Симулираме живот в евтиния хотел „Родина“

След 20 години отсъствие режисьорът Иван Пантелееев се завръща на родна сцена в Народния театър с пиесата „Дачници“ на Максим Горки, когото той смята за модерен автор, защото пише за общество в преход. Провокацията и критичността на постановката започват с промяната на заглавието. Оригиналното не говори нищо на днешните българи, затова е променено на „NeoДачници“, което от една страна може да се приема като „новите дачници“, а от друга е избрано заради фонетичната му близост с думата „неудачници“. Заради персонажите – неудовлетворени, неуспели, нямащи късмет.

Текстът на Горки не е основа на представлението, а само повод и материал. Текстът е значително променен и осъвременен, останали са някои от персонажите, сцените и репликите, но има много добавени текстове от различни автори, променени имена и дописвани сцени, така че в голяма степен това вече не е Горки, а е по-скоро колаж от текстове на Иван Пантелеев и други автори – Хайнер Мюлер, Мишел Уелбек и Бонг Хан-Лий.

Провокацията и осъждането намират израз и в сценографското решение на спектакъла (сценограф М. Панталеева). Огромната сцена е плашеща с пустотата си, на нея са разположени само хладилник, пиано и 2 купчини пластмасови столове. Отгоре виси надпис „Родина“ с 3 звезди, което създава алюзията, че Родината е нещо като евтин и запуснат хотел – неуютно място за временно пребиваване.

Шарените ленти, които ограждат сцената, са като контрапункт на сивотата на персонажите. Светът е шарен и многообразен, но за тях той е тегло, умора и разочарование. Всички се оплакват от несъстоялите се мечти, пропуснатия живот, рутината на съществуването, бездействието и безсилието нещо да се промени. В техния свят нищо не носи смисъл – работата, семейството и децата (Олга), творчеството (Яков, писателят), парите (чичото фабрикант Двоеточие), дори любовта е невъзможна (Маря) или самоубийството. Всички са ялови като бездетната Варвара и задоволяват само нищожни и преходни нужди – ядат, пият, смеят се, навъртат година след година, но не живеят истински, нямат мечти, цел и надежда, нямат любов и искреност, неспособни са на действие и творчество. Уморени, празни и безнадеждни, те продължават да симулират живот.

В „NeoДачници“ Родината е нещо като евтин и запуснат хотел – неуютно място за временно пребиваване. Снимка: Росина Пенчева/Народен театър

Пустотата и оскъдността на сцената концентрират преднамерено вниманието върху актьорите, няма външни дразнители за окото, които да отвличат вниманието и така акцентът пада върху изричаните думи, а това превръща представлението в трибуна за изразяване на мнения и спорове между възгледи и идеи.

Драматургичната структура на пиесата на Горки не е свързана с конкретен жанр, а е определена само като „сцени“. В екзистенциалната драма на битието няма главни герои, а ансамбъл от персонажи. В спектакъла всеки от тях има солово монологично изпълнение пред останалите, заели столове като публика или като съдебни заседатели при изслушване на подсъдим.

Действието на сцената не достига до истински финал – персонажите не търпят развитие, нищо съществено не се променя от началото до края. Някои мрънкат, други мълчат, но нямат смелост и сила нито да се влюбят истински, нито да се самоубият. Силата им стига колкото да се напият и да се натъпчат със салам, да се примирят и да чакат края си. Персонажите са в екзистенциална криза на смисъла, вярата и идентичността, разочаровани от съвремието и от живеенето въобще. Нямат истинска връзка с другите, лицемерни са, живеят в лъжа, лишени от оптимизъм и цел. Оплакват се и се самосъжаляват, но не предприемат нищо, за да променя живота си. Това ги прави трагични, но не предизвикват истинско съчувствие. Няма път нито за разрешение на дилемите и конфликтите, нито за бягство от тях. Новото начало е невъзможно. Животът продължава да се състои от дреболии, инерция и примирение със сивотата и повтаряемостта.

Както казва Варя за съпруга на Олга – той е по-истински от всички, защото си признава че е еснаф, че иска да яде и пие, че му харесва да е такъв, и не се преструва на интелигент. Всички останали говорят и се самозалъгват. Дори проповедите на Маря Лвовна за дела, насочени към всеобщото благо, не водят до нищо.

Представлението в някои моменти звучи назидателно и дидактично, целта му е да е изразител на общочовешки идеи, а не толкова разказ на конкретна история. Иван Пантелеев заема ролята на съдник, който гледа на ситуацията отвън, без да е въвлечен или солидарен с героите в ситуацията им. Вероятно причината за това е, че живее вече 20 години в Германия и в интервюта споделя, че доброволно се е превърнал в безотечественик, че не се чувства нито германец, нито българин.

В добавените от него реплики на персонажите той отправя съвсем конкретни критики към ситуацията тук и сега: обществото е уморено от прехода, разочаровано от неслучилата се демокрация, „не ни трябва музей на миналото, а строителни площадки на бъдещето“, „всички искаме да живеем сито и спокойно, обществото има нужда от доброжелателни и позитивни хора еволюционисти, а не от бунтари“, „хората са си чужди един на друг, неистински“… Засегнат е и въпросът за изкуството: „Авторът не познава своя читател, новият читател – кой е той, какъв е?“

Някои от репликите звучат като провокация към публиката – в някои моменти актьорите разрушават четвъртата стена и се обръщат директно към хората в залата от авансцената. „Я колко много дървета има тук“, „А вие как мислите?“ и др.

В представлението е събран прекрасен актьорски състав и е дадена възможност на всеки да блесне индивидуално в ансамбловата и екипната работа. Силни роли правят Юлиян Вергов като адвоката Басов и Владимир Карамазов в ролята на писателя Яков, не им отстъпват интелектуалната и сурова в искреността си Варя – Радена Вълканова, и характерната до гротеска Александра Василева в изпълнението на ролята на Олга, комичната Стефания Колева в ролята на поетесата Катерина, Иван Юруков, Христо Петков. Останалите също имат запомняща се изява – Теодора Духовникова (Маря Лвовна), Рашко Младенов (фабрикантът Двоеточие, който изпълнява и съпровода на пиано), Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Николай Урумов. Актьорският екип е постигнал съзаклятие на 12 души, чието колективно усилие, спойка и взаимна поддръжка в равна степен допринасят за въздействието на спектакъла. Те самите изпитват удоволствие от това, което правят, и това удоволствие заразява и зрителите.

Сериозните монолози се разведряват от комични моменти. Актьорите сменят регистъра на настроенията, импровизират и обогатяват образите си чрез средствата на актьорската игра – пародия, самоирония, преувеличени жестове, дори нецензурни думи и популярни поговорки. Благодарение на актьорската игра спектакълът е забавен, въпреки дължината си и сериозните теми, разисквани в него.

За режисьора

Иван Пантелеев е един от знаковите режисьори новатори през 90-те години на ХХ-ти век. Познат е на публиката с постановките „Чехов Ревю“, „Доктор Фауст“, „Иванов“, „Пронизани от любов“, „Trainspotting“. От края на 90-те живее и работи в Германия, поставя на сцените на Държавния театър в Щутгарт, Държавния театър в Карлсруе, Шаушпилхаус Цюрих, Театър Люцерн – Швейцария, Дойчес Театър – Берлин, Държавния Театър – Фрайбург. През 2016 г. неговата постановка „В очакване на Годо“ гостува в рамките на „Световен театър в София“.