Скалните лица на древния Щутград

Още поне два месеца остават преди хубавото време да отстъпи място на капризите на октомври. Дотогава пътешестването из България е особено препоръчително, но ако сте решили да се отбиете от традиционните маршрути в планините, Николай Нинов предлага накъде да поемем – новата му книга с пътеписи „Намерени от чудесата“ (изд. „Сиела“) ни води из слабо познати кътчета, обвити в мистика и легенди.

Много от тях дори не са отбелязани на картата, което прави приключението още по-вълнуващо. В сборника ще откриете както подробно описание как да откриете местата, така и фотографии от автора.

Нинов запознава читателите си с непопулярни местности и в предишните си сборници – „Повторени сънища. Фотописи от мистична България“ (2015) и „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България“ (2017). „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България“ е трета част от поредицата, посветена на  скални образувания, мегалити и живи светилища по нашите земи. Той преминава 60 хил. км с автомобил и крачи 800 часа по малко известни пътеки, за да разкаже за забравени обекти и ритуали от родопските села, за неизследвани протодолмени в Средна гора, за олтарната площадка „Енергийната скала” под Белинташ, за обърнатата пирамида в Тетевенската планина… Общо 450 са обектите, които влизат в картата му с места, забулени в мистика.

Скалните халки са характерна забележителност от релефа на Щудград. Снимка: Николай Нинов

Николай Н. Нинов е журналист с дългогодишна практика. През 2012 г. той печели фотоконкурса на „Дневник“ „Спомен от лятото“, а по-късно споделя историите за своите приключения в предишните си две книги с илюстрирани пътеписи. Пътешественик по душа, той е търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни.

Премиерата на книгата ще се състои на 4 септември от 18,30 ч. в книжен център „Гринуич” на бул. „Витоша“.

Предлагаме ви откъс от „Намерени от чудесата“ за родопската крепост „Щуда града“ или „Щутград“. 

Три месеца по-рано им се изсипваме на Соня и Димитър Наскови едни осемнадесет души, площадът в Ситово червенее и синее от якета, раници, щеки. Пристягат се своевременно ремъци, връзки, димят чайове. Оживлението от новите запознанства и личните срещи с приятели от Фейсбук е поредната хрумка на Гергана Налбантова, способна да организира за отрицателно време три пъти по толкова ентусиасти, при това с разностранни интереси и от различни места. В случая пловдивчаните доминират, останалите са от Карлово и Първомай, а целта на нашествието – най-коментираният древен обект край селото.

Ръка на сърце: Щутград е след Ласкар и Кумлигор в подредбата ми на ситовските свещени пространства, въпреки (или тъкмо заради) нарастващата му популярност като „енергийно място за зареждане“, което набедени езотерици пришиват на скалния масив, раздавайки дори съвети кога и как човек да навлиза в светилището. Миш-машът от подобни указания може напълно да прахоса деня ви. На тридесет и пет километра от Пловдив, Щутград сплита толкова послания, че е кощунство да бъде представян така примитивно.

Мусинските порти, Лунният и Слънчевият хълм, троновете и маркерите по терасите, животинските и човешките профили в комплекса не са просто набор от камъни и скали, които човек да гледа, оглежда и снима на воля. Трудното тук не е гледането, а виждането, което изисква известна подготовка. Тъй че на тръгване за Ситово се доверете на студията на Стайков „Великият Щутград“, тя е възможен ключ към неразкритите му тайни.

Инак е лесно: четиридесет минути по широка, маркирана пътека западно от селския площад и загадките са пред вас. И евентуалните ви лични открития.

А на Димитър Насков му дайте да овладява възторзи. Не сме нито първите, нито последните, които е удивил с магиите на Ситово, затова и на връщане от загадъчното градище кметският наместник първо припомня за свирепото му сноване в Ласкар с мен и жена ми преди години, после довършва наченатите през деня теми. Така Мария и Лиляна ще научат, че за старинните названия (Кумлигор, Ласкар, Щутград) нито местните, нито специалистите имат приемливо обяснение (с изключение на Тъмраш – мрачно, тъмно място), а Лидия, Миглена и Лили, че жувакът (както ситовци наричат кварцовите жили в скалите) притежавал пречистваща сила. Виолета и Гергана ще узнаят за древния друм между Ситовския надпис и Ласкар; а ние с Динко и Петър – как се коли на изгрев жертвен овен със залепени свещи върху рогата и как според селската мълва остроносият каменен страж в седлото между Лунния и Слънчевия хълм е най-вероятно нишан за съкровище…

Мартенската събота, приключила с отклонение до Ситовския водопад, прераства в знаменита неделя из околностите на селата Бойково и Извор.

Изгледът от Мъртвите скали към рида Чернатица е образец за простор: унесени поляни, проснати в неразлистена шир, и Бойково до тях под следобедния лазур. Лекият наклон на няколкото смълчани площадки в комплекса (1100 м н.в.) определено приканва и ние да полегнем и помечтаем далеч от градските шумотевици. Но денят е къс за наслади от сорта, позволява единствено да оприличим скалните фигури северно от селото на летящи парни локомотиви и да пошетаме още малко в Извор.

Загърбили крайните къщи, навъртаме завой след завой по мързелив черен път срещу залеза. Вървим покрай „Св. Архангел“ и „Св. Богородица“ – два от двадесетте селски параклиса, тоест, ако не броим виладжиите, изворци разполагат с по една черквица за всеки четирима души, тъй като тук жителите са има-няма седем-десетина. Това уточнява Гергана Налбантова, преди да подхванем сладостните приказки за бакърите с жълтици на Тъмрашлията, които иманярите все търсят в скалите и ливадите до Извор. Защо точно там, а не в очертанията на Тъмрашката общност, само те си знаят, изворци обаче помнят сказанията за алтъни под дъб с три дънера, за скрито злато в две други дерета и за иманета, затиснати от най-старите параклиси в селото.

В иманярските епоси съкровищата задължително отлежават надълбоко, тъмно и влажно, а Гергана – да ѝ се чуди човек – все по-нагоре, към по-светло и към по-топло ни води. И уж сме готови за гледката, и в каньони уж всякакви сме надничали, а стреснато ковем пред убийствени отвеси, пред пропаст до немайкъде; наистина няма нататък, нататък са бързолетите, висините, небето.

Двата ската, надвиснали над Дедевска река, носят напевни имена и са като хванати за ръка сестри, зареяни на юг. Останките от градеж и керамика на Момина скала, изсечените ниши, халки и намерените оброчни плочки на Димитринино кале свързват скалните колоси (640 м н.в.) най-вече с мисията на светилище, наследено във времената навярно от крепост.

Коя е Димитрина преданията крият, но за случилото се на Момина скала сме чули предишния ден от Димитър. И за да ни го припомни, жена ми на един дъх вече е там – на ръба на зъбера, в окото на нищото, в синкавия полуздрач на безкрая.

Не, драмата няма общо с плеядата напети хубавици с тъмни очи, потърсили спасение от душманите в бездните български. Героиката е изтикана на заден план, срамът плете сюжета за нещастната любов на двама учители. Мъжът дошъл в Извор от Северна България. Харесали се с Деша, залюбили се, той скрил, че е женен. Като разбрала – било по черешово време – тръгнала към канарата да се убие. Който я срещнел, питал накъде с тази кошница в ръце. За череши, отвръщала Деша.

После скочила в урвата.

Имала коси до кръста – заплели се в дървесата между скалите. Видели ги след време да чернеят там и оттогава нарекли мястото Момина скала, скалата на момата Деша…