Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Силвия Плат и ролята на една четка за зъби в литературата

Книгата ѝ с разкази „Джони Паник и Библията на сънищата“ излиза за пръв път на български (откъс)

Корицата на „Джони Паник и Библията на сънищата“ е на художника Дамян Дамянов. Снимка: Площад Славейков - Силвия Плат и ролята на една четка за зъби в литературата

Корицата на „Джони Паник и Библията на сънищата“ е на художника Дамян Дамянов. Снимка: Площад Славейков

„Няма сън, напечатан и прибран от мен в досие, който да не знам наизуст. Няма сън, който не съм преписала у дома, в Библията на сънищата на Джони Паник. Това е истинското ми призвание“, пише Силвия Плат в едноименния разказ в книгата „Джони Паник и Библията на сънищата“, която излиза за пръв път у нас. Селекцията е на Тед Хюз, съпруга на Плат, който след смъртта ѝ преглежда цялото ѝ литературно наследство, за да събере най-доброто в този сборник.

На български досега са излизали само няколко стихотворения на американската поетеса, романът „Стъкленият похлупак“ и три произведения за деца в книгата „Кухнята на госпожа Черешова“ в поредицата на изд. „Лист“ „Детски шедьоври от велики писатели“.

След мрачната пропаст на „Стъкления похлупак“, в тази книга виждаме съвсем различна Силвия Плат. Нейните разкази „ни връщат живота в бляскав език – а, живот, изпълнен с огромно страдание, но и с пъпеши, спанак, смокини, деца и живот на село, къртици, пчели, змии, лалета, кухни и приятелства“, както казва Каръл Ан Дъфи. Виждаме живота в Америка през очите на обикновени и не толкова обикновени хора, вглеждаме се в тях, в странните им пътешествия към себе си. Темите в разказите ѝ в този сборник по-късно се разгръщат в поезията ѝ. Прозата ѝ е поетична и вълнуваща.

Сборникът „Джони Паник и Библията на сънищата“ включва тринайсетте разказа от първото издание заедно с пет по-интересни журналистически текста и няколко откъса от дневника, както и девет разказа, подбрани от архива на Университета в Индиана. Тъкмо на него се основава и първото издание на „Джони Паник и Библията на сънищата“ в България. Заглавието идва от едноименния разказ, с който започва книгата.

Силвия Плат е сред най-влиятелните литературни гласове на ХХ век. Тя е родена в Бостън, но продължава образованието си в Кеймбридж, Англия, където среща бъдещия си съпруг Тед Хюз. Поетесата страда от депресия, която води до самоубийството ѝ, когато тя е едва на 30 години.

„Поетът е специалист по опаковане на куфари“, казва тя.

Преводът на книгата е на поетесата Надежда Радулова, корицата – на Дамян Дамянов.

Предлагаме ви откъс от „Джони Паник и Библията на сънищата“, предоставен от изд. „Лист“.

Сравнение

Само как завиждам на романиста!

Представям си го – или по-скоро представям си я, тъй като се опитвам да направя паралел с жените – та, представям си я как подкастря розов храст с големи градински ножици, как си намества очилата или пък се суети около чашите за чай, подрежда пепелниците, оправя се с бебетата, попива някой и друг слънчев лъч в остър контраст с мрачното време и красиво, макар и сдържано, пронизва с рентгеновия си поглед душевните обиталища на заобикалящите я – във влаковете, в чакалнята на зъболекаря, в чайната на ъгъла. За нея, за тази щастливка, няма нещо, което да не е уместно. Старите обувки, в които има още живот, дръжките на вратите, пликовете за въздушна поща, бархетните нощници, катедралите, лаковете за нокти, самолетите, градинските арки от рози и австралийските зелени папагалчета; дребното маниерничене – да опипваш с език някой зъб, да подръпваш подгъва на дрехата си – всякакви такива странни, чепати, симпатични или пък презрени нещица. Да не говорим пък за емоциите, за мотивите – с техните титанични, буреносни форми. Работата на романистката е Времето и как то се изстрелва напред, отстъпва назад, разцъфва, повяхва и застива в двойно експониран кадър. Нейната работа са хората във Времето. А ми се струва, че тя има цялото време на света. Само да иска, може да разполага с цял век, с живота на цяло поколение, с цялото лято.

