След като години беше господар на мълчанието, Симеон най-сетне проговори – по свой начин и според личните си закони и правила. За да не каже нищо.
Неговата мемоарна книга би трябвало да ни разкрие какво се крие зад кулисите на един мистериозен живот, за който имаше различни митове и легенди. Не се случва нищо такова.
Симеон не разкрива нито една тайна, мистерия или скрит грях на политическата епоха, чийто главен актьор стана и той самият.
Няма нито една критична или особено детайлна (поне откровена) преценка на героите на нашето време.
Той минава мимоходом през десетилетия и публични личности. За Тодор Живков има два параграфа. За Жельо Желев – две изречения. За Първанов – може би три. За Бойко Борисов – нито дума. За Доган има похвала, доколкото такава е възможна за неравните. За бивши спонсори (като Илия Павлов), нито звук. Единственият по-любопитен епизод включва среща с Костов в боянска резиденция преди Царя да направи НДСВ, на която Мавъра слага мрачно цепеница в огъня и отхвърля проектопредложението за сдружаване на десницата (защото лично на него му трябва още един пълен мандат). Останалото е история…
Всъщност, Симеон е особено и интересно словоохотлив, когато става дума за няколко мистериозни (нам), но печално известни исторически личности: Франко, Антонио Салазар, мароканския крал Хасан, за които той лично има само похвали и дълбоко съжаление, че не са били напълно разбрани. Има нещо трогателно и романтично (макар и смехотворно) в това, че се застъпва за поредица от диктатори и автократи.
През личната му история, естествено, преминават сенки и призраци на крале, херцози, графини и принцеси, все част от родата, чиито отношения текат по сватби, погребения и тук-таме някоя комисионерска среща за предаване на лични послания от крал на крал или владетел на диктатор.
Има и две по-сериозни „геополитически“ трактовки с икономически измерения, които трябва да обяснят поведението му към Русия и защо е в полза на построяването на втората ни атомна централа в Белене. В интерес на истината, „беленската“ му теза звучи донякъде убедително, но както и за всичко друго останало – Симеон не се мори да употребява конкретни цифри, параметри, прогнози или многовариантност. Той е над тези неща.
Книгата, колкото й да не иска, все пак разкрива няколко важни неща за Симеон.
– Една от най-големите му мотивации в живота е желанието за лична (и семейна) легитимация и реабилитация. Всичко, което включва това. От пренаписването на историята за дядо му Фердинанд, до ролята на баща му в българската и световна история, съдбата на принц Кирил, както и неговото лично положение (темата за личните му имоти е един от болезнените рефрени). Преследва го монархофашисткият призрак и вечното съмнение за семейната роля. Това е голямата травма и обсебеност на автора и тя му тежи (и си личи).
– Той продължава да живее в оковите на чувството за дълг, династична обреченост и принадлежност. В резултат не е способен да изрази свободно и напълно откровено нито едно мнение или случка. Дори в края на пътя си човекът продължава да е затворник на самия себе си (той вероятно би го нарекъл чувството за историческа принадлежност).
– В целия му живот главното му предимство са били полиглотщината му, добрият произход и привилегированите връзки, които той му е осигурил. Самият Симеон постоянно изтъква тези предимства като главни свои постижения. Странното е, че видимо не осъзнава, че те надали са достатъчни постижения за един наистина ценен живот. Всъщност, както винаги съм чувствала (имала съм интервюта и възможност да присъствам на разговори със Симеон на други езици), той има много по-обтекаема и чаровна „личност“ на френски, английски и пр. И това някак си личи дори през лимитацията на „българската“ му книга.
– Симеон никога не е опознал реална България или е достатъчно наивен, за да смята, че ние живеем в паралелна реалност. Някои от заключенията му, примерно за пресилеността на твърденията, че у нас има остри проблеми с организираната престъпност, биха били забавни, ако не бяха казани от бивш премиер.
– Г-н Сакскобургготски (който видимо ужасно не харесва да го наричат така) е монархист, както самият той изтъква, с либерални лични възгледи, който вече е донякъде реалист за бъдещето. Въпреки това е изключително внимателен, да не стъпи и един милиметър накриво. Той не затваря вратата за династията си.
Царят е една от последните издънки, динозавър на друга епоха. Неговите приятели, патрони, герои, покровители са герои от друг век и история, която изглежда повече от всякога откъсната и неадекватна на нашия текущ живот.
В непрекъснатото мерене със сянката на Царчето Царят не е забелязал кога е станал един възрастен, изглежда доста самотен, колебаещ се, донякъде разочарован човек, отлично приет навсякъде, но кой знае къде свой наистина…
Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение