VivaPay

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Скалните лица на древния Щутград

Слабо познати мистични кътчета в България в новата книга на Николай Нинов „Намерени от чудесата“ (откъс)

За старинните названия на местността - Кумлигор, Ласкар, Щутград - нито местните хора, нито специалистите имат приемливо обяснение (с изключение на Тъмраш – мрачно, тъмно място). Снимка: Николай Нинов - Скалните лица на древния Щутград

За старинните названия на местността - Кумлигор, Ласкар, Щутград - нито местните хора, нито специалистите имат приемливо обяснение (с изключение на Тъмраш – мрачно, тъмно място). Снимка: Николай Нинов

Още поне два месеца остават преди хубавото време да отстъпи място на капризите на октомври. Дотогава пътешестването из България е особено препоръчително, но ако сте решили да се отбиете от традиционните маршрути в планините, Николай Нинов предлага накъде да поемем – новата му книга с пътеписи „Намерени от чудесата“ (изд. „Сиела“) ни води из слабо познати кътчета, обвити в мистика и легенди.

Много от тях дори не са отбелязани на картата, което прави приключението още по-вълнуващо. В сборника ще откриете както подробно описание как да откриете местата, така и фотографии от автора.

Нинов запознава читателите си с непопулярни местности и в предишните си сборници – „Повторени сънища. Фотописи от мистична България“ (2015) и „Времето гледа с десет очи. Пътеписи от мистична България“ (2017). „Намерени от чудесата. Скалописи от мистична България“ е трета част от поредицата, посветена на  скални образувания, мегалити и живи светилища по нашите земи. Той преминава 60 хил. км с автомобил и крачи 800 часа по малко известни пътеки, за да разкаже за забравени обекти и ритуали от родопските села, за неизследвани протодолмени в Средна гора, за олтарната площадка „Енергийната скала” под Белинташ, за обърнатата пирамида в Тетевенската планина… Общо 450 са обектите, които влизат в картата му с места, забулени в мистика.

Америка за България

Скалните халки са характерна забележителност от релефа на Щудград. Снимка: Николай Нинов

Николай Н. Нинов е журналист с дългогодишна практика. През 2012 г. той печели фотоконкурса на „Дневник“ „Спомен от лятото“, а по-късно споделя историите за своите приключения в предишните си две книги с илюстрирани пътеписи. Пътешественик по душа, той е търсач на неоткрити места, любител на древните загадки и тайни.

Премиерата на книгата ще се състои на 4 септември от 18,30 ч. в книжен център „Гринуич” на бул. „Витоша“.

Предлагаме ви откъс от „Намерени от чудесата“ за родопската крепост „Щуда града“ или „Щутград“. 

Три месеца по-рано им се изсипваме на Соня и Димитър Наскови едни осемнадесет души, площадът в Ситово червенее и синее от якета, раници, щеки. Пристягат се своевременно ремъци, връзки, димят чайове. Оживлението от новите запознанства и личните срещи с приятели от Фейсбук е поредната хрумка на Гергана Налбантова, способна да организира за отрицателно време три пъти по толкова ентусиасти, при това с разностранни интереси и от различни места. В случая пловдивчаните доминират, останалите са от Карлово и Първомай, а целта на нашествието – най-коментираният древен обект край селото.

Ръка на сърце: Щутград е след Ласкар и Кумлигор в подредбата ми на ситовските свещени пространства, въпреки (или тъкмо заради) нарастващата му популярност като „енергийно място за зареждане“, което набедени езотерици пришиват на скалния масив, раздавайки дори съвети кога и как човек да навлиза в светилището. Миш-машът от подобни указания може напълно да прахоса деня ви. На тридесет и пет километра от Пловдив, Щутград сплита толкова послания, че е кощунство да бъде представян така примитивно.

Мусинските порти, Лунният и Слънчевият хълм, троновете и маркерите по терасите, животинските и човешките профили в комплекса не са просто набор от камъни и скали, които човек да гледа, оглежда и снима на воля. Трудното тук не е гледането, а виждането, което изисква известна подготовка. Тъй че на тръгване за Ситово се доверете на студията на Стайков „Великият Щутград“, тя е възможен ключ към неразкритите му тайни.

Инак е лесно: четиридесет минути по широка, маркирана пътека западно от селския площад и загадките са пред вас. И евентуалните ви лични открития.

А на Димитър Насков му дайте да овладява възторзи. Не сме нито първите, нито последните, които е удивил с магиите на Ситово, затова и на връщане от загадъчното градище кметският наместник първо припомня за свирепото му сноване в Ласкар с мен и жена ми преди години, после довършва наченатите през деня теми. Така Мария и Лиляна ще научат, че за старинните названия (Кумлигор, Ласкар, Щутград) нито местните, нито специалистите имат приемливо обяснение (с изключение на Тъмраш – мрачно, тъмно място), а Лидия, Миглена и Лили, че жувакът (както ситовци наричат кварцовите жили в скалите) притежавал пречистваща сила. Виолета и Гергана ще узнаят за древния друм между Ситовския надпис и Ласкар; а ние с Динко и Петър – как се коли на изгрев жертвен овен със залепени свещи върху рогата и как според селската мълва остроносият каменен страж в седлото между Лунния и Слънчевия хълм е най-вероятно нишан за съкровище…

Мартенската събота, приключила с отклонение до Ситовския водопад, прераства в знаменита неделя из околностите на селата Бойково и Извор.

Изгледът от Мъртвите скали към рида Чернатица е образец за простор: унесени поляни, проснати в неразлистена шир, и Бойково до тях под следобедния лазур. Лекият наклон на няколкото смълчани площадки в комплекса (1100 м н.в.) определено приканва и ние да полегнем и помечтаем далеч от градските шумотевици. Но денят е къс за наслади от сорта, позволява единствено да оприличим скалните фигури северно от селото на летящи парни локомотиви и да пошетаме още малко в Извор.

Загърбили крайните къщи, навъртаме завой след завой по мързелив черен път срещу залеза. Вървим покрай „Св. Архангел“ и „Св. Богородица“ – два от двадесетте селски параклиса, тоест, ако не броим виладжиите, изворци разполагат с по една черквица за всеки четирима души, тъй като тук жителите са има-няма седем-десетина. Това уточнява Гергана Налбантова, преди да подхванем сладостните приказки за бакърите с жълтици на Тъмрашлията, които иманярите все търсят в скалите и ливадите до Извор. Защо точно там, а не в очертанията на Тъмрашката общност, само те си знаят, изворци обаче помнят сказанията за алтъни под дъб с три дънера, за скрито злато в две други дерета и за иманета, затиснати от най-старите параклиси в селото.

В иманярските епоси съкровищата задължително отлежават надълбоко, тъмно и влажно, а Гергана – да ѝ се чуди човек – все по-нагоре, към по-светло и към по-топло ни води. И уж сме готови за гледката, и в каньони уж всякакви сме надничали, а стреснато ковем пред убийствени отвеси, пред пропаст до немайкъде; наистина няма нататък, нататък са бързолетите, висините, небето.

Двата ската, надвиснали над Дедевска река, носят напевни имена и са като хванати за ръка сестри, зареяни на юг. Останките от градеж и керамика на Момина скала, изсечените ниши, халки и намерените оброчни плочки на Димитринино кале свързват скалните колоси (640 м н.в.) най-вече с мисията на светилище, наследено във времената навярно от крепост.

Коя е Димитрина преданията крият, но за случилото се на Момина скала сме чули предишния ден от Димитър. И за да ни го припомни, жена ми на един дъх вече е там – на ръба на зъбера, в окото на нищото, в синкавия полуздрач на безкрая.

Не, драмата няма общо с плеядата напети хубавици с тъмни очи, потърсили спасение от душманите в бездните български. Героиката е изтикана на заден план, срамът плете сюжета за нещастната любов на двама учители. Мъжът дошъл в Извор от Северна България. Харесали се с Деша, залюбили се, той скрил, че е женен. Като разбрала – било по черешово време – тръгнала към канарата да се убие. Който я срещнел, питал накъде с тази кошница в ръце. За череши, отвръщала Деша.

После скочила в урвата.

Имала коси до кръста – заплели се в дървесата между скалите. Видели ги след време да чернеят там и оттогава нарекли мястото Момина скала, скалата на момата Деша…

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg