пълен с хумор. Как си обяснявате тази реакция?
– В този миг няма нищо по-забавно от това някой като се спъне и падне. Спомням си филмите на Чаплин, където умирахме от смях, когато клетият му герой биваше тормозен, бит, ударен, паднал или в някаква беда. Не вярвам, че хората се смеят обезателно на чуждата смърт или на заплахата, това е по-скоро размахване на едни нормални, малки юмручета на усмивката срещу нещо, което не контролираш, не владееш и дори не можеш да видиш. Повече се радвам на тези смешки, отколкото на конспиративните теории за края на света, за това, че някой непременно ни е напръскал с нещо…
– Или че 5G мрежата руши имунната защита и причинява коронавирус…
– Чудя се да се смея ли, да плача ли. Не знам как да си го обясня, но факт е, че две много интелигентни жени на възраст, четящи, разбиращи от философия, психология, езотерика, изкуство, и които ужасно харесвам, и двете ми пратиха един и същи есемес как непременно трябва да затворя прозореца, защото довечера ще ме напръскат с хеликоптер. Дори не обърнах внимание дали ще ме убиват, или ще ме спасяват. Това дебилно съобщение обикаля страниците на хората, пратено като строго секретно, и като че ли трябва да се чувствам благословена от това, че съм го получила, а то дори е… дори няма опит за чувство за хумор. Затова като видя някаква смешка, която успее да ме развесели, изобщо не я отнасям към желанието на някой да се подиграва на смъртта. Днес даже един човек ми напомни нещо, което ужким много добре знаем, защото сме все много чели и много видели: оценяваш живота само чрез смъртта. Може би така е устроен човекът. Сега почваш да виждаш разни неща, които иначе ги смяташ за несмешни, за даденост, за закономерност.
– Въпросът е как изчезна омразата във Фейсбук, която доскоро беше нещо обичайно?
– Ами, ами – не е изчезнала. Ооо, каква заблуда. Изобщо не се е излекувал народът. В момента, в който всичко това отмине, такава бърза амнезия ще го хване, така бързо ще се върнем към нормалния си, сигурно вече станал естествен, хейтърски тон. Нито чета, нито гледам и сега прелиствам Фейсбук само отгоре, отгоре, само толкова, колкото да демонстрирам въобще някакво участие в тази така наречена социална платформа, защото нито ми е социално, нито ми е интересно. Има някои, които винаги са компетентни, чешат си комплексите и държат да демонстрират незнанието си по теми, които са наистина вълнуващи. Сега, в края на краищата, става въпрос за най-ценното: живота. Кой си ти от това да правиш капитал? Ще има и мошеници, ще има… те са като мръсотията, като олио, излизат и плуват отгоре.
– Очаквате ли народът ни да стане малко по-човечен към ближния?
– Много се надявам да стане, не исках на тази цена да се случи. Надявам се всеки, включително и аз самата, да се поучим, да рестартираме живота си, да го поправим, и каквото не харесваме, да се освободим от него. И наистина един 30-годишен период ако приемем, дори чисто астрологически, че сега е приключил… (чакай, че не смея да се изкашлям във връзка с коронавируса), много се надявам да бъде нужният катарзис, чистилище, да прекрачим праг към нещо ново и значимо. За много хора ще бъде така. За жалост или не, няма да преминат всички, някои ще си останат там, където ги е заварила градушката, други ще излязат по-нови, трети ще излязат по-объркани и по-уплашени.
Някои казват: „Случи ми се в най-неподходящия момент в живота. Никога няма да мога да си се върна в предишното стопанско, икономическо или социално ниво, на което съм се намирал“. За едни е огромна загуба, за други невероятен шанс да започнат нещо ново, да качат ниво. Някои ще са готови за промяната, други не, никого не можем да виним. Ще се прояви много добро, но то винаги го е имало, то е изначално заложено в хората, както и лошотията. Просто сега нещата стават по-видими, тъй като сме по-изострени и по-чувствителни.
– За мнозина скуката е най-големият проблем по време на социалната изолация, вие как си запълвате времето вкъщи в тези дни?
– Като ми махнете книгите, остава обичайното, което върша и без да има пандемия. Много ми липсват физическата активност и спортът, така че се съобразявам и гледам да отделя време да се търкалям по килима буквално като хималайска мечка. Не мога обаче, както ни посъветва много умно Вальо Ганев, всеки ден да минавам текста на една пиеса, в която участвам, да уча нещо наизуст, да упражнявам паметта, говора. Опитвам се, правя записи за незрящи с литературни откъси от големи произведения, които за тях биха послужили с чисто познавателна цел. Опитвам се всеки ден да се чувам с хора, които не съм чувала отдавна – за кураж, като терапия, по-скоро с възрастни дами – те са много активни, нито една от тях не се оплаква, нито мрънка. Аз самата два пъти със сигурност, третия път се въздържах, измрънках пред майка си, която нито веднъж гък не каза. Впрочем, прави поне 10 обиколки на кооперацията, в която живее – и не възразява на всичко това, което се случва; тя е и здравен работник с ясното съзнание, че единственият шанс да преминем през това е социалната дистанция.
– Вкъщи ли сте по празниците?
– Вкъщи, разбира се, въпреки че имам вече 19-годишно цвете и имам цялото основание да изляза и да крещя от радост, че сме родители на такова голямо и прекрасно дете. Но мисля, че Бог не е в храма и ако го търся за подкрепа и помощ, нямам потребност да отида точно до църквата. Мога просто да мина покрай нея с кучето и това да ми е достатъчно. Може да звучи светотатство, но Бог е навсякъде, където има мисъл за него и упование, че служиш на светлината.
– Кои книги четете по време на изолацията?
– (показва на екрана) Така вижда ли се? Тери Пратчет! Точно сега ми е много необходим. Ужасно много ме обиди, като почина, и много, много ми липсва.
– Смърт ни го отне, който и днес е главният герой. При Пратчет смърт е в мъжки род.
– Щеше да ми бъде интересно какво би казал Пратчет по този въпрос сега.
– Днес мнозина роптаят за свобода и немалко я нарушават. Вие как успявате да се възпрете?
– В началото много ми се прииска да отида на Витоша, да прекарам един ден там. Сложих ски писалки и тръгнах, защото там, когато си с писалки, сте само ти и птиците, няма влекове, няма хора, няма шейни, няма никой. Но в момента, в който се изтърсих и паднах, разбрах, че би било много нелепо да отворя работа точно сега на пироговци, когато трябва да са заети с нещо друго. След това излезе заповед, че и в планината е забранено излизането. Сега си търся си повод да отида донякъде, до магазина примерно – но да правя напук и да си угаждам на ината, не ми е минало и през ум. Детето ми също се оказа потискащо покорно в това отношение. Съпругът ми ходи на работа, гледаме го вкъщи потенциално като носител на нехубави неща. Актьорите от дублажа продължават да работят.
– Като споменахте дублаж, да ви питам защо все едни и същи хора дублират във филми и сериали?
– Винаги е било така. Във времето, в което не ви е правило така очеизвадно впечатление, е било, защото примерно телевизията е била една. Сега колко телевизии излъчват сериали? А актьорите в дублажа, слагам и себе си сред тях, макар че отдавна не съм сред активно дублиращите, са само 70 човека.
– Имам чувството, че ги познавам или са ми роднини.
– Сигурно така изглежда. Не това, че са едни и същи, притеснителното е, че вече липсват позиции редакторите и режисьорите в дублажа, които определят кой глас за коя роля е подходящ. Намален е броят на а дублиращите актьори, налага се четирима души да обхванат дублажа на един 90-минутен филм, а представете си колко герои участват в него! В едни други години, когато телевизията беше склонна да плаща пак същите пари, но на повече хора, бяха по осем човека и тогава това не дразнеше толкова. Когато се реши да се икономиса, започва да се забелязва.
– Вие сте на щат в Сатирата и не сте застрашена да останете без един лев по време на изолацията. Как си представяте театъра, след като приключи кризата?
– Убедена съм, че от театър ще има нужда. А ако се окаже, че съм излишна, както се чувствам в момента, значи му е минало времето и има нужда от нещо друго – и това, че аз не мога без театър, не означава, че светът ще спре да се върти. Ако театърът може без мен, ще намеря някакъв друг начин да изразявам като актриса.
– Излишна, как ви хрумна?
– Това е единственото, което ми яде главата в последните дни. Ние, артистите, бяхме първите, които се оказаха носители на заразата, защото вкарваме много хора на едно място и те непременно се заразяват – но те нали така се заразяват и с нещо хубаво, с радост, с приятни мисли, с разсъждения. Ние не можем да съществуваме без публиката си, но публиката може да гледа и нещо друго. Ето, сега гледа филми, сериали, опери, спектакли в телефоните си…
– Но ги гледа безплатно. Това няма ли да навреди на изкуството после, когато победим вируса?
– Не, не мисля, че ще ми навреди да ме гледа безплатно. В края на краищата, нали разбрахте, два бизнеса процъфтяват в момента: порното и „Амазон“.
– Също хипермаркетите и аптеките.
– И двата пъти, след като влизах напоследък в хипермаркет, не видях навалица. Предпочитам да пазарувам от кварталните магазинчета и така да подкрепя техния бизнес, хората, които са тук, в махалата, да не си загубят препитанието. С огромно неудобство купих и тоалетна хартия, просто защото свърши. Но ми беше смешно през целия път, докато си я носих към вкъщи.
– Всеки има версия за това презапасяване на света с тоалетна хартия. Вие имате ли някакво обяснение?
– Да, имам рационално обяснение и много ме е срам да го кажа, обаче ми мина през акъла, когато казаха „завишете хигиената“… Стреснах се от статистиката, че само 30% от българите си мият зъбите – какво да говорим за дупето… И сега понеже е казано да се завиши хигиената, хубаво – ръцете ще ги мием, не се знае докога, но ще ги мием. Най-много ме забавлява смешката – добре, че излезе този вирус, да почнем да си мием ръцете, дано да дойде и краста, да почнем да се къпем. Съжалявам, но имам достатъчно основания да смятам, че не всеки влиза под душа всеки ден.
– Аз имам надежда, че след тази криза хората ще излязат малко по-чисти.
– Не, не, не, не, не. Страхувам се, че ние, българите, не сме най-пламенните привърженици на хигиената. С неудобство ще си призная, че не ми се наложи да търся дезинфектант, защото имах. Днес не ползвам по-често дезинфектант, отколкото преди. Някои хора сега откриват мокрите кърпички. Честито, в XXI век открихме хигиената! Боже, благодаря ти!
– Още нещо хубаво: Столична община започна да мие редовно улиците, пардон – дезинфектира ги.
– Ще мие улиците, защото сега движението позволява. Аз се радвам и на чистия въздух, ако трябва да бъда откровена. Когато в първите дни гледахме новини за пандемията, всички бяха потресени от мръсотията на пазара в Ухан. Мисля, че мога да намеря подобни кадри у нас – и всички, които говорят против мръсотията, ако обичат да си оправят балкона, да си подредят гардероба, да си оправят къщите и след това да имат претенции към това Общината да измие улиците.
– Още нещо хубаво в тази криза: някои домакини изведнъж откриха, че не е такъв проблем сами да пуснат прахосмукачка и да сготвят.
– Оказа се, че сега имат време за това. Лошото е, че ще ни се отрази на талията, защото няма къде да изразходваш тази енергия. В дните на домашен престой направих три дни болнични и в момента, преди да ми сложат упойката, докторът пламенно обясняваше, че никога досега не му било толкова вкусно, жена му преоткрила тенджерите, извадила рецепти, готвят и се забавляват, човекът изживява втори меден месец.
– Неочаквана хармония настана в някои домове…
– В много ще се получи хармония, в други ще има разрив. Някои хора ще се преоткрият, други ще се загубят завинаги. Както пак подчертавам: порното е в разцвета си.
– Ще ви цитирам един пост на Стивън Кинг неотдавна в Туитър: „Ако смятате творците за ненужни, опитайте да прекарате карантината без музика, книги, поеми, филми и картини“... Нямате основание за чувствата, които изпитвате.
– Надявам се всичко това да приключи и публиката да се завърне в салона – но за това ще мине много време, защото в театъра затворихме първи, още преди да въведат извънредни мерки, а ще отворим много, много след като отворят училищата, защото на хората няма да им е до театър… Страдат и спортисти, и музиканти. Някои сега правят концерти от вкъщи, но без публика не е същото. То е една химия, едно прехвърляне на енергия от сцената в залата, от залата в сцената. Сигурна съм, че нито един футболен мач не може да се изиграе като хората без претъпкан стадион. Никой не може да излезе да свири на „Уембли“ и да му кънти на празни седалки.
– Предстои ви битка да си върнете публиката.
– Да си я върнем и да си се обясним в любов наново – защото не е само потребност те да дойдат и да гледат, наша е потребността да споделим това, което ни вълнува, с тях. Ние сме разказвачи на истории, в която участват режисьор, актьори, сценични работници, хора зад кулисите… В един филм на Уди Алън, в една секссцена партньорката му казва: о, много си добър, и той отвръща: да, да, аз много се упражнявам, когато съм сам. Но не е същото. И аз, когато си минавам текста в хола, е едно, обаче като стане 19 – 19,30 ч. и залата е пълна, температурата ми е съвсем различна. В началото на карантината се чудех защо ми идва желание за спорт само привечер, после се усетих, че това всъщност е онзи час от деня, в който аз се готвя физически да изляза на сцена.
Знаете ли, някъде дълбоко в мен стои едно малко човече, което чувам, че крещи и ме уверява, че няма как от цялата тази работа да не излязат и някакви активи. Струва ми се, че ще ми се даде да ги разбера, но понеже сега единственото опитно поле е моето семейство и собствената ми арестантска душа, не смея да вадя генерални изводи. И все пак се надявам, че ще имам ползва от това и психическа, и физическа, и поведенческа, и емоционална. Всеки ден имам повод да се сърдя, кудкудякам за ред, за чистота, мърморя. Ходят тука из вкъщи едни хора, които първо, нищо не правят, второ, всеки яде в различно време и това ме напряга. Липсва ми обичайният ред на къщата. И от лично пространство имам нужда. Понякога, като си отиде всеки в стаята, хем ми е мъчно, че не сме заедно, хем си казвам: всеки има нужда да си попръцка насаме.
– Какво мечтаете да направите, като приключи кризата? Кое поставяте на първо място?
– Със сигурност ще се кача на Витоша, но с мама. Тя отдавна иска да отидем двете, но все не успявах. Аз нямам култура на почиване, което превръща една работеща жена в истерична бабичка, което не е полезно нито за изкуството ѝ, нито за семейството ѝ, нито за нея самата. Но сега може би ми се дава възможност и за почивка, и за това вместо да изредя театъра и семейството си на първо място, да се сложа себе си най-отгоре, заради така наречения градивен егоизъм – да се погрижиш първо за себе си, за да можеш да помогнеш на някого другиго. Давайки се в жертва било то на професията си, било на семейството си, било на някого другиго, не вършиш услуга нито на другия, нито на себе си. Ако искаш промяна, започни я от себе си. Ако искаш да си здрав, погрижи се за собственото си здраве. Ако искаш да ти изчистят улицата, изчисти си собствения гардероб. Много ми е интересно защо политиците, за жалост, последни узряват.
– Този път като никога реагираха навреме.
– Да, но защо е това политическо мерене на малкия размер между две институции, които трябва да се обединят?Какви са тези реплики от едната страна, от другата страна и това политическо надменно говорене? В случая не би трябвало да има някаква опозиционна позиция. Не нагнетявай – и без това е ясно, че ще имаме икономическа криза, не си я предрекъл ти, който и да си, където и да се намираш, на каквото и било ниво политическо. Не искам да имаме такова разделение. Не желая това да са хората, които народът е изпратил да ни управляват, не искам в момента конфликти, не вършат работа. Съжалявам, така показват само, че не са на мястото си.
– За генерал Мутафчийски мненията са противоречиви, вие как го оценявате?
– Първо, му благодаря, че се е нагърбил с толкова тежка работа, защото и той като всички, които си обичат работата, би искал да бъде на друга позиция, той е блестящ лекар и със сигурност е необходим на много хора, пак да спасява живот. Второ, да благодаря на този, който е поставил точно него на тази позиция, за това, че е избрал човек с лаконичен, точен изказ, с ясна мисъл и с необходимия за случая авторитет и конкретика, а не някакъв, който прави словесни еквилибристики във време, когато трябват действия. Подкрепям мерките. Тук е моментът всеки да си дръпне ухото и да се усети, че тези мерки в момента водят до резултати, от които, слава богу, сме спокойни и доволни. И все пак има хора, които си мислят, че са по-силни от живота, но въпреки тях се справяме относително дисциплинирано и разумно. Че ще има разни смешници, които не слушат, това ми е ясно. Но понеже говорихме за генерал Мутафчийски, предполагам, че скоро ще започнат да му предлагат и други постове, управленски, защото виждат, че добре се справя, но ще се радвам, ако много скоро му се наложи да се върне към това, което прави и за което много хора са му благодарни – защото той е от онези лекари, които знаят какво означава човешкият живот и се борят за него всеки ден.
– Разстроихте се, защо?
– Защото ми стана много криво. Медиите нерядко показват как някой лекар е направил грешка, как друг лекар е взел пари, а има и такива, които все пак си вършат работата.
– Медиите все пак показват изключенията.
– Сигурно, да. За жалост, отгоре излиза грешката и сбърканото, а много хора са нормални и си вършат работата както трябва. За жалост те не се изтъкват и не излизат отпред. Просто не се бутат да се похвалят, а другото стърчи и се вижда.
– Как се грижите за майка ви, която – разбирам – не живее с вас?
– Направила съм ѝ абонамент да получава храна, готвена. Каквото трябва да се допазарува, ходим аз и брат ми. Оставям продуктите до вратата ѝ, махаме си… но така я натъжавам, тя стои вътре и плаче, защото не можем да я прегърнем. Много ми се иска да виждам лицата на хората, скрити под маските, да виждам, че се усмихват. Защото най-много искам да усмихвам някого. Хората са си скрили усмивките си.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение