Много рецензии прочетох за „Градинарят и смъртта“ и колкото повече четях, толкова по-трудно ми ставаше да формулирам своя.
Трудно се пиша за тази книга. Трудно се и чете. „Градинарят и смъртта“ трябва да се разлисти на тихналък, разбирайте – на спокойствие. Това е една от думите, посети от градинаря в словесната градина на сина му, автора.
Да беше семе, а не книга, щеше да покара стръкче от нея – толкова обилно я полях със сълзи. Сигурна съм, че това е най-плаканата творба на Господинов. Все си мисля, че и той е плакал, докато е пишел. Книгата е хроника на една смърт или по-скоро на един живот – животът на баща му. А бащата е градинар и градината е неговото убежище, смисъл, спасение, завещание.
Господинов разказва за болестта и смъртта на баща си, спомня си детството, разреждайки горчивия концентрат на скръбта със смешни истории. Всеки път, когато стане твърде тежко, авторът ни спасява с някоя смешка, в която баща му е главно действащо лице. Хуморът е онзи здравословен калем, който писателят присажда към изсъхващото стъбло на живота и така, ашладисвайки го, го спасява. Защото чрез градината си градинарят продължава да живее. През доматите, чушките, ягодите, кокичетата и розите, отгледани от грижливите му ръце, чудото на живота продължава да се случва. Градинарят се връща при градината, става част от нея. Той вече не е градинар, а самата градина.
Авторът преработва болката от смъртта на баща си, общувайки със световната литература, но без да звучи надменно и елитарно. Вписва смъртта му в личната си и в световната митология, за да я отдалечи от себе си, да я погледне отстрани, да я опише. Книгата е и един вид (авто)терапия. Толкова откровен, оголен до нерв разказ за загубата не помня да съм чела – не и от български автор.
Смъртта е представена като пътуване, но и като завръщане. Градината е символ на земята, при която всеки човек рано или късно се прибира. Синът пътува по света, баща му го чака в градината, на село, при земята. Приземява го, връща го към цветните лехи, към овошките, към корена му. Неслучайно казваме „не забравяй корените си“. Всички сме тръгнали от градината, от земята.
Докато четях, на моменти имах остро усещане за тъгата на детето, оставило родителите си там някъде, в периферията, където времето тече бавно, а то е тръгнало да обикаля света, там, където времето тече на други обороти.
Сякаш долових и една нотка на синовна вина. Вечната вина на децата, заминали за големия град, по широкия свят и оставили възрастните си родители в тесните очертания на селото, в няколкото кв. м. на една градина. Тази вина е много характерна за нас българите. Особено за поколенията, които пораснахме след 1989 г. и имахме късмета да опознаем света отвъд Берлинската стена. Ние, децата, заминахме, възрастните ни родители останаха. И тази вина съпътства живота на напусналите – странниците, другоселците.
И като казах „другоселци“, книгата на Господинов по своеобразен начин ми напомни за разказите на Йовков и Елин Пелин, певците на българското село (извинявам се за средношколското клише от близкото минало). Споделяйки ни за баща си и градината му, Господинов ни разказва за българското село, за земята, за изгубената ни връзка с нея. Когато за известно време семейството заживява в панелен блок в близкия град, баща му започва да страда по земята. Градината го вика и скоро той се връща при нея – при земята, при корените си. Мотивът за връзката на човека със земята не е нов в българската литература и Господинов добавя своя прочит чрез разказа за баща си. Та кой от нас няма по едно забравено село накъде назад в поколенията, по една буренясала градина или продадена с болка къща след смъртта на възрастни родители? Тези здрави селски корени избуяват в „Градинарят и смъртта“ и прокарват още една леха за мисловно прекопаване.
А лехите в книгата са много и където и да копнеш, тръгват вади от сълзи и поникват цветя и овошки. На няколко места в романа (не, това не е роман, а по-скоро дневник) Георги Господинов се притеснява какво ще правят с градината след смъртта на баща му. Не знам нито кое кога се засажда, колко се полива, как се прекопава, търмъчи, плеви – мисли си той. Какво разбирам аз от градини?
Но нима тази книга не е неговата литературна градина в памет на баща му? А ние, читателите, сме поканени да се разходим из лехите ú, да помиришем цветята, да откъснем плод, да си нарежем домат. Тази книга е за чудото на живота, в който всички сме градинари, вечно заети да опазим градината си от плевелите на смъртта. Чудото на градината е чудото на живота – заравяш нещо в нея и чакаш напролет да поникне. Това е изстраданият оптимизъм на всяка смърт – за да се случи чудото на живота, градинарят трябва да се върне обратно в земята, да се превърне в плодороден хумус, от който да поникне нов живот.
И докато по средата на историята скърбящият син (се) пита „Впрочем какво става с райската градина след напускането ú? Буренясва ли?“, в края ú си отговоря с думите на баща си „Няма страшно“.
Прочетете тази книга. Най-много хубаво да си поплачете. Инак няма страшно.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение