Скръбта, сър, е вид безделие

Критиците твърдят, че „Херцог“ е най-добрият роман на Сол Белоу, Филип Рот казва, че е велико творение, оценяват го с Националната награда за литература на САЩ… Може да се изрежда много. Например това, че през 1964 година веднага след излизането си стига на трето място по продажби на американския книжен пазар, а през 1965 година повтаря успеха. Значи и обикновените читатели мислят като критиците. Още само един роман на Белоу успява да влезе в Топ 10 на най-продаваните книги. Това, разбира се, се случва във времена, в които интелектуална книга може да има пазарен успех.

А книгата не е от лесните за четене. Рот я сравнява с „Одисей“ на Джеймс Джойс.

„Херцог на Белоу е велико творение – Леополд Блум на американската литература, но с една разлика: в „Одисей“ енциклопедичният ум на автора е въплътен в езиковата тъкан на романа, Джойс не отстъпва на Блум огромната си ерудиция, интелекта, реторичната си мощ, докато в „Херцог“ Белоу дарява героя си с всичко това“, казва писателят.

Лесно можем да открием в образа на Херцог самия Сол Белоу и това прави книгата още по-ценна, защото самоиронията е едно от основните качества на героя. Говори за себе си като за неуспял преподавател. Опитва се да очерни бившата си жена, заради която изпада в дълбока депресия, но сам се опровергава след това. Психозата на Херцог след раздялата поема в странна посока – той започва да пише писма до познати и непознати, живи, отдавна починали, обикновени хора, прочути мислители. Той държи да им разкаже за собствените си идеи и ги излага върху листове, които запълва, докато пътува във влака, самолета, стои в хотелска стая или дни наред не става от хамака в запуснатата си градина.

„Като мислеше за целия си живот, осъзна, че е направил погрешно всичко – всичко. Животът му беше, както се казва, съсипан. Но и без това не беше кой знае какво, така че нямаше особени поводи за скръб.” 

„Започна да прави инвентаризация, легнал по корем на дивана. Умен ли беше, или идиот? Е, по това време не можеше да твърди, че е умен. Някога може и да е имало у него наченки на умен човек, но той бе избрал да бъде мечтателен и по-умните му видяха сметката. Какво друго? Оплешивяваше. Беше чел рекламите на „Томас Скалп Спешълистс“ с преувеличения скептицизъм на човек, който дълбоко и отчаяно иска да вярва. Специалисти по скалпа! Е… беше бивш хубав мъж. Лицето му носеше следите от погромите. Но той сам си беше изпросил боя и бе давал сила на нападателите си. Това го наведе на мисли за характера му. Що за характер имаше? Според съвременните понятия беше нарцистичен; мазохистичен; анахроничен. Клиничната му картина показваше депресия – не от най-тежкия вид; не маниакална депресия. Имаше и по-тежки случаи. Ако вярваш, както очевидно днес всички вярваха, че човекът е болно животно, тогава той беше ли зрелищно болен, изключително сляп, изключително деградирал? Не. А беше ли интелигентен? Интелектът му щеше да е по-ефикасен, ако имаше агресивен параноичен характер, жажда за власт. Той завиждаше, но не беше твърде борбен, не беше истински параноичен. Ами образованието му?… Тук беше длъжен да признае, че не е и кой знае какъв преподавател.”

Херцог се лута, съзнанието му е натегнато от мисли, започва случайни връзки, задлъжнява към братята си, мести се от едно място на друго и пише, пише, пише…

„Уважаеми господин президент, данъчните регулации ще ни превърнат в народ от счетоводители. Животът на всеки гражданин се превръща във фирма. Това според мен е една от най-лошите интерпретации на значението на човешкия живот в историята. Човешкият живот не е бизнес.“

В повествованието са вплетени идеи, личности, мислители, като че ли участва цялата интелектуална и културна история на света. В главата на Херцог се преплитат икономически теории, исторически факти, философски заключения и все пак той не може да си обясни обикновени житейски проблеми. Затъва в себе си все повече, обърква се в обикновени отношения, не успява да общува нормално с децата си. И ако дотук изглежда като история на дълбока депресия, в тази толкова парадоксална книга трябва да свърнем в неочаквана посока – често романът може да звучи като комедия – тънката интелектуална ирония на Белоу може да направи това от житейска драма. Може да я превърне в комедия с известен пародиен привкус. И в крайна сметка „скръбта да се окаже вид безделие”.