„Скъпа мамичко! Утре не ме чакайте за обяд, тъй като ще бъда разстрелян“

На днешния ден през 1883 г. е роден човекът, написал „Приключенията на смелия войник Швейк“ и останал с това в историята на литературата като един от най-великите сатирици – Ярослав Хашек.

Целият живот на Хашек е пропит с тази непочтителна усмивка, която личи от всеки негов ред.

Твърди се, че в младостта си писателят се е занимавал с политическа клоунада – ставал член на всички възможни партии, докато създава своята собствена Партия за умерен прогрес в рамките за закона. В нейния устав било записано, че целта ѝ е да защити поданиците на Австро-Унгария от земетресенията в Мексико. На избирателите си ПУПРЗ предлагала да осигури джобни аквариуми и слонове, подходящи за отглеждане в апартамент.

Хашек наистина не се церемонил дори със самия себе си. От ранно детство той изпитвал пълно пренебрежение към нормалността, имал страст към честа смяна на местообитанията, разполагал с удивителна памет и остър ум, но и с тежка страст към алкохола. Това била взривоопасна смес – в един ден Хашек излизал по пантофи за бира, а след два месеца се оказвал на хиляди километри от дома си.

Той бил бохем. Обожавал нощния живот, който обаче не бил евтино удоволствие. Затова пишел каквото му попадне, стига да му плащат. Само че никога не се съобразявал с изискванията и често осмивал във фейлетоните си дори този, който му е поръчал работата.

След като бил уволнен от банката, в която започнал работа по настояване на семейството си, Хашек напълно се отдал на литературата и безгрижния живот. По това време прекарвал доста часове принудително в полицейските участъци. Започнал да редактира списание за животни, за да спечели ръката на първата си жена, търгувал с кучета. Няколко пъти попадал в съда – за дългове или простъпки.

Животът му минава и насред множество военни сражения. Хашек е в редовата армия по време на Първата световна война, попада в плен в руската царска армия, след което хитро се предава на Червената армия, воюва и на тяхна страна. Стига чак до Новосибирск, където се разболява от тиф. По-късно пътят го отвежда до град Уфа, където се влюбва в местна красавица и се жени за нея. Научава руски толкова добре, че започва да пише разкази на новонаучения език. Критиците често упрекват Хашек, че в „Швейк“ се среща обилно количество русизми.

Когато е 14-годишен, едва не го разстрелват заради участие в антинемска демонстрация. Хашек е задържан с камъни в джоба, и в полицията отказват да повярват, че ги е приготвил за училищната колекция от минерали.

Тогава Хашек пише от полицейския участък писмо до майка си:

„Скъпа мамичко! Утре не ме чакайте за обяд, тъй като ще бъда разстрелян. (…) Все още не е известно кога ще бъде погребението ми“.

Смъртта идва за него 25 години по-късно. До последно Хашек диктува страници от своя опус магнум „Швейк“. На 3 януари 1923 г. той пише завещание и заявява: „Швейк умира“. Издъхва същия ден.

На погребението му неговият приятел, писателят Егон Ервин Киш, заявява:

„Той не за пръв път ни забаламосва. Не вярвам, че е мъртъв!“.

Предлагаме ви един от неговите разкази – „Людоедска история“, заради непреходната му актуалност. Преводът е на Нина Цанева.

Людоедска история

От научна гледна точка трябва да разделим людоедите на три големи групи. На людоеди в Тихи океан и около Австралия; на африкански човекоядци, дали някога начало на дахомейците, чиито месоядни традиции усвоили ботокудите, и най-накрая познаваме голяма група островитяни южно от архипелага Огнена земя.

Всички тези поклонници на човешкото месо под въздействие на християнството си похапвали с апетит мисионери.

Като, разбира се, начинът на тяхното приготовление бил твърде разнообразен. Може само да се съжалява, че нито една от тези групи не издава списание с рубрика „Седмично меню за многочленно семейство“.

По тази причина ни се губят много неща и трябва да се задоволим само с отделни, твърде неясни по характер съобщения на онези клети жертви на човешката ненаситност. Откъслечността в тези сведения се дължи на липсата на остроумие, което е напълно обяснимо от психологическа гледна точка. Когато се готвят да опекат някого, той не може да събере мислите си. И все пак можем да кажем със сигурност, че:

В Нова Гвинея пекат мисионерите на шиш, шпековани с евкалиптови листа и с подправки от Молукските острови. Без мазнина.

В централна Африка ги нарязват внимателно, обезкостяват ги и ги задушават в казан с доматен сос. С разширяване на културата ги поднасят и под формата на сандвичи.

Най-примитивен начин на приготовление се забелязва при третата група човекоядци, които пекат мисионерите без каквито и да било подправки. Натюр.

Следователно остава да си отговорим на въпроса, кои от мисионерите са най-вкусни? И тъй, какъв е асортиментът, който Европа предлага на диваците? Езуити, доминиканци, бенедиктинци. Англия и Германия — няколко вида пастори. От Швеция пристигат някои разновидности берфьор, свещеници от различни секти.

Но всички те са второкачествена стока. Мършави до такава степен, че и морска болест не ги лови.

Ето защо вождът на папуасите от остров Ророто, близо до Нова Гвинея, настояваше пред немския консул във Вилипуроро да не им изпращат толкова мършави пастори.

Това са накратко бележките за кулинарното изкуство на нецивилизованите народи както в Тихи океан, така и в Централна Африка и Огнена земя.

Както е известно, християните се делят на три големи групи: католици, евангелисти и православни.

По времето, когато се разигра тази печална история, в Москва живееше Алексей Дмитриев Курилович, служител в големия храм „Света Херувичка Космата“.

Алексей Курилович, лека му пръст, беше добър поп. Той измисли четиринадесет чудеса и понеже се сдоби от тях с 480 000 рубли, при него дойде началникът на полицията и му каза следното:

— Слушай, свеня такава, докато беше жив покойният священник Панурлов, твоят предшественик, за всяко чудо ни даваше половината от печалбата, а от еврейските погроми — трийсет процента. А ти, свеня недна, не ни даде и копейка. Стягай се за Сибир.

Отначало Алексей Курилович се стресна, но после взе да се пазари.

Обаче началникът на полицията го сряза:

— Ти много — много не го извъртай, свеня такава. Да не би аз да убих вдовицата Пракова заради парите й?

— Бог ще ме съди — въздъхна Курилович, — убих я, но ти нали получи тогава половината, Иван Иванович.

— Вярно, получих, но каква полза, тук дадох хиляда рубли, там — хиляда, и нищо не остана.

— Ами когато открадна от статуята на Света Станислава огърлицата, на мене, отче, даде само три перли от нея.

— Ами ти нали заповяда да заточат в Сибир евреина Аверек, на когото продаде перлите и му конфискува имуществото.

От караницата, която последва, стана ясно, че Алексей Курилович изнасилва жените, тръгнали на поклонение.

Обаче православният отец отказваше да дава петдесет процента от всяко чудо и началникът отиде при архимандрита.

Бедният Алексей Курилович!

Архимандритът си раздели с началника на полицията богатството на добрия отец, а него заповяда да изпратят при диваците в Тихи океан, за да ги спечели за православната вяра.

Алексей Курилович беше колкото висок, толкова широк. Прие го на аудиенция самият велик княз Сергей, лека му пръст. Князът му набави към 4 000 икони, заедно с които тлъстият Алексей Курилович беше експортиран за чужбина, да учи диваците на православие.

По пътя отчето се чувствуваше отлично. Виждаше, че няма друг изход — или Сибир, или да покръства диваците.

На кораба през цялото време пя „Господи, помилуй“ и акулите отдалеч ги заобикаляха.

Съгласно плана го свалиха с товара от свети образи на остров Рорамуро.

И сега нека се върнем към началото на нашия разказ. На остров Рорамуро живеят човекоядци от първата група, които пекат мисионерите на шиш, шпековани в евкалиптови листа и с подправки от Молукските острови.

Православната вяра и особено такъв тлъст мисионер като, Алексей Курилович, беше нещо ново за тях.

Те вече бяха опитвали езуит, пекли доминиканец, готвили даже пастор — евангелист, познаваха всички вероизповедания. Последователно бяха католици, после евангелисти и не знаеха нищо само за православната вяра.

Диваците сложиха Алексей Курилович в един кафез, за да го угоят.

И той се остави в божиите ръце, започна да проповядва на струпалите се пред кафеза православната вяра, като дебелееше с всеки изминат ден, докато накрая се пръсна. Месото му беше толкова вкусно, че на остров Рорамуро всички станаха фанатици — православни и неотдавна дори склониха един католически мисионер, преди да го набучат на шиша, да приеме православната вяра.