Синодалните старци в литературата

Българската литература е страдалка. Не защото е превърната в сянка, а защото е разкъсана в битката между идеологии и враждебни виждания за света и неговото бъдеще. Знам, че обобщавам прекалено и не съм абсолютно права. Просто в България има две (че и повече) литературни реалности. Но да поговорим за двете основни.

От едната страна са съвременните български автори, които нямат институционална подкрепа. Те пишат, издават, купуват ги или не, познават ги или не, обичат ги и ги мразят. Те са лицето, видимата част от литературния свят у нас.

От другата страна, като в Мордор, са се сврели „синодалните старци на литературата“. Това са хора, обединени в един немодерен, неосъвременен, напълно ретрограден съюз, гръмко наречен „Съюз на българските писатели“. Държа да уточня – не говоря за многобройните членове на Съюза, които плащат членски внос и се радват на дребни привилегии като това да ги продават в съюзната книжарница. Става дума за активните ръководители и идеолози на този Съюз, които би трябвало – по презумпция – да са предната линия на институционалната литературна среда, да представят българските писатели пред света, да осигуряват стабилност в полето на писаното слово.

Но те не правят това, а определението „синодални старци“ им подхожда много. Поне до момента, в който ще се превърнат в Светата инквизиция, а той, струва ми се, не е далеч. Няма как иначе да си обясня факта, че в новата стихосбирка на Боян Ангелов, председател на СБП, друг „синодален старец“ – Иван Гранитски, е написал представяне, което звучи като обявяване на кръстоносен поход.

Достатъчни са няколко цитата:

„Новата книга на Боян Ангелов (…) е звучен шамар връз ухилените муцуни на квазипостмодернистите и катострофиралите неолиберали-джендъри“; „фаготистите на джендър-идеологията“, „безумията на постмодернистите и посредствените словесни полюции на убогите духом“…

И това е поставено на корицата, да не би случайно да бъде подминато!

Думите на гърба на поетичната книга са на Иван Гранитски. Снимка: Авторката

Това не са невиждани думи, не е нещо ново това отношение. Страшното в случая е, че трибуната, на която са поставени, е висока.

Иван Гранитски все още е в надпреварата за титла в БАН. Явно в опит да си спечели още една заплата на „синодален старец“. Той е и шеф на едно от най-големите издателства в България, а
Боян Ангелов все още е председател на СБП.

Това са хора, овластени и силни, макар и да живеят някъде в средата на миналия век. Те имат провомощия да дават и отнемат субсидии, членства, награди. И го правят. Всички помним историята с отнетата от Петър Чухов награда „Иван Пейчев“. Ако не си с тях, ако се усъмнят, че си „умен и красив соросоид“, можеш да се простиш с доста неща, включително и с кариерата си. Това вече се е случвало, свидетели има, но има и омерта.

Оказва се, че въпреки призванието на литературата да бъде флагман на новите времена, според нейните „председатели“ и сиви кардинали тя трябва да се придържа към статуквото, което те са определили. А то мирише едновременно на социализъм и фанатизъм.

А иначе стихосбирката не е лоша. Но не ви я препоръчвам, дори ми се иска да ви предпазя от нея. Думите на Гранитски са изцапали и стиховете на Боян Ангелов. Но той го е позволил. Всички са в кюпа.