Симфонията, която победи Хитлер

Вечерта на 9 август 1942 г. германските артилерийски оръдия, която са на обсадата на Ленинград вече от година, временно замлъкват. Моментът е знаков. Чрез високоговорители, набързо подредени по фронтовата линия на града, зазвучава нещо необичайно – на живо се излъчва класически концерт.

Това е ленинградската премиера на Седмата симфония на Дмитрий Шостакович – изпълнена от оркестър, събран от музиканти, които вече са полумъртви от глад, разказва британският „Дейли Телеграф“. Изключителен акт на неподчинение, предвид че силите на Хитлер са обсадили района и предстои да уморят населението му от глад.

Миналата зима, когато температурите падат до минус 35 градуса, хората са ядяли супа от кожените им колани. Другите „мръвки“ са „обсадно месо“, в което се включват не само котки и кучета, но и човешка плът от труповете, лежащи замразени по улиците.

Обсадата би могла да продължи и още две години и да отнеме животите на близо милион цивилни жители. Но след края на войната, заловени германски офицери заявяват, че в момента, когато са чули „Ленинград“, както се прочува впоследствие Седмата симфония, са знаели, че никога няма да победят града.

Жители на Ленинград на Невски проспект по време на обсадата.

Никога преди музикално произведение на изкуството не се е превръщало в толкова мощен символ на съпротивлението, толкова ефективен инструмент за психологическа война. „Ленинград и оркестърът, които устояха на Хитлер“ се нарича нов документален филм на Би Би Си, който предава историята на историческия концерт чрез архивни кадри и свидетелства от първа ръка.

Един от очевидците си спомня, че зрителите били докарани до сълзи, когато музикантите излезли за изпълнението си в дрипавите си дрехи. Скелети във вечерни сака и рокли. Трима от членовете на състава по-рано били починали от глад – малко преди датата на премиерата.

Тъй като не съществуват никакви видео, фотографски или аудиозаписи на концерта, авторите на документалното заглавие поискали от диригента Максим Шостакович, син на Дмитрий, да дирижира специално изпълнение на „Ленинград“ със Симфоничния оркестър на Санкт Петербург – на точно същото място, където е бил и оригиналният концерт, днес – Филхармония „Шостакович“.

За премиерата на документалния филм 77-годишният музикант пътува до Лондон от дома си в Петербург. Там, попитан какво е чувството да дирижира „Ленинград“ на същото място, където баща му я е написал по време на обсадата, той отвръща:

„Когато и да изпълнявам музиката на баща си, винаги сякаш чувам неговия глас. Имах усещането, че стои точно до мен. Бях изнервен да не сгреша заради прилива на емоции“.

И е бил прав да се притеснява, тъй като баща му, който умира през 1975 г., е известен с трудния си характер като композитор – дори великият Артуро Тосканини не е успявал да задоволи. Когато Шостакович чува запис на нюйоркската премиера на „Ленинград“, дирижирана от Тосканини, заявява:

„Разгневих се като слушах това, всичко беше грешно. Духът, характерът, темпата… Отвратителна помия“.

За разлика от късогледия си и наглед крехък баща, Максим визуално наподобява мечка. Помни ясно как се е евакуирал от Ленинград с татко си, когато едва три от четирите части на симфонията са били изпълнени.

„На четири години бях на премиерата на Седмата в Куйбишев, град източно от Москва, и още си спомням как майка ми ми даваше сладки, за да мълча. Много нощи след това плаках преди да заспя, защото продължавах да чувам звука на барабана, все по-силен и по-силен в първата част. Плачеше ми се, мислех, че това е звукът на германците, които идват да ме вземат. Остави огромно впечатление.“

Максим Шостакович обяснява как се е стигнало до това симфонията да бъде представена в Лондон и Ню Йорк преди премиерата си в Ленинград. Нотните листове са били фотографирани на 900 страници микрофилм, поставени в тенекиен контейнер, изпратени до Техеран, а оттам закарани с кола до Кайро.

Когато в крайна сметка достигнали до Лондон, „Ленинград“ била дирижирана от сър Хенри Ууд – в изпълнение, излъчено по Би Би Си през юни 1942 г. Тъй като творбата била много дълга – 78 минути и половина на репетициите – било взето безпрецедентно решение да се отмени пускането на камбаните на Биг Бен в 9 вечерта, ако е необходимо. Все пак обаче изпълнението приключило 4 минути преди тях.

„Когато Седмата достигна до Ню Йорк, всички големи диригенти в Америка спореха за привилегията да работят с нея – казва Максим. – Честта получи Тосканини.“

При все че някои критици са скептични около музикалните заслуги на симфонията, нейната истинска стойност винаги ще бъде символична – тя напомня на Запада, че руснаците са не просто хора на културата, но също и куражлии.

Всъщност когато синът на Шостакович е попитан какъв човек е бил баща му, първата му дума е именно „куражлия“. Следват „мил“ и „сдържан“.

„Като го погледнеш, може да го вземеш за плах, скромен малък човек, но той имаше вътрешна сила – казва Максим. – Беше и обсебен от чистотата. Караше ни непрекъснато да си мием ръцете. И беше много пунктуален. Нито веднъж не закъсня, дори и с минутка. Също ужасен шофьор. Веднъж изкърти вратата на колата си, защото беше забравил да я затвори, докато влиза в гаража.“

Но един от най-големите дебати около Дмитрий Шостакович е това дали е бил пропангандатор, или дисидент. Така или иначе, отношенията му със Сталин никога не са били лесни.

„Мразеше сталинизма с цялото си сърце – обяснява синът му. – Но това беше тема, за която не можеш да говориш, освен ако не е с някой наистина близък приятел, комуто можеш безусловно да се довериш.“

Дмитрий Шостакович – куражлия, който е мил и сдържан.

Знаков момент е, че в откриващия марш на Седмата симфония Шостакович добавя елементи от операта си „Лейди Макбет от Мценски окръг“. През 1936 г., около времето, когато започват сталинистките чистки, Шостакович официално е заклеймен.

Нещо повече – той става свидетел как Сталин излиза от премиерата на операта в Болшой театър. Макар и неофициално, смята се, че именно диктаторът е автор на прочутата неподписана рецензия, излязла в „Правда“ два дни по-късно – под заглавие „Неразбория вместо музика“.

След това унижение, Шостакович е остракизиран. Започва да се завръща към одобрението на лидера постепенно, със своята Пета симфония. Навярно подозрителен около популярността на композитора след успеха на Седмата, параноичният Сталин го заклеймява отново през 1948 г.

Шостакович е призован пред Централния комитет на Болшевишката партия да се извини за своя „античовешки формализъм“. В контекста на това е и един от големите въпроси край „Ленинград“ – дали не е повече за тиранията на Сталин, отколкото за тази на Хитлер?

„Е, в писмата на баща ми ясно се казва, че симфонията е била за войната. Но – казва Максим и дълго мълчи. – Разбира се, цялостният облик и усещане за трагедия са трупани в продължение на много години.“

Ще приемем това за „да“.