Симеон Радев за Берлинския договор: Русия искаше мир на всяка цена, а българите ѝ вярваха сляпо

На днешния ден, 13 юли, през 1878 г. се случва едно от най-трагичните събития в българската история. Подписан е Берлинският договор, разкъсал току-що освободената България на три. Ликуващият след споразумението в Сан Стефано народ, освободен след пет века потисничество, е разсечен невъзвратимо от съглашението на Великите сили, които разделят България, Румелия и Македония. Предстоят години на трудни борби за обединение. Македония остава завинаги откъсната, а независимостта на България ще дойде след цяло поколение, едва през следващия век.

Как българите в току-що освободената ни родина приемат решенията на Берлинския договор разказва Симеон Радев в тритомника си „Строители на съвременна България“. Откъсът, който ви предлагаме, развенчава митове, дълго поддържани от проруските и просъветските историци у нас. Ролята на Русия в Берлинското съглашение е доста по-противоречива, отколкото историческата наука в социалистическа България си позволяваше да признае.

Симеон Радев, „Строители на съвременна България“, том I

I. Общонародният въпрос

Берлинският договор биде подписан на 1 юли 1878 година. Преди той да бъде официално обнародван, преди даже да е бил съобщен на европейските кабинети, неговият текст се появи в „Times“, благодарение на една хитрост на Бловиц, останала прочута в историята на големия репортаж. От английския вестник светът узна най-напред за окончателното дело на конгреса; от него и българският народ научи страшната вест за своето разпокъсване. Впечатлението в българските земи бе потресающе.

„Ний останахме смазани, гръмнати, поразени“, пише един съвременник.

Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда.

Ударът, нанесен от Берлинския конгрес на нашата народна цялост, бе толкова по-страшен, че дойде неочаквано. Той се виждаше и сега даже като нещо невероятно, немислимо, чудовищно; и въпреки официалния текст, българите криеха в душата си някаква незнайна надежда, вярвайки смътно, че живеят в един лош сън, който скоро ще се разпилее.

При това предупреждения за туй, което фатално трябваше да се случи, не бяха липсували. Наистина още когато се подписа Санстефанският договор, за политическите кръгове в Европа не беше тайна, че той е едно временно споразумение, чиято цел е по-скоро да спре войната, нежели да създаде едно окончателно и трайно разрешение на Източния въпрос. Скоро се появиха и в меродавния печат на западните столици категорически твърдения, че турско-руския договор ще бъде подложен на една ревизия на великите сили. Злокобният този слух не закъсня да се разпространи и сред българската интелигенция. Тя обаче не почувствува на първо време никакво безпокойство. Престижът на Русия я хипнотизираше. И как можеше да бъде другояче? Победоносните войски стояха пред стените на Цариград. Великата славянска империя бе излязла от изпитанията на войната тържествующа и страшна. В своето упоение българите мислеха, че няма на света сила, която да посегне на резултатите, добити от руското оръжие. Самата мисъл за такава една възможност смущаваше тяхната съвест като грях. Мълвата обаче за намеренията на Европа почна да става се по-настойчива и въпреки светата вяра в Русия, терзаеше някои по-прозорливи умове. Един от първите, що почнаха да бият тревога за престъплението, което се кроеше от враждебните към Русия сили, бе днешният старозагорски митрополит Методий Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия. Още когато се съставляваше в Одрин от едно многочислено българско събрание адресът, който трябваше да се поднесе на великия княз Николай Николаевич по случай подписването на Санстефанския договор, дядо Методий обърна вниманието на присъствующите върху тревожните вести за намерението на Европа. В частните си разговори с видните народни дейци, избрани като депутати до великия княз, той изрази идеята да изпрати до европейските сили една българска депутация, която да действува за запазването на народното единство в границите, току-що начертани в Сан Стефано и две години по-рано определени от Цариградската конференция. Предложението на дядо Методий се посрещна неприветливо. Другарите му възнегодуваха силно против него, задето той се усъмнил във всемогъществото на Русия и поискал да се намесва в предначертаните от нея събития. Между туй страхът от едно посегателство от страна на Европа върху новосъздаденото положение ставаше се по-основателен. Вече самите висши военни между русите почнаха да предчувствуват обрата, който се готвеше. Някои от тях даже още през месец януари преди мира предсказваха положително неминуемото поражение на руската дипломация. В самия ден на подписването на Санстефанския договор, на 19 февруари, генерал Скобелев на банкета, даден по тоя случай в Одрин, бе казал в присъствието на мнозина българи, че „договорът не ще бъде траен, защото Англия ще бъде първата, която ще иска преразглеждането му, а следователно и изменението му“.

Изразено от мнозина генерали, стоящи във връзка с висшето петербургско общество и осведомявани върху вървежа на дипломатическите преговори, това опасение се разпространи бърже по цялата руска войска, от Сан Стефано до Дунава, раздухвано, преувеличавано, растящо със страшната тревожна сила на лошите предвестия. Само българите съхраняваха още своето радостно и непоколебимо спокойствие, осветено от вековната мисъл, че волята на Русия не може да бъде насилена. В Сан Стефано обаче депутацията почна вече да се разколебава малко в своето доверие в неприкосновеността на договора. Високопоставени лица, офицери от свитата на великия княз, потвърдяваха подозренията, чути по-рано в Одрин. Настъпи смущение в духа на българските дейци. Мисълта да се прати депутация до Силите вече не ги ядосваше. Напротив, те почнаха да я обмислюват хладнокръвно.

„Първият, който възприе моето предложение, пише дядо Методий, бе покойният Греков. По-сетне склониха и мнозина от нашите другари. Решихме да се свика едно общо събрание, в което да се разисква от всички нуждата от едно енергично общобългарско действие за съхранение на народното ни единство. Понеже щеше да ни бъде неловко да държим тайни съвещания в самия руски стан, където бяхме дошли като пратеници на българската признателност, намерихме за добре, щото събранието да се състои на турска територия. То стана в съседното село Марикьой. Там присъствуваха освен светските лица и екзархът заедно с владиците. Обясни се, че нашето намерение не произхожда от някакви чувства на недоверие спрямо великодушната наша освободителка, а от желание да ѝ помогнем в старанията й да запази свято и ненарушимо спасителното дело, извършено от нея.“

Методий обясни, че българите трябва да покажат на Европа, че те не са едно тъмно племе, което служи на Русия като предлог за войни и завоевания, нито една безформена маса, която може да се дели и разкъсва безогледно, а един народ с история, със съзнание, добито чрез просвещението си, и с твърдо единство, постигнато вече от църковното му възраждане. След страстни и дълги разисквания събраните се разотидоха, без да вземат някакво решение.

„Тия, които бяхме на едно мнение, се съгласихме, разказва дядо Методий, да се срещнем още веднъж, за да обсъдим практическото изпълнение на нашата идея. Това интимно събрание стана в самия Цариград, в хотел „Byzantios“, в Пера. Решихме, че на първо място трябва да се съставят адреси до бъдещия конгрес, които да носят подписи от всички български земи. Една особена депутация трябваше да занесе тия адреси в Берлин и да ги предаде на европейските пълномощници.“

Познатият учител и записвач на народни умотворения Шапкаров бе натоварен да събира печати от българските общини в Македония, а сам Методий се задължи да изпълни същата мисия в Пловдив. Нещастие сполетя обаче и двамата и хубавото това начинание пропадна. Адресите от Македония Шапкаров ги предаде на велешкия търговец Весов, който трябвало да ги занесе в Екзархията в Цариград: той счел за по-сигурно да ги предаде на руското посолство, дето те изчезнаха безследно. В Пловдив задачата на Методия бе по-трудна. В Македония Освобождението бе се явило като призрак и всички там трепереха да не би той да изчезне: адресите бидоха подписани поради това със страст. В Пловдив стоеше победоносната руска войска, залог за бъдещето. Кой дръзваше да се усъмни в покровителството на велика Русия? Методий чу тогава жестоки обвинения.

