Скорсезе с вълнуващ филм за Боб Дилън (видео)

Волно пътешествие с автобуса на рок барда през 75-а заедно с Джони Мичъл, Джоан Бейз и съвсем младата Шарън Стоун

Мартин Скорсезе разказва за неспокойния дух на Америка през 1975 г. и радостната музика, която Боб Дилън (на снимката) изпълнява през есента на същата година по време на турнето си. Снимка: „Rolling Thunder Revue: A Bob Dylan Story by Martin Scorsese“ - Скорсезе с вълнуващ филм за Боб Дилън (видео)

Мартин Скорсезе разказва за неспокойния дух на Америка през 1975 г. и радостната музика, която Боб Дилън (на снимката) изпълнява през есента на същата година по време на турнето си. Снимка: „Rolling Thunder Revue: A Bob Dylan Story by Martin Scorsese“

„Целта на живота не е да откриеш себе си или да нещо друго. Целта е създадеш себе си.“
Боб Дилън

На 78 години Боб Дилън преминава в нова фаза на самосъздаването си с този интригуващ, завладяващ, объркващ, понякога дразнещ филм, режисиран от Мартин Скорсезе – което означава, че като куратор-редактор на архивния материал, Скорсезе всъщност си сътрудничи с Дилън в друг артистичен акт на самооформяне, пише критикът Питър Брадшоу в „Гардиън” за новия документален филм.

Филмът е озаглавен „Rolling Thunder Revue: A Bob Dylan Story by Martin Scorsese“ (Rolling Thunder Revue: разказ за Боб Дилън от Мартин Скорсезе). Не сме свикнали да виждаме имената на режисьорите в заглавията на собствените им филми, но решението вероятно е на „Нетфликс”. А в областта на документалното кино Скорсезе е толкова голяма звезда, колкото Дилън в музиката.

Скорсезе разказва за неспокойния дух на Америка през 1975 г. и радостната музика, която Дилън изпълнява през есента на същата година по време на турнето си, наречено „Rolling Thunder Revue“. Отчасти документален, отчасти концертен, отчасти трескава мечта, с този филм майсторът предлага несравнимо преживяване, пише в резюмето на „Нетфликс”, където можете да бъде гледан „Rolling Thunder Revue“.

В турнето си Боб Дилън включва куп звезди и музиканти, с което е работил и преди. Целта на обиколката в САЩ и Канада е да позволи на Дилън, който вече е станал суперзвезда, да свири пред по-малки аудитории и в по-малки населени места, където би могъл да бъде по-близък с публиката си. Сред участниците са Джоан Бейз, Роджър Макгуин (от „Дъ Бърдс”), Джони Мичъл, Рони Блейкли и Рамблин Джак Елиът. Включени са и почти всички музиканти от вече записания, но още неиздаден в началото на турнето албум „Desire“, песните от който Дилън изпълнява пред публиката.

Рекламите обикновено не са нищо повече от флайери и всички обикалят малките градчета с тур автобус в стила на Кен Киси, с усмихнатия Боб Дилън зад волана. Опитайте се да си представите това сега, предлага Брадшоу. Как ли се е чувствал Дилън като един вид музикален слух, лъкатушещ из Америка, още невъзстановена от скандала „Уотъргейт“ и вече готова да даде най-доброто от себе си за отпразнуването на задаващата се 200-годишнина?

„Беше толкова отдавна, че дори аз не съм бил роден”, казва самоиронично Дилън, чиито коментари в интервютата са много забавни, но гласът му е сух като прерийна трева.

Филмът също не иска да отговори на този въпрос, поне не и по някакъв ясен и очевиден начин. Тук има нещо странно. Кадрите от концертите и зад кулисите изглежда са извадени от същите архивни ленти, залегнали в основата на злополучния филм за турнето „Реналдо и Клара”, който Боб Дилън прави през 1978 г. заедно с покойния Сам Шепърд (също интервюиран тук).

Киномания

Но „Rolling Thunder Revue“ създава усещането, че основата му не е, строго казано, фактологична. Някои кадри се приписват на един раздразнителен режисьор, който всъщност е артистът-комик Мартин фон Хейзълбърг, съпруг на Бет Мидлър. Интервюиран е политик, който прилича на актьора Майкъл Мърфи и той наистина е актьорът Майкъл Мърфи. Възможно ли е всичко това да е съвременна комедия дел арте, в която, с дискретната помощ на Скорсезе, Дилън се крие зад маски – маски, които биха му позволили да каже по-висша истина?

Възможно е. Скорсезе оставя и още намеци с откъси от филми, които по един или друг начин са свързани с театрални представления: „Изчезналата жена” на Жорж Мелиес (1893), „Децата на рая“ на Марсел Карне (1945) и „Latcho Drom” на Тони Гатлиф (1993).

„Понякога тези креативни полунамеци са малко неясни и има моменти, които бих предпочел да бъдат показани с по-директен документален реализъм. Но е грубо да се оплакваме, когато всичко е направено толкова увлекателно с уникалното присъствие на Дилън и великолепните изпълнения на Бейз, Мичъл, а също и Пати Смит, която не е участвала в турнето, но е показано нейно изпълнение преди началото му”, пише Брадшоу.

Друга голяма фигура от 70-те, показана във филма, е Алън Гинсбърг, едновременно самовлюбен и все пак отстъпващ пред величествената значимост на Дилън. Има и едно страхотно интервю с Шарън Стоун, която изглежда е пътувала за кратко с турнето „Rolling Thunder“ като съвсем млада (18-годишна) и е (деликатно) интервюирана за преживяванията си – включено и избухването ѝ в сълзи, когато открива, че независимо какво я е излъгал Боб Дилън по-рано, песента „Just Like A Woman“ не е вдъхновена от нея. Възможно ли е тя да не е единствената млада жена в автобуса, на която Боб е казал това?

Емоционалният център на филма е песента на Дилън „Hurricane“ – за чернокожия боксьор Рубин Картър „Урагана”, хвърлен в затвора за тройно убийство, което не е извършил. Тази песен и турнето имат голяма роля в промяната на обществените нагласи относно Картър – въпреки че окончателното му оправдание идва 10 години по-късно.

Филмът на Скорсезе е завладяващо преживяване, сякаш се потапяте в 70-те години. Там има страст. Без значение колко хаотични или неясни неща се случват, никой не се съмнява, че музиката е от значение.

Пловдив Джаз Фест