Аз пък имам на разположение една минута.

И тук не говоря за епическите поеми. Всички знаем колко дълги могат да бъдат те. В случая имам предвид обикновеното кратичко, непретенциозно стихотворение. Как да го опиша? – отваря се врата, затваря се врата. В промеждутъка зърваш нещо – градина, човек, буря, водно конче, сърце, град. Сещам се за онези сферични стъклени викториански преспапиета, които вече не могат да се намерят и които нямат нищо общо с пластмасовата ширпотреба по стелажите с детски играчки в „Улуъртс“. Та, този тип преспапие представлява прозрачна сфера, някак самодостатъчна, кристално ясна, затворила в себе си гора или село, или семейство. Обръщаш я, после я връщаш в първоначалното ѝ положение. И вътре завалява сняг. Всичко се променя за секунди. И вече нищо не е същото – нито елхите, нито островърхите покриви, нито лицата.
Така се случва стихотворението.

А място наистина няма! И време няма! Поетът е специалист по опаковане на куфари.

Появяват се лица между тълпата:
цветчета върху чер и влажен клон.*

Това е то: цялото стихотворение на един дъх. Как може романистът да постигне такова нещо? В рамките на един параграф може би? На една страница? Или може би трябва да размеси боята с малко вода, да я размие, да я разнесе по платното.

Сега пък се държа самодоволно; изтъквам преимущества.

Ако стихотворението е вид концентрат, нещо като свит юмрук, то романът се отпуска и разгръща – отворена длан, по която има пътища, отклонения, крайни точки; линията на сърцето, линията на главата; парите и нравите също попадат тук. Докато юмрукът изключва и стъписва, отворената длан докосва и събира много неща по пътя си.

Никога не съм включвала в свое стихотворение четка за зъби.

Не обичам да мисля за всички онези неща – познатите, полезните, практичните, за които никога не намирам място в стихотворение. Впрочем веднъж включих едно тисово дърво. И то по поразяващо егоцентричен начин започна да управлява и да подрежда целия текст. Оказа се, че не е просто тис до църквата на пътя, минаващ покрай къщата в града, в който живее една жена… и така нататък, както би трябвало да е в един роман. О, не. Дървото непоклатимо се издигаше посред стихотворението ми и се разпореждаше с мрачните му сенки, с гласовете в църковния двор, с облаците и птиците, с нежната меланхолия, в която бе потопено съзерцанието ми – с всичко! Не можех да го усмиря. В крайна сметка стихотворението ми се оказа за едно дърво. За точно онова тисово дърво, твърде гордо да бъде просто мимолетно черно петно в текста.

Вероятно ще разгневя някои поети с твърдението си, че стихотворението е гордо. То също може да включи в себе си абсолютно всичко, ще ми кажат. И то с много повече прецизност и мощ от онези развлечени, невчесани, безразборни създания, които наричаме романи. Е, признавам им ги на тези поети и багерите, и вехтите панталони! И наистина не смятам, че поезията трябва да е чак пък целомъдрена. Даже бих допуснала и четката за зъби, стига стихотворението да е истинско. Но тези поетически четки за зъби са рядко явление. А появят ли се, имат склонността, подобно на моето необуздано тисово дърво, да се смятат за избрани, за доста специални.

Докато в романите не е така.

Там четката за зъби с изящна пъргавина се завръща на рафта в банята и потъва в забвение. Времето тече, завихря се, криволичи, а на героите им е даден простор да порастват и да се променят пред очите ни. Отвсякъде наизскачат парчета от реалността: писалища, напръстници, котки, любимият и протрит от прелистване каталог на всичкото, който романистите желаят да споделят с нас. И с това не искам да кажа, че тази работа е лишена от модел, вкус, строг порядък.

Просто допускам, че въпросният модел не е в такава степен взискателен.

Подобно вратата на стихотворението, вратата на романа в един момент също се затваря.

Но не толкова бързо, не и с такава маниакална, безответна безвъзвратност.


* Цитат от стихотворението на Езра Паунд „В станцията на метрото“, превод Николай Кънчев. – Б. пр.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах