Lora&Sion Paganini Baner

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Симеон Радев за българската Македония, омразата към гърците и българщината

Днес се навършват 145 години от рождението на големия български писател, дипломат и историк

Симеон Радев (вдясно) и принц Кирил Преславски след среща с американския президент Хърбърт Хувър във Вашингтон. Снимка: Уикипедия - Симеон Радев за българската Македония, омразата към гърците и българщината

Симеон Радев (вдясно) и принц Кирил Преславски след среща с американския президент Хърбърт Хувър във Вашингтон. Снимка: Уикипедия

Симеон Трайчев Радев е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 година в град Ресен, Македония, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител.

Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г., на път за Цариград, в Бошнакхан в Солун заедно с Владимир Робев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет, начело с Димитър Ляпов, като в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и други. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.

Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. При влизането на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917) подава оставка, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписването на Солунското примирие. Последователно е пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и първият български делегат в Обществото на народите – Женева.

Симеон Радев остава и първият сериозен хронист на българската история в годините след Освобождението и началото на ХХ век. Неговите „Строители на съвременна България“ са един от най-сериозните, достоверни и подробни източници за българската политика, дипломация и история в началото на Третото българско царство.

Предлагаме ви да прочетете (с известни съкращения) главата „Моето детство“ от сборника му „Ранни спомени“, издаден малко преди смъртта му през 1967 г.

Моето детство

На дванадесетгодишната си възраст аз бях слабо и болнаво дете. Още като съм бил на една и половина година, имал съм възпаление на жлезите под челюстта и те почнали да гноясват и гнойта да тече навън. Показали ме на лекари в Ресен и Битоля, но те не могли с нищо да ми помогнат. Тази безпомощност създавала голяма трагедия за майка ми. Еднъж, когато, застанала на улицата пред къщните врати, държала ме на ръце и тихо плачела, минал един от тези дервиши, които скитаха по Турция със своите дълги рошави коси над рамената, с кратунка, вързана през рамо, и с дълга тояга, с която удряха по земята, като викаха: „Ху!“. Дервишът, като забелязал сълзите на майка ми, спрял се пред нея и я попитал защо плаче. Майка ми мълчаливо му показала превръзката на раните ми. Той поискал да ги види и сетне ú казал: „Чакай ме утре тук по същия час.“ На следния ден той ú донесъл един мехлем. В една седмица раните се затворили. За тоя дервиш тя говореше като за човек, пратен от небето. Тя мислила богато да го дари, но той още веднъж не се вестил.

(…)

Дядо ми и майка ми бяха, докато бях малък, моето любимо общество и първото ми училище. Но учението ми при тях беше различно. У дядо ми бях като на забавачница; у майка си като в отделенията.

Майка ми беше много приказлива и моето любопитство нямаше край. За всичко, което ме поразяваше и което не разбирах, нея питах. Видях на една сватба, че пред вътрешните врата на къщата качиха невестата на едно столче, свекърът я пое и с нея мина прага; сетне свекървата я заведе при огнището, чукна ú леко главата на стената над него и оттам я заведе при нощвите. Изказах пред майка си учудването от всичко това. Тя ми каза:

„Свекърът поема невестата в ръцете, с това показва, че я приема като своя дъщеря; когато свекървата я завежда към огнището, с това я учи да бъде вярна на новото си семейство; при нощвите я завежда, за да бъде работна домакиня.“

Имаше едно нещо, за което майка ми не можа да задоволи моето любопитство.

През пролетта се празнуваше Иванден. Празник за момите, в който участвуваше и по-голямата ми сестра Славка. По-възрастните ú другарки идеха вкъщи, събираха цветя от градината, правеха с тях върху един гюм нещо като статуя на жена, носеха я на Голема-река с песни и там пак с песни я хвърляха във водата. Питах майка си зашо правят това? Тя ми каза:

 „Не зная; така се е нашло.“

От майка ми бяха първите ми уроци по благонравие. Тя ме учеше на добро държание. Казваше ми:

„Когато те пратя някъде, най-напред ще кажеш „Много ви здраве от майка ми“ и после другото; влезеш ли някъде, ще гледаш кой е най-старият и нему най-напред ще целуваш ръка. На гости да оставяш по нещо в паницата, за да не те помислят за лаком.“

Еднъж я питах как са я годили за баща ми. Едва-що почнала да момува, седемнадесетгодишна, тя била един ден в градината. Дошли гости. По едно време баща ú я повикал да целува ръка, че била годена.

„Целувах ръка на старите – казваше тя, – имаше и няколко млади и аз не разбрах за кого са ме годили. После ми каза баща ми.“

Но разговорите с майка ми, които най-много ме увличаха и на които не се насищах, бяха тия по борбата с гърците. За тия години баща ми казваше: „Кога беше вопросот“, а майка ми: „Кога беше гърцко-бо’гарско.“ Това време се бе вече отдалечило, но тя говореше за него с вълнение. Опитите за превзимането на църквата от гъркоманите, гонението на Мелетия, запалването на митрополията и после радостните дни, когато посрещали Натанаила, всичко това тя ми разказваше с една чудесна призивателност и правеше нещо като епос. Тя чувствуваше голяма радост, че баща ми бил смел борец за българщината. Като такъв го обикнал дядо ми и главно за това му дал дъщеря си. Сама майка ми беше пълна с жар за народните работи. „Много съм, синко, бо’гарка“ – казваше тя. Богарка в нейните уста значеше патриотка.

На баща си не задавах въпроси. Неговата внушителност сякаш ми забраняваше това. Само го слушах. Той много се грижеше за моето възпитание, но главно в национален смисъл. Първите песни, които той ме научи, бяха тропарът на св. Кирил и Методий и тропарът за св. Седмочисленици. Научи ме съшо песента на Григор Пърличев за унищожението на Охридската патриаршия. От цар Самуила не бе останало в нашия край ни спомен, ни предание. Имаше едно село до Ресен – Царе(в)двор, но само след като се отвориха български училища и се учи българска история, се разбра значението на това име. За Охридската патриаршия обаче съществуваше и помен, и скръб. Песента на Пърличева беше едно раздирателно описание на тая трагедия в българската национална съдба, намираше отзвук във всички български души, пълнеше ги с гняв към фанариотското коварство. Тя разказваше как дошла заповедта за вдигането на последния български патриарх Арсений:

„Хиляда и седемъстотин шестдесетъ и второ лето
в’Охрила от Цариграда дошъл Салаор.
Се представил пред Арсенъя наша Патрика честнаго
и му рекъл слово горко, словожалостно:
Царска воля е да търгнеш денеска за в’Цариграда,
на тебе от върлы Гърцы голем поплак е.“

Поетът описваше по-нататък как патриархът, преди да тръгне за своето изгнание, се простил със своето паство:

„Събралъ Патрикъ свое стадо в’църквъ Святьы Климентовъ, благословъ му далъ последенъ ръце заплетилъ“.

Той оплаквал народа си за нещастието, което му готви гръцката патриаршия:

„Ке прати Владици Гърци лицемъ светии, сърдцемъ вълци… И ке викнете до Бога и крыло не ке найдете.“

После проклел българските предатели, помощници на гръцкия пъклен заговор:

„Умилилъ се честнъй Патрикъ, свалилъ шапка навезане,
погледналъ на сино небо, люто прокълнелъ
„Охъ! послушай, милый Боже! Хаиръ никога да нематъ
Стамче бей и Буяръ Лигдо, Нейко челеби.“

Бог чул проклятието:

„И сега во кукы нихны ткае паякъ паячина
и на пустъ стрехы нихны хукатъ хутове.“

Аз не мога и днешен ден да чуя тази песен, без нещо да трепне в мен. Като дете тя ми късаше сърцето. Една безкрайна омраза към всичко гръцко вдъхваше ми тя.

У баща ми омразата към гърците беше поутихнала. Българщината беше победила – ние имахме вече народна църква в лицето на Екзархията – и след победата по-лесно се прощава на враговете. Но тая победа трябваше да се довърши и там той бил непримирим.

Припомням си една сцена, в която тази му непримиримост остро се прояви.

Вуйчо ми Яким си беше избрал мома от Магарево, влашко село, близо до Битоля. Баща ми не беше много доволен, нито беше доволен дядо ми, но касаеше се до любов и нямаше какво да се каже. Годежът трябваше да стане в Магарево и затам тръгна почти цялото семейство. Пътувахме така, както според някои илюстрации във френските учебници по история са пътували Меровингите. На една от тия коли, с които се пренася сено или слама, се тури сено, поставиха се върху него килими и наоколо възглавници. Майка ми, една моя вуйна и аз насядахме, а вуйчовците ми и баща ми ни придружаваха на коне. Тръгнахме рано и макар разстоянието до Магарево да не е повече от 26 – 27 километра, пристигнахме привечер. Семейството на момата, между които имаше познати търговци от Битоля, се бе събрало цяло и посрещането бе така ласкаво и почтително, както умеят да го правят власите. Мъжете бяха в една стая заедно с годеника, а жените в друга с годеницата. Тук бях и аз. По едно време влезе баща ми възбуден и каза на майка ми: „Жено, ставай да си ходиме.“ Настана суматоха; влязоха някои от власите, хванаха баща ми за рамо; чувах думите: „Ама, господин Трайче, чакай да видим, господин Трайче.“ Майка ми беше станала и ме държеше за ръка, готова да тръгне. Но власите излязоха с баща ми. Чуваха се на чардака оживени разговори и после всичко утихна. Баща ми се върна и каза: „Ще останем.“

По-късно майка ми ми разправяше причините за тази тревога. Докато нашите приказвали с власите, пристигнал един поп. Власите казали, че според техния обичай годежът трябва да стане с църковна служба, която била част от венчаването. Нашите се съгласили, но какво било тяхното учудване, когато видели, че попът почнал да чете по гръцки. Баща ми се намесил и казал: „На гръцки не може. Ще викате български свещеник.“ Власите, смутени, взели да се извиняват, че български свещеник няма в селото. „Ще викате от Търново“ – казал баща ми. Търново е на четвърт час разстояние от Магарево. Власите в Магарево били фанатизирани гъркомани. Да се чете у тях на български беше толкова непоносимо, колкото за нашите да се чете по гръцки. Те упорствували. Тогава баща ми казал на вуйка ми: „Ако искаш да ти чете над главата гръцки поп, остани; аз си отивам.“ Вуйко ми отговорил обаче: „Щом минеш прага, и аз подир тебе.“ И тия думи предизвикали у власите голям смут. Събрали се в една стая да се съвещават и най-после пратили човек в Търново да доведе български свещеник.

Баща ми прояви своята непримиримост и при друг, донякъде подобен случай.

След смъртта на дядо ми Коте Низам вуйчовците ми смятаха баща ми, по-стар от тях, някак като глава на семейството. Един ден по-малкият от тях, Никола, дошел при него и му казал, че иска да се годява. „За коя?“ – питал баща ми. „За дъщеря на Мице Кочовски.“ „Много харно – казал баща ми. – Мице е добър човек, добър му е родът, много добра и момата. Но има едно: цялата фамилия трябва да мине под Екзархията, без това аз няма да дойда на сватбата.“ Вуйчо ми отговорил: „Както що казваш ти, така ще бъде ако не – не!“ Така още едно гъркоманско семейство мина под родната стряха на Екзархията.

Казах по-горе, че един син на Мице Кочовски падна като четник.

В една старопечатна книга баща ми фигурира между спомошествувателите по следния начин: „Трайче Радев, певец.“ Това значи, че някога е бил псалт. Но той наистина е бил добър певец. Когато се родил, майка му му дала да пие вино от звънец, за да бъде гласовит. Имал наистина прекрасен глас. Пеенето на баща ми в църквата било през време на Черковния въпрос едно средство за пропаганда. Той, заедно със своите другари, ходил по случай празника на църквите по селата, гдето по-рано се пеело на гръцки, пеел на славянски с чудесния си глас и докарвал богомолците до сълзи. Те не искали след това да слушат гръцко пение. През неговите престои в Цариград той пеел в българската църква във Фенер. Когато Екзарх Йосиф след възшествието си на престола в 1877 година извършил първата си служба, баща ми пял херувикото.

„Екзархът – казваше той – не беше още много добре запознат с църковните служби и митрополит Аверки го поучаваше; „Сега тъй, Ваше Блаженство, после така.“

Екзархът забелязал неговия великолепен глас и му предложил да остане в църквата „Св. Стефан“ като певец. Но баща ми си имаше своята търговия и не желаеше да стане псалт, колкото и ласкателно да беше това предложение.

В Ресен през големите празници: Коледа, Великден, Св. Св. Кирил и Методий, Света Богородица, когато наближаваше в службата херувикото, „Достойно ест“ или друга някоя позната песен от литургията, всички погледи се обръщаха към баща ми и чувах тия, които бяха до него, да казват: „Айде сега, господин Трайче.“ Гласът му екваше тогава и в църквата настъпваше тържествено мълчание. Баща ми познаваше църковния ред, бдеше над неговото правилно изпълнение.

(…)

Майка ми беше много набожна, но чувството за хумор съперничеше у нея с набожността. Години по-късно след това ние, децата, я карахме да ни разказва за тия сцени. Малък, аз присъствувах на тях и понякога се питам дали не бяха те, които първи нащърбиха у мене религиозното чувство, в което ме възпитаваше баща ми. Това чувство срещаше и друга спънка. Както казах, ние се черкувахме в училището. Божествената служба, вършена там, дето ние цял ден лудувахме, не можеше да има за мене тая мистична тържественост, която ú придава църквата. Тя ставаше в моите очи една обрядност, без сила на религиозно внушение.

На някои мои връстници, родени в България, казвал съм „Вие раснахте в горешия климат на българските партийни борби. Аз растях в атмосферата на Възраждането.“ Наистина моите спомени от детство се въртят главно около гръцко-българските разпри. Достигаха обаче сегиз-тогиз и отзвуци от други български борби.

При избухването на Сръбско-българската война аз бях на шест години, но си спомням добре за нея. Баща ми, който получаваше „Зорница“, събираше някои приятели да им чете телеграмите от бойното поле. В една от тях се казваше, че българската войска влязла някъде с музика начело. Тия думи „с музика начело“ не ги разбирах. Не знаех какво нещо е това музика и как се туря тя на челото. Доста време този въпрос мислено ме е занимавал, без да посмея да попитам някого, защото се срамувах от своето невежество. Пишейки сега моите спомени, полюбопитствувах да видя вестник „Зорница“ каква е била точно тая телеграма, която толкова много е занимавала въображението ми. Намерих следното „Първи пехотний полк, наричан Софийски, който иде от Румелия, пристигна с музика начело на бойното поле във време на битката.“

Българските победи предизвиквали в Ресен голямо ликуване. Когато говореха после за Сръбско-българската война, казваха „Кога падвеа звездите.“ Действително през време на сраженията при Пирот имало падане на метеори и този факт се е разнасял като поличба. Ставало тогава нещо необикновено в небето и те излизали нощем да наблюдават.

През Руско-турската война не бях още роден. Но после чувах за нея от баща си. Той пееше една песен за боевете при Шипка, която трябва да е била много популярна, шом като е стигнала до Ресен. Няколко стихове са ми останали в паметта „Сред трупове неброени, /потънали те във кръв/, разхожда се разлютений/ турски генералин пръв.“ После идеха думите „Днеска Зара, утре Шипка…“ После: „Падишахът ще ми каже „аферим бе, Сюлейман“.

Какви радости са трептели тогава в българските сърца в Македония от руските победи, от Санстефанския мир! И колко горко е било разочарованието после, когато се сключи Берлинският договор!

Баща ми бил тогава в Цариград.

„През летото –  разказваше той – отидохме в Сан Стефано да се радваме на руската войска. Един офицер заговори с нас и взе да ни разпитва откъде сме. Като му казахме, той ни погледна със съжаление, поклати глава и каза: „Нещастни македонци! Вие пак оставате под робство.“ Ние още нищо не знаехме. Тия му думи – добавяше баща ми – пререзаха сърцето ни като с нож.“

Времето, което последвало след това, било тежко за българите в Македония. Турското население било много възбудено. Дошли турци, избягали от княжеството и Източна Румелия, разправяли за ограбване на имотите им, избивания на техните семейства и разнасяли жажда за отмъщение. Обиските у по-видните българи също зачестили.

Помня един такъв обиск у нас.

Вечерта на Цветница ние бяхме седнали на трапеза. Помня като-сега, че пред нас бе сложена голяма тава с охридска пъстърва и ориз. Брат ми Владимир, тогава ученик в Битоля, бе си дошъл във ваканция. Тъкмо почнахме да ядем, когато кучето залая в двора и на външните врата се почука силно. След малко се зачука така силно, че смут ни обзе и залъците ни останаха в устата. Баща ми тръгна да отвори и се завърна с един турски офицер и няколко души, за които не мога да си спомня какви бяха. Веднага след това се почна обиск в къщата. Претърсени бяха всички стаи, извадено бе всичко от всички сандъци и хвърлено на купища на пода. Когато обискът се свърши, турците събраха каквито книги и книжа намериха, образуваха един голям вързоп и си отидоха. Останали сами, баща ми попита брата ми Владимира: „Синко, имаше ли нещо противно в твоите книжа?“Имаше, татко“ – отговори той с виновен тон и почти разплакан. „Какво е то“ – пита пак баща ми. „Една песнопойка.“ В нея той бил преписал стихотворения от Добри Чинтулов, от Ботев, от Каравелов, от Вазов – достатъчно в очите на турците, за да пратят някого в Диарбекир. Баща ми не му направи никакъв укор, но по лицето му личеше колко дълбока бе загрижеността му. На пладне той не се върна вкъщи и поиска да му пратим обед в дюкяна. Целия ден той прекара там. Вечерта, щом се завърна, почука пак някой на вратата; влезе един стражар, който каза, че викат баща ми в конака. Аз не си давах много сметка тогава, но майка ми после ми казваше, че това викане й се видяло зловещо. Тя помислила, че от конака съпругът и ще бъде пратен направо в Битоля, а оттам кой знае къде. Не се мина обаче и час, и баща ми се завърна весел.

Тук трябва да дам една обяснителна бележка.

Човекът, който бе пратен да издири дали има някакви опасни приготовления в Ресен, бе Хюсеин бей, после Хюсеин паша, родом от нашия град. Баща ми водил някой път майка му от Ресен до Цариград и тя говорила на сина си с голяма признателност за грижите, които той проявил по пътя за нея. Щом баща ми стигнал в конака, въвели го веднага при Хюсеин бей. „Чорбаджи – казал му той, – днес, като минах по чаршията, видях, че стоеше на дюкяна много кахърен. Да не би при обиска да са взели между книжата някои ценни за тебе документи, някаква тапия или някой запис? Ето всички книжа са в съседната стая. Влез там, прегледай какво са ти взели и ако има нешо, взето по погрешка, отнеси го, Няма нужда да минаваш оттук. Там има и друга врата.“ Развълнуван, както можем да си помислим, баща ми влязъл в стаята, намерил опасната тетрадка и си излязъл. После той често е разказвал тоя епизод като доказателство за това голямо качество на турците – признателността.

(…)

Дете още, но вече почнал да чета, тършувах между книжата на баща ми. Намерих един ден няколко броя от „Зорница“. На първа страница четях, напечатани с едри букви, думите „Органически устав“. Не разбирах нищо от тия думи, но ми правеха силно впечатление. По-късно, при историческите ми издирвания, разбрах, че това било Органическият устав на Източна Румелия. „Зорница“ го напечатала, за да види българското население какви права са били дадени на автономната област, та да знаят българите в Македония какво да искат от европейската комисия, заседаваща в Солун за изработването устав за Македония въз основа на член 23-ти от Берлинския договор.

(…)

Вазов разказва как преди Освобождението в разговорите в кафенето се говорело за Горчаков. Сега в дюкяна на баща ми се говореше за Бисмарка. Неговото име бе станало легендарно. Сигурно представата, която се бе сложила за него, показвала го е като човек намръщен и мълчалив, зашото помня, че вуйчо ми Яким, който имаше едно начумерено бебе, му казваше: „Де бре, Бисмарк!“ Голямото значение, което се даваше на Бисмарка като вършител на съдбините на Европа, не изразяваше у баща ми, нито у неговите посетители българи, някакви симпатии към немците. По-късно, когато руските консули почнаха да подкрепят сръбската пропаганда, когато руската политика действуваше за ръкополагането на Фирмилияна в Скопие, когато ще се чуе, че руският посланик в Цариград съветвал султана да смаже с всякакви средства революционното движение, любовта в Македония към Русия почна да охладнява. Но през време на моето детство тя бе като религия. В нея виждаха покровителката. От нея се очакваше спасението.

Българите криеха пред турците това чувство към Русия, пазеха се да произнесат името ѝ пред тях. Но имаше един човек, който викаше по пазара, безбоязнено и с всичката си вяра, нейното име. Трябва да забележа, че той бе луд. Казваха го Наум Палайот. Беше мургав, с тъжни очи и дълбоко набръчкано чело. Като ходеше по улиците, правеше понякога ръкомахания и постоянно си шепнеше. Инак в разговорите приказваше разумно. Жена му се грижеше за него с една героическа преданост и хранеше семейството със своята работа. Той имаше добри деца и беше много нежен към тях. По някой път идеше вкъщи да донесе някоя покупка на баща ми от чаршията. Майка ми го канеше да седне, правеше му кафе и го разпитваше за семейството. Тя говореше за него с голямо съжаление. „Много беше, синко, домакин“ – казваше ми тя. Питах я еднъж от какво е полудял. „Не се знае. От господа му дойде“ – отговаряше майка ми.

Наум изпадаше периодически в криза, обикновено през лятото, в дните, когато ставаше пазар. Горещините и глъчката на народа, който пъплеше около дюкяните, го докарваха до възбуждение. Тогава взимаше парчета хартия и с трескава ръка пишеше нещо на тях, след което ги разнасяше от дюкян на дюкян. Видял беше русите в Сан Стефано и в лудостта си сега виждаше, че слизат откъм Пелистер по шосето. На парчетата хартия бе писано: „Ето ги идат; гледайте ги, на големите коне и с дългите маждраци. Идат. Ето ги вече.“ Минавайки пред турците, той им викаше; „Що стоите още? Во Анадол, во Анадол, там ви е мястото! Хайде, не чакайте. Времето дойде.“ Турците го слушаха с удивление, клатеха главите си, но никога нищо не му направиха. За тях лудите са неприкосновени.

За Русия много се говори в Ресен, когато руси дойдоха в града да продават религиозни щампи и портрети на руския цар и на царското семейство. Беше през пазарен ден. Русите опнаха въжета и на тях закачиха каквото бяха донесли. Селяните и селянките, дошли на пазара, се трупаха да гледат и не можеха да откъснат очите си. Александър III със своята грамадна фигура даваше силно впечатление за руската мощ, а руската царица, Мария Феодоровна, привличаше до умиление със своето миловидно лице. Русите, които донесоха щампите, бяха облечени като мужици: с рубашка и колан, чизми и обичайната за мужиците капа, сложена върху дълги коси. В дюкяна на баща ми обаче чух да се казва: „Това са предрешени руски офицери. Те са намерили тоя начин да ходят по Македония, за да изучават пътищата.“ Идването на руснаците породи щастливи догадки. Помисли се за миг, че Русия намислюва нещо и че казаците, които преди десет години бяха минали Дунава, ще минат скоро и Вардара. Но това беше мимолетно хрумване.

След Кресненското въстание бе настъпил тук-таме кипеж в някои умове в Македония. Баща ми говореше – когато бях вече доста пораснал – за един заговор, станал тогава в Охрид, и споменаваше имената на Паунчев и на Златан, брат на Натанаила. Но после всичко беше утихнало. Екзархията, и църквите, учебното дело, мирният напредък на българщината поглъщаха вниманието. Българите в Македония знаеха, че събития като Руско-турската война не се повтарят след няколко години. Вместо освобождението си, те чакаха владици. При все това свободата беше неразделна от мечтите на целия народ.

(…)

Не зная – има толкова години оттогава и аз бях много малък, – но чини ми се, че за пръв път чувах да се говори за освобождение. Малко по-голям, мисълта, че един ден ще се освободим от робство, занимаваше вече сърцето ми. Когато в училището при тържествени случаи трябваше да пеем за султана, нещо ме мъчеше. Пеехме две песни – едната почваше: „Милостив Господи, /дълги султану дни/ ти подари. /Мир във държавата,/ мир във вселената / ти възцари“ и пр. Това беше все пак неизбежно в Ресен. „Да ни е жив царот“ – бяха думи, които често бях слушал. Другата песен обаче особено ми бе тягостна. Тя обиждаше действително и моите чувства, и това, което знаех като свещена истина. Пеехме при Мице Божанин „Турский цар е на земята /най-велик, от всички пръв.“ Както е известно, тази песен е била писана от П. Р. Славейков за руския цар и за русите при освобождението на България. „Татко – попитах веднъж баща си, – защо турският цар да бъде най-велик? Нали ти казваш, че най-велик е руският цар?“ Баща ми отговори: „Когато пееш за турския цар, мисли си за руския.“

Очакването от Русия и любовта към нея минали след време върху Революционната организация. Баща ми бил против нея. Той държал за идеите на Екзарх Йосиф завършване на националната организация чрез църквата – владици и училища навсякъде, дето има българи, а след това борба за свободата. Майка ми обаче била със сърцето си за революционерите. Когато дойде в София, казваше ми, че е носела под полата си писма от четите до комитета, писма, донасяни от селянките. Дядо ми Раде не бил съгласен с нея. Той мислел, че народ се освобождава, когато дойде на помощ войска – от четите не трябвало нищо да се очаква. „Невесто, невесто – казвал ú той, – ко’мита зе’мя не’ земат.“

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Младост