Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Синята форма, лишена от съдържание

„Синята птица“ на Мариус Куркински в Народния - грандиозна лъжа за това какво е театър и какви са целите му

Спектакълът започва от горно до и държи това ниво до края, като от време на време преминава границите на актьорската истерия. Снимка: Стефан Ненков, 3inSpirit - Синята форма, лишена от съдържание

Спектакълът започва от горно до и държи това ниво до края, като от време на време преминава границите на актьорската истерия. Снимка: Стефан Ненков, 3inSpirit

Театралният сезон е към края си. Основните въпроси, които вълнуваха театралите за поредна година, бяха повече за оцеляването на театъра, отколкото за присъствието му като изкуство. Настроенията се мятаха между „убиват театъра“ и надеждата за развитието му, която се повъртя за кратко и отлетя. За разлика от нея, „Синята птица“ на Мариус Куркински прелетя безгрижно през сезона на Народния, като остави след себе си горчивия привкус на недоумението и въпроса дали е редно да остане в репертоара на театъра.

Жанровото определение на Морис Метерлинк за пиесата му „Синята птица“ – „приказна феерия“, подлъгва към най-първичния й прочит – като приказка. Прибавяйки към това тезите на Владимир Проп, сюжетът може да се разглежда като инициация, Кучето и Котката като тотемни животни, а целта – духовно израстване. Задълбавайки обаче в текста, изплуват и други възможни прочити – например на средновековното моралите, в което чрез алегорични фигури се разискват морални въпроси. При такъв прочит Тилтил се приближава до образа на Всеки човек – персонажа, който върви по пътя към смъртта, придружен само от добрите си дела и изоставен от всички останали. Още по-задълбочено вникване в текста изважда наяве метафората за съвременния човек, разгадаващ привидностите на свят, в който големите щастия са фалшиви, малките радости се приемат за даденост, а приятелите се оценяват според сладкодумието им. Светът е антиутопия, в която войните са по-могъщи от всякога, а формата и външният вид нямат нищо общо със съдържанието. Подобен прочит би могъл да е насочен срещу „света на опаковката“ и да е повод за усъмняване в привидно доброжелателния образ на света.

Не забелязах никое от изброените дотук неща в постановката на Мaриус Куркински в Народния театър. Още по-лошото е, че не забелязах нищо друго. Голямата сцена на Народния театър е почти празна, само с врати отстрани и в дъното, които понякога се разместват за част от сцените. Нелошо, но нищо оригинално и може да се използва за почти всяка пиеса. Чудя се дали подобно визуално решение не е по-скоро удобно, отколкото концептуално? Защото май може и без вратите. На сцената има и стълбичка от няколко стъпала. Без нея даже още повече може. Почти отпред, на авансцената, и леко вляво, през цялото време виси клетката за синята птица. В същото време, в спектакъла има игра с въображаеми предмети – шапката с диамант на Тилтил, сладкишите, уловените птици, включително и самата синя птица. Тяхното отсъствие е в ярък контраст с неизползваната клетка, следователно – без нея съвсем може.

Основният цвят във визията на Никола Тороманов е синият – сценография, костюми, включително и сини прожектори в дъното на сцената, които понякога светят в очите на зрителите. Синьото унифицира костюмите, въпреки различната им кройка, така че сцената и актьорите приличат на голямо синьо петно, което освен че е илюстративно, премахва възможността за нюанси. Няма значение къде се развива действието – в страната на Спомена, в палата на Нощта или в градината на Блаженствата – всичко изглежда напълно еднакво.

Актьорската игра също е лишена от нюанси. Още с първите реплики спектакълът започва от горно до и държи това ниво до края, като от време на време преминава границите на актьорската истерия. Енергията е толкова много, че липсват каквито и да било нива в самия спектакъл и той дотежава. Тъкмо липсата на нюанси лишава Тилтил (Димитър Николов) и Митил (Ванеса Лу) от развитие и те застиват в неопределеността на режисурата. Логично това се забелязва и при останалите персонажи. Мога да оценя игривостта на Кучето (Веселин Анчев), Котката (Василена Винченцо), префърцунеността на Захарта (София Бобчева), плашливостта на Млякото (Ева Данаилова), както и основното в играта на останалите актьори, но колкото и добре да са усетени основните рамки на персонажите им, те са само плъзгане по видимото в ролята, а не изграждане на задълбочен образ.

Липсата на цялостна концепция за спектакъла неминуемо води и до липсата на онова, което „не се играе“ при актьорите. Допълнително ги ограничава и мизансценът. През по-голямата част от действието актьорите просто стоят и си казват текста, нерядко и съвсем отпред на авансцената, изцяло обърнати към публиката. Съгласна съм, че до голяма степен това е недостатък на драматургията. Нещо повече – такъв е и постановъчният подход на символистите, сред които е и Метерлинк. Не че това може да бъде оправдание. Още по-безсмислена е сцената, в която Тилтил отваря една от вратите в палата на Нощта, а застаналата на авансцената Митил съобщава какво има вътре. Още не мога да повярвам, че подобен категорично нетеатрален ход е измислен от артиста, който успя да направи театър от Чеховите разкази.

В крайна сметка „Синята птица“ е сведен до просто произнасяне на текст. Можеш да затвориш очи и да слушаш, без това да накърни възприемането на постановката. Представлението не е нищо повече от една неособено привлекателна форма, лишена и от съдържание. Няма я фееричността на приказката, но ги няма и тълкуванията на текста и търсенето на смисъл в него. Лишената от живот форма не просто утвърждава триумфа на външното в съвременния свят, но и подменя смисъла на пиесата на Метерлинк, осакатява я и я превръща в банална история без цел и посока. Проблемът е, че това се случва на голямата сцена на Народния театър. Поставянето на подобна творба на това място винаги се възприема като задаване на стандарт за това как се четат подобни текстове, какво се търси в тях и изобщо – как се прави театър.

В свят, който непрекъснато бяга от смисъла, утвърждаването на безсмислието чрез такива постановки е по-лошо от откровено пошлите постановки, защото този ерзац е грандиозна лъжа за това какво е театър и какви са целите му. Нищо повече от следване на масовия вкус, закърнял от риалити шоута, той приспива вместо да пробужда, давайки лъжовната суета, че си бил на театър и си гледал сериозна пиеса.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах