Скритата градина и еврейските жени в живота на великите

Дали си спомняте художничката Ана Крамер?

Тя беше съпруга на благия доктор Бехар. Освен прекрасните си графични картини, беше създала и отгледала и две талантливи дъщери – пианистките Еми и Юлика Бехар.

Като студентка посещавах дома им на площад „Възраждане“, където на покрива на една напълно банална кооперация (днес на това място има също толкова банален хотел) те разполагаха с малка, скрита от погледите на околните градина.

Така е често в живота. Най-хубавите градини са скрити от чужди погледи. Тяхната беше като че ли пренесена от Виена, където Ана Крамер се беше учила да рисува. Спомням си, че в средата на малък фонтан имаше статуя на русалка. Тази русалка се беше озовала тук, в центъра на София, подобно на самата Ана Крамер.

От нея научих как се вадят графични копия, тя го правеше сама в малкото си ателие, което сигурно също беше носено в тайни куфари от Виена.

Освен пейзажи и портрети, Ана Крамер правеше също така и нещо, за което дотогава не бях чувала – Ex libris, онзи малък, тайнствен графичен знак, който някога се е слагал в книгите, за да означи или притежателя, или някое тайно посвещение. Със своите Ex libris Ана Крамер, без да знае това, стана моя кръстница в литературата. Защото заради нея написах и първия си роман, който така и се казваше Ex libris.

Бях на 20, свирех на пиано и нямах понятие, че ще стана писателка един ден. Някои срещи обаче са важни за бъдещето. Такава беше за мен срещата с Ана Крамер. Първият ми роман не видя бял свят, но ме накара да вярвам, че мога да пиша романи, което се опитвам да доказвам и досега.

„Париж“, Ана Крамер

Помните ли и вие Ана Крамер?

Помним ли онези прекрасни еврейски жени, които са оставяли домове и семейства, за да дойдат по нашите земи и да заровят тук душите и сърцата си?

Като Елиза Пастернак, която е последвала в далечната 1898-а шуменския търговец Тодор Владигеров, напуснала е Цюрих и се е установила при него в Шумен. Представям си как е изглеждал Шумен 20 години след Освобождението. Това не е попречило на лелята на световноизвестния писател Борис Пастернак. Тя е станала първата практикуваща жена-гинеколог в България и майка на най-българския композитор, световноизвестния Панчо Владигеров.

Или като поетесата Дора Габе, чийто баща Петър Габе е избягал в средата на 80-те години на 19 век от руските погроми, заселил се е в Добруджа и дори през 1894 г. е бил избран за народен представител. За съжаление, след като е положил клетва върху Библията, подадена му от равина д-р Грюнвалд, изборът му е бил касиран заради еврейския му произход. Самата Дора Габе, която заради брака си с Боян Пенев е приела православието още в началото на двайсти век, е била нееднократно репресирана като еврейка и то не само по време на нацизма в България. Въпреки че детските читанки са били пълни с нейни прекрасни стихотворения още през 20-те години, когато пожелава да участва в написването на учебник по български език, тя трябвало да отиде в съда, за да докаже дали имала български произход. Съдът не се произнесъл в нейна полза и по силата на съществуващ още тогава закон, според който учебници могат да се пишат само от българи, това й било отказано. Въпреки този и много други случаи, Дора Габе никога не се отказва от своята привъзраност към България – “единствената ми родина“, както самата тя я нарича.

Но освен тези прекрасни еврейски жени, много бих искала да си припомним в днешния ден и за българските жени, които са споделили нелекия живот на своите любими еврейски мъже. Техните имена не са случайни: Виола Каравелова, по-голямата сестра на Лора и дъщеря на Екатерина Каравелова, една от най-големите български политически дами на всички времена. Омъжена за журналиста Йосиф Хербст, тя споделя трагедията на неговото убийство, което оставя отпечатък върху цялата фамилия Каравелови. Или съпругата на знаменития правист, професор Нисим Меворах, Мария Петрова, чийто син е обичаният от всички български поет Валери Петров. И колко още други, станали верни спътници на знаменити български евреи.

Жените, които изброих, са били личности с достойнства, с ореол от добродетели и с харизма, която не е изгубила своята сила и до днес. Но най-голямата тяхна добродетел е била любовта. Към близките, към любимия мъж, към отечеството.

Много бих желала частица от тази любов да остане жива и у нас. Нека ги помним, тъй като те са част от нашето безсмъртие.

Текстът е написан за Международния ден на еврейската култура, посветен тази година на еврейските жени.