„Наричаха ме, пише той, безумец. Питаха ме: ако паче чаяние е предопределено Европа да разруши руското дело, какво можем да направим ние със своите малки средства, за да я възпрем от това пагубно намерение? Най-люто ме упрекваше Костаки Пеев, който заяви, че моето предложение е едно предателство.“

Българският здрав разум обаче и в тоя случай взе връх. Адресът биде подписан тайно.

Но и тук, както в Македония, една непредвидена случайност осуети хубавото начинание. Тъкмо когато Методий се готвеше да тръгне за Цариград и да занесе адреса на сигурно място, русите, предизвестени от Костаки Пеев, който искрено се боеше да не би да стане някоя пакост, възпрепятствуваха на захванатото дело. Скоро след това се свика Берлинският конгрес. От всички балкански народи се явиха там депутации. Успяха да пристигнат дори пратеници от Армения. Само гласът на българския народ не се чу. Европейската дипломация извърши своето високо дело, без да подозира даже какъв болезнен отзвук ще намерят нейните решения в душата на тоя народ: за нея той бе нещо тъмно и в същото време отвлечено и тя оперираше над него с пълно хладнокръвие.

От всички български области най-онеправдана бе от конгреса Македония; но, потисната от турския гнет, двойно по-тежък сега, отколкото преди, покрита с остатъка от разбитите руски войски, тя не можа да прояви нито своя протест, нито даже своето отчаяние. Буйна форма взе негодуванието на Южна България, която фактически се ползваше вече от свободата.

„Първото впечатление на всинца ни, пише един румелиец, беше че подир като вкусихме от свободата, подир като тая наша свобода беше подписана от султана в Сан Стефано, ние не можехме пак да се подложим на един режим, състоящ се от едно ново издание на вилаетските закони.“

Идеята, за да се противостои на Берлинския договор, се появи най-напред в Пловдивско. Тук биеше най-силно националният пулс още от времето на църковните борби. Тук споменът за турските зверства се призоваваше със своя върховен ужас. И на това население, настръхнало още от кланетата в Батак, Перущица и пр., Европа искаше да наложи един турски валия и като стража на Балканите – турските орди. При самия намек за турски гарнизони румелийските патриоти заявиха, че предпочитат по-скоро да подвергнат на риск непълното дело на Освобождението, нежели да се подчинят на едно решение, което им допринася перспективата на едно прикрито робство. Тия пориви на румелийското население, възбудени от първите новини за постановленията на Берлинския конгрес, ставаха последователно се по-смели и по-общи, бидейки тайно насърчавани от руските военни власти.

Съвременниците помнят с какви болезнени протести руските офицери посрещнаха Берлинския договор. Мнозина от тях плакаха при мисълта, че ще трябва да оставят пак на турските пълчища земята, в която се бе леяла руска кръв и дето руското победоносно оръжие бе прогласило края на робството. В първите моменти на екзалтация те заявиха на българите, че позорният договор не трябва да се изпълни и че самото население трябва да запази онова, което руската дипломация не можа да защити в Берлин. Имаше ли зад негодующите изявления на руското офицерство някакъв план за действително съпротивление? Никак не. В Петербург настроението бе съвсем миролюбиво. Руската дипломация, дълбоко уязвена в своето миролюбие, мечтаеше наистина заедно възмездие, но в тоя момент тя не бе никак наклонна към усложнения. Тя бе решена да изпълни съвсем добросъвестно дълга, поет пред Силите. Царят от своя страна, дълго терзан от перипетиите на похода, уплашен малко от страшните жертви, на които бе изложил своя народ, искаше мир. Мир искаше с особена настойчивост и руското общество, в което войната бе предизвикала толкова сълзи и което желаеше освен това да се приключат подвизите за далечни освобождения, за да се предаде страната на вопиющата своя нужда от вътрешно преустройство. Впрочем, изтощена в своите финансови средства, разстроена от дългото й напряжение, без съюзници и без симпатия в Европа, разклатена и във вярата в собственото си могъщество, Русия нямаше никакъв шанс да противостои успешно срещу неминуемата коалиция, която веднага щеше да се образува срещу нея в случай на нов конфликт. А революционното брожение, чието безразсъдство трябваше да окървави малко по-късно руския престол, подновяваше, от друга страна, своя тревожен шум. Поради всичко това за един близък реванш върху Европа или просто за осуетяване на нейната воля никой не мислеше в Петербург.

„Колкото и да са несъвършени резултатите от Берлинския конгрес, казваше едно правителствено съобщение, Русия, след като изпълни честно и мъжествено своята задача, трябва в близкото бъдеще да закрепи постигнатите резултати и да им даде възможност да се развият, като същевременно изпълни лежащите на нея задължения.“

Отдалечени малко от руската официална действителност, навикнали при това да мислят в разрез със своята национална дипломация, руските офицери продължаваха обаче да хранят в своята огорчена душа мечтата за едно противодействие на Европа. Те вземаха трескаво, демонстративно почти, подготвителни мерки за предстоящите военни случайности. В складовете се събираха оръжия. Пушките, заловени от избягалите турски войски, се предоставиха на разположение на населението. Императорският комисар в окупационните области княз Дондуков-Корсаков бързаше от своя страна да организира българските военни сили. Известно е, че член 1 от Берлинския договор предвиждаше за княжеството само една народна милиция. Напук на това постановление русите се заловиха да създадат една постоянна българска войска и да я развият по възможност до най-широки размери. При откриването на Учредителното събрание младата българска армия беше достигнала вече да брои: 21 пеши дружини, 8 батареи артилерия, 4 конни сотни, 1 сапьорна строева рота и 1 рота обсадна артилерия. В София се откри Военно училище, в което постъпиха веднага 250 ученици, разделени на 2 класа. В Източна Румелия от опълченските дружини се образуваха кадрите на една голяма местна милиция. Обучението на новобранците ставаше усилено. Българите се оказаха отлични войници. Служенето във войската бе в тия минути на екзалтация един мотив на гордост и едно проявление на патриотизъм. От българските земи, останали под турско владичество, се притичаха сума младежи, жадни да постъпят в народната войска. Високият патриотически подем, окрилен от ненадейното чудо на Освобождението, вроденият войнствен дух на българите, тъй блестящо проявен на Шипка, националният навик към труд, радостната тогава наклонност към военна дисциплина, всички тия редки качества, усърдно развивани от руските офицери, дадоха възможност да се образува в късо време една превъзходна войска. С особена гордост русите показаха това изумително дело, създадено от техните усилия. На 30 август 1878г. по случай тезоимения ден на Александра ІІ княз Дондуков-Корсаков произведе в Пловдивския лагер един голям преглед на румелийската милиция, в който взеха участие 8 дружини. Това беше едно ненадейно откровение.

„Военната стойка, бодрият изглед, смелата широка стъпка, стройността и спокойствието на фронта на младата българска войска изумиха както самите българи, тъй и европейските дипломатически агенти, присъствующи на тоя преглед.“

Тоя бърз напредък бе още по-поразителен във войската на княжеството, на която бе посветено по-голямо внимание. Прегледът, направен на Марно поле в Търново в деня, в който се откри Учредителното събрание, бе наистина тъй блестящ, че европейските комисари не можаха да скрият своето възхищение.

Тези внушителни и малко театрални представления на възкръсналата военна мощ на българите усилиха много тяхната самонадеяност. Бунтуването против несправедливите решения на Берлинския конгрес обхвана дори по-умерените умове. От двете страни на Балкана идеята за един въоръжен протест, раздухвана от руските военни власти, залюля българския народ. В княжеството старите революционни комитети се събудиха. Една нова организация се образува набързо с цел да предизвика въстание в Македония. Един офицер от донските казаци, Адам Калмиков, замина за Кюстендил, за да вземе командата на движението. Тук дойдоха митрополит Натанаил, у когото бунтовникът не бе умрял под расото, и младият Ст.Стамболов, жаждующ да продължи революционното си поприще, прекъснато от войната. Малкият пограничен град представляваше тогава много живописно зрелище. Всички македонски харамии бяха мобилизирани; те се ширеха демонстративно със своите огромни паласки и с опереточно-свирепия си изглед. Около тях се въртяха екзалтирани патриоти, дошли от Македония, жадни за приключения казаци, разни югославянски авантюристи, полурицари, полушпиони, една шумяща и пъстра колония, която будеше малко безпорядък на турската граница и много врява в Европа. Въстанието наистина не успя, макар да се захвана с големи претенции: в Пирин се бе образувало на 6 ноември временно правителство на Македония! Турците имаха на разположението си нужните военни сили, за да потушат всяко вълнение; а освен това и самите окупационни власти бяха принудени по заповед от Петербург да вземат мерки, за да престане организирането на чети в княжеството. Европейските комисари, назначени в България след подписването на Берлинския договор, направиха, от друга страна, много енергически постъпки пред княз Дондукова за запазването на мира в Македония. Вярно ли, както се говореше тогава и особено както се пишеше в европейските вестници, че княз Дондуков лично насърчавал опитите за едно македонско въстание? Изглежда, че наистина внушенията са излизали от него.

„Веднъж, разказва г. Головин, в София в приемната на кн. Дондукова се яви един субект, облечен по европейски, който поиска да се види с него. На въпроса на дежурния адютант, как да доложи за него на княз Дондукова, той отговори: „Аз съм главнокомандующ в Македония“. На моя въпрос: „Какво значи това?“ – адютантът забележи, че подобни вагабонти не са редки гости у княз Дондукова.“

Докато Калмиков напразно се силеше да подигне Македония, в Родопите турците бяха успели да образуват едно голямо и много застрашително въстание срещу руската окупация. Това въстание бе почнало още по време на войната. Когато Сюлейман паша бягаше през Татар Пазарджик и Султан Иери към Гелибол, много войници от неговия отряд се разбягаха и се скриха в Родопите. Те образуваха първото ядро, около което се присъединяваха постоянно дезертьори, помаци от местното население и всевъзможни авантюристи, изпаднали в Изток. Главатар на въстаниците стана англичанинът Сенклер, който бе служил дълго време в турската войска и се бе сражавал в нейните редове като офицер в Шуменския корпус. Адютант на Сенклера бе един бивш офицер, воювал по-рано в редовете на Карлистите в Испания. Родопското въстание произведе голямо впечатление в Европа, защото руските неприятели го приписваха на отчаянието, което предизвикали в турското население руските и българските насилия. Туркофилските вестници на Запад пишеха за мюсюлмански деца, изгорени живи от българи, за ханъми, изнасилвани от руски войници. Цял поход се захвана в тая смисъл и той разтревожи дотолкова духовете в Европа, че една международна комисия бе изпратена да разследва причините на въстанието. Комисията можа да установи колко безмерно преувеличени бяха обвиненията на туркофилската преса – тя можа да се убеди също, че въстанието не бе никак плод на местни условия, а подклаждано главно от Цариград, – но впечатленията за насилническия режим на русите не се разсея съвсем в Европа. Рискуваше по тоя повод и българското население в Румелия да добие една незаслужена репутация на жестокост и религиозен фанатизъм. Във всеки случай положението на новоучредената автономна област мина пред чуждия свят за много опасно. Европейската комисия, съставена за изработването на Органичния устав за Румелия, не смееше да дойде от Цариград в Пловдив, боейки се да не бъде изгонена чрез насилие от възбунтувания народ. Опасност за комисията нямаше никаква, но населението бе наистина екзалтирано. Областта бе покрита с гимнастически дружества, в които почти всички мъже, способни да носят оръжие, се упражняваха трескаво, готвейки се за отчаяно съпротивление.