Сизифът на словото

В едно интервю през юли 1993 г., взето в Чирковата клиника, помолих облечения в зелена болнична дреха Рашко Сугарев да разкаже в десет реда биографията си. Ето какво ми отговори той: „Роден съм на 1 април 1941. Завърших медицина – не на лъжа. Изневерих й – не на шега. Последваха страниците. Сутрин кофеин – много. Цигарите – и те много. Махмурлукът ми – и той доста редовен. През свободното си време яздих шеметни мотоциклети на шеметни разстояния. София – Малко Търново за шест часа. Срещнах доста жени. Любовта ни най-често биваше взаимна. В десет реда толкоз.”

Рашко Сугарев (1941-1995)

Рашко създаваше впечатление на едър човек, въпреки че не беше висок. Беше плещест, набит, здрав, с телосложение на хамалин, с гъста брада, с дебели вежди. Ако пренасяш пианото на дъщеря си, ще повикаш тъкмо такъв човек на помощ. Смееше се широко, от сърце, въпреки че на маса повече мълчеше. Зъбите му бяха леко раздалечени, като на добрия магьосник от приказките. За хората с такива леко раздалечени зъби се казва, че са щастливци.

Въпреки излъчването си на трапер той беше рядко ненатрапчив човек, носител на едно фино вродено достойнство, с каквото в същата степен са одарени още само трима писатели в нашата литература – Георги Величков, Любен Петков и Димитър Коруджиев. Те четиримата тихо, но страшно упорито проядоха като дървояд соцреализма, създавайки през 70-те и 80-те години безсюжетния психологически разказ у нас.

В края на 80-те години на миналия век, когато издавахме първите си книги, авторът Рашко Сугарев ни стряскаше и ни смайваше с езиковото си умение – неговите думи на белия лист не изглеждаха като думите на никой друг от пишещите. Уважението на нас, младоците, към него беше съвсем искрено, както е на хората, за пръв път излезли на татамито – към притежателя на черен колан. Образно казано, докато другите ковяха капси, пък макар и позлатени, Рашко ваеше истински майски бръмбари, готови веднага да зажужат и да литнат.

Затова нека сега, в опита си да си спомним за Рашко Сугарев, който си отиде през март 1995 г., да чуем думите на сестра му Людмила Сугарева, журналистка в Радио Пловдив.

Людмила Сугарева:

Брат ми е забравен от читателите

– Представете се накратко.

– Казвам се Людмила Сугарева. Занимавам се с журналистика. Вече 16 години водя едно предаване в Радио Пловдив, което се опитва да притуря по нещо към отговорите на вечните въпроси „Кои сме ние? Откъде идваме? Накъде отиваме?“ В това си битие се чувствам уютно. Често си повтарям галактическия стопаджия „Не достигнах докъдето исках, но пристигнах там, където имах нужда да бъда.“

– Изминаха 20 години от смъртта на писателя Рашко Сугарев. Присъства ли според вас името му по адекватен начин в литературната памет, съобразно творческите му постижения?

– Не, името му не присъства пълноценно в литературната памет. Пък и в това наше объркано, бездуховно време Рашо трудно би намерил място.

– Какви бяха отношенията между двама ви, брата и сестрата? Самата вие какви книги обичате да четете?

– С брат ми Рашко Сугарев се разбирахме чудесно. Още си спомням как в ученическите ни години той ми четеше Горки – „Приказки за Италия“. Макар и мълчаливец, беше ми хубаво неговото присъствие и най-вече когато току-що пристигнал от София, искаше да прочета един или друг негов ръкопис. Да си призная, за мене той е труден автор. Разбира се, имам си любими негови неща – особено миниатюрите „Довиждане без сбогом”, „Целувам крачките”, „Студен и гологлав ноември”… Много са. Мисля си – две неща не могат да му се отрекат – огромното човеколюбие и неистовата грижовност за думите. Какви книги обичам аз да чета? Повече публицистика, вероятно заради работата ми, но и следя доста от художествените издания.

– Имаше ли съзнание приживе Рашко Сугарев за постиженията си на тотален литературен авангардист и за мястото, което по достойнство трябва да заема сред най-големите новатори в литературата ни?

– Мисля, че да – доколкото може да се определи като тотален литературен авангардист. А колкото до мястото, което трябва да заеме – не зная. Той не обичаше да говори за това. В едно от последните си интервюта казва:

„Насмогнах да избягам от отегчителната рутина, но насмогнах да разкарам и читателите си – разбягаха се.” И пак в това интервю: „Според Уилям Фокнър – американец и нобелист – литературата е много мъчна работа, почти невъзможна. Десетина писатели обслужват един век. Останалите са неудачници, макар и в различна степен.”

Може и да е нескромно – сестра съм му, но тази липса на щастливи заблуди относно собствената ти съдба – това прави личността личност.

– Димитър Коруджиев, Георги Величков и Любен Петков, неговите приятели, спасиха името му от пълната забрава, създавайки преди близо 20 години конкурса за къс разказ на името на Рашко Сугарев, подкрепен впоследствие и от Национален дарителски фонд „13 века България”. С кои други свои колеги дружеше Рашко? Какво беше за него писателският труд?

– Беше приятел с проф. Светлозар Игов, Йордан Велчев, Добромир Тонев… Много години, може би трийсетина, той ставаше в ранни зори, залягаше зад пишещата мишина и започваше пътешествието в света на своите герои и в света на словото. И както написа в посмъртно издадената му книга „Свободен до неправдоподобност” Георги Величков: „Той търкаляше словото по редовете като Сизиф.“

– Как гледате на новата телевизионна инициатива „Освободи писателя в себе си!” през призмата на литературното дело на Рашко Сугарев?

– „Освободи писателя в себе си“… Ами то сега всеки пише. Нали знаете – „Писането е лудост“. Това проф. Милена Кирова го каза и в мое предаване. Защо всички пишем? (Слагам и себе си в това число – по мои предавания направих две книги.) Оправданията ми? Усещането, че единственият начин радиото да оцелее е да го пренесеш на хартия. Иначе съм наясно, че писането е и утешител… Има, разбира се, и други обяснения.

– Имате ли представа дали книгите на Рашко Сугарев присъстват във фокуса на читателския интерес, особено на по-младите? Книгите му има ли ги на пазара? Откога датира последното издание на негова книга? Издателите проявяват ли интерес към творчеството му днес, 20 години след смъртта му?

– Днес Рашко Сугарев не присъства във фокуса на читателския интерес. Младите едва ли са чували за него. Пък и e труден за четене… Книгите му ги няма на пазара. Преди две години с подкрепата на община Пловдив издателство „Летера“ преиздаде „Избрано” под заглавието „Светлината на онези дни”. Не съм забелязала издателите да проявяват интерес към творчеството му. Горчиво размишляващият човек, усетът му за несмисленото живеене, което не свършва и отново, и отново ни се пада – не е в полезрението на издателите.