Най-важното произведение на непознатия у нас румънски писател и поет Макс Блехер излиза за пръв път на български език. Автобиографичният „Случки в близката нереалност“ излиза от „Жанет 45“, илюстрациите са на Теодор Ушев, преводът от оригиналния текст – на Лора Ненковска.
Блехер е познат на литературоведите с нестандартното си и експериментално писане, а драматургът Йожен Йонеско го определя за „румънски Кафка“. Сравняват го с Бруно Шулц и Роберт Валзер, но самият той се припознава най-вече с авангардизма и с творчеството на Салвадор Дали.
Това е първият от трите романа на Блехер – и трите описмат личната му трагедия. Излиза през 1936 г. и веднага привлича вниманието на критиците. Тогава писателят е на 25 години и е вече наясно с болестта си костна туберкулоза, с която е диагностициран още като юноша. Последните си дни прекарва неподвижен в носилка, в стая със стени от корк.
„Докато четете тази книга, ще ви е трудно да повярвате на очите си. Авторът на този шедьовър е 25-годишен и вече губи сили от болестта. Но думите на Блехер не просто описват предметите – те забиват своите нокти в нещата и ги понасят високо“, казва писателката Херта Мюлер.
Това е първата книга с илюстрации на Теодор Ушев, която излиза у нас (ако не броим „Сляпата Вайша“, която беше с кадри от филма). Досега художникът е работил единствено по корици на родни издания, последното от които „Онзи в мен“ на Сам Шепърд (изд. „Лист“).
„Това е първото издание на български на един писател, когото обожавам. Отпечатването ѝ е една сбъдната мечта. Благодаря на Манол Пейков за доверието и реализацията на проекта и на Лора Ненковска за невероятния превод (за мен най-хубавият и верен на оригиналния Блехер, който съм чел)“, написа Ушев в профила си във Фейсбук.
Предлагаме ви откъс от „Случки в близката нереалност“.
Когато дълго време гледам в определена точка на стената, понякога ми се случва вече да не зная нито кой съм, нито къде се намирам. Тогава усещам далечното си отсъствие, сякаш за миг съм се превърнал в напълно непозната личност. Този абстрактен образ и истинската ми същност с равни сили се опитват да ме убедят в достоверността си.
В следващия миг се намествам отново, като в онези стереоскопични картички, в които понякога по погрешка двете изображения се разделят, и само когато човек ги нагласи да се застъпват, те изведнъж създават илюзията за дълбочина. Тогава стаята ми се струва по-свежа. Връща се до предишната си плътност. Предметите в нея заемат местата си също както раздробената в бутилка с вода буца пръст се наслагва на добре очертани разноцветни пластове от нееднородни елементи. Частите на стаята се настилат в собствения си контур и в колорита на стария ми спомен за тях.
В моментите, когато делничната ми същност се разтваря в неопределеността, усещането за отдалеченост и самотност се различава от всяко друго. Когато трае по-дълго, то се превръща в страх, в боязън от това, че никога вече няма да мога да се намеря. Един несигурен, обвит в сияние силует, на онова, което съм аз, се мержелее в тази осезаема далечина подобно на предметите, които се очертават в мъглата.
Ужасяващият въпрос: „Кой съм точно?“, тогава заживява в мен като напълно ново тяло, прораснало във вътрешността ми с кожа и органи, които са ми напълно непознати. Отговорът му изисква яснота по-дълбока и по-първична от тази на мисълта. Всяка дееспособна частица от тялото ми се гнети, негодува и се бунтува по-силно и по-първично, отколкото в делничността. Всичко се моли за решение.
Няколко пъти намирам стаята такава, каквато я познавам, сякаш затварям и отварям очи. Всеки път обаче тя е по-ясна – като избистрил се при нагласянето на фокуса пейзаж в далекогледа, докато погледът ни прониква отвъд всичките воали на междинните образи.
Накрая познавам себе си и отново намирам стаята. Това ми носи усещане за леко опиянение. Стаята е изключително наситена в същността си, а аз – безмилостно завърнал се на повърхността на нещата: колкото по-дълбока е била вълната на неяснотата, толкова по-висок е гребенът ѝ. Именно в тези моменти – и никога, при никакви други обстоятелства – ми се струва, че предметите трябва да заемат местата, на които са, и че аз трябва да съм този, който съм.
Битката ми с несигурността тогава е безименна; остава само съжалението, че не съм открил нищо в недрата ѝ. Изненадва ме единствено мисълта, че пълната липса на смисъл може да бъде толкова дълбоко обвързана със съкровената ми същност. Сега, когато се намерих отново и се опитвам да изразя усещането, тя ми се явява напълно безлична: просто едно преувеличение на личността ми, разраснало се като рак от собствената си вещественост. Пипало на медуза, което се протяга безмерно в ожесточено търсене по вълните и накрая се прибира под желатиновия си купол. По този начин в няколкото мига безпокойство съм прекосил всички ясноти и неясноти на битието си, за да се завърна безвъзвратно и болезнено в самотата. И тогава тя е по-чиста и по-затрогваща, отколкото друг път. Усещането за отдалечаването на света е по-осезаемо и по-свидно: сияйна и мека меланхолия, като сън, за който си спомняме в среднощна доба.
Единствено то все още ми напомня за нещичко от тайнствеността и леко тъжното очарование на кризите от детството ми. Само в тази внезапна загуба на себе си преоткривам пропаданията си в някогашните прокълнати пространства и само в минутите на яснота, настъпващи мигом след завръщането ми на повърхността, светът ми се показва в онази непривична атмосфера на ненужност и овехтялост, която ме обграждаше, когато пристъпите на халюцинации успяваха да ме съборят.
Все едни и същи места на улицата, у дома или в градината предизвикваха кризите ми. Колкото и пъти да пристъпех в обсега им, ме обземаше неизменна замаяност и премала. Същински невидими капани, разположени тук-там из града и по нищо неразличаващи се от заобикалящата ги среда – те свирепо очакваха да стана жертва на специфичната атмосфера, която излъчваха. Ако направех и една крачка, една-единствена, попадах в подобно прокълнато пространство и кризата настъпваше неизбежно.
Едно от тях се намираше в градския парк, на малка поляна в края на една алея, където никога никой не се разхождаше. В шипковите храсти и дребните акации около нея се отваряше само една пролука към потискащия пейзаж на пустото поле. На света не съществува по-тъжно и запуснато място. Гъстата маса на мълчанието се наслагваше върху прашните листа в застоялата лятна горещина. От време на време се чуваше ехото от тромпетите на близкия полк. Тези дълго отзвучаващи из пустошта призиви бяха раздиращо тъжни… В далечината нагорещеният от слънцето въздух трептеше зноен като прозрачната пара над вряща течност. Мястото беше диво и изолирано; самотата му изглеждаше безкрайна. Там усещах по-уморителна дневната горещина и по-натежала раздиращата тъга в ехото на тромпетите. Прашните храсти се припичаха жълтеещи на слънце в заобикалящата ги съвършена самота. На онази поляна, която съществуваше някъде на света, някъде, където бях попаднал без причина, в някакъв безсмислен летен следобед, витаеше странното чувство за безнадеждност. Следобед, хаотично залутан в слънчевия пек, сред храстите, закотвени в пространството някъде на света. Тогава усещах по-дълбоко и по-болезнено, че на тази земя нямам какво друго да правя, освен да скитам из паркове, из прашни и изгорели от слънцето диви и пусти поляни. Скитничество, което накрая сломяваше сърцето ми.
На срещуположния край на града, сред високите и надупчени крайбрежия на реката, където се къпехме с другарите ми, в игрите се намираше друго прокълнато място. В един участък имаше свлачище. Над него беше разположена фабриката за шарлан. Люспите от слънчогледа биваха изхвърляни между стените на сриналия се бряг, а с времето купчината се беше извисила толкова, че се беше образувал склон от изсъхнали обелки, от горе до водната ивица долу. Другарите ми се спускаха по него до водата предпазливи, хванати за ръце, и нагазваха дълбоко в гниещия килим.
Стените на високия бряг и от едната, и от другата страна на склона бяха стръмни и изпълнени с фантастични неравности. Дъждът беше издялал подобни на арабески, само че отблъскващи като зле зараснали рани, дълги процепи. Те бяха същински дрипи от плътта на глината, зейнали гнусни язви.
И аз трябваше да се спусна към водата между тези стени, които безкрайно ме впечатляваха. Само че отдалече и доста преди да достигна реката, ноздрите ми се изпълваха с миризмата на прогнилите люспи. Тя ме подготвяше за кризата, нещо като кратък инкубационен период; беше неприятна, но и някак мека. Такива бяха и кризите.
Обонятелното ми възприятие се разделяше някъде в мен и вълните от гнилостния аромат достигаха до различни области на осезанието. Пихтиестият мирис от разложението на люспите беше специфичен и силно отчетлив, макар и паралелен на приятното им, топло и напомнящо на домашен уют и печен слънчоглед ухание.
Щом усетех тази миризма, тя нахлуваше в мен, променяше ме, прекосяваше с пълна сила всички фибри във вътрешността ми и ги претопяваше, за да ги превърне в друга по-ефирна и по-нестабилна материя. От този момент вече не можех да избегна нищо. В гърдите ми се надигаше приятна и замайваща премала, която ускоряваше крачките ми към брега, към мястото на окончателното ми поражение.
С лудешки бяг се спусках по купчината от люспи към водата. В съпротивата си въздухът се сгъстяваше и ме прерязваше като острие на нож. Зданието на света се сгромолясваше хаотично в някаква огромна дупка с неподозирани центробежни сили. Уплашени, приятелите ми гледаха лудешкия ми бяг. Каменистата ивица долу беше доста тясна, а най-малката погрешна стъпка можеше да ме запрати на място с огромна дълбочина, за която подсказваха въртопите по повърхността на водата.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение