Сладката отрова на културната носталгия

В „Говори сега“ по БНТ на 3 януари Павел Поппандов говори носталгично за българската култура по времето на Георги Йорданов (министър на културата 1982 – 1989). Тогава актьорът е бил звезда, млад, изкарвал е много пари. Може пък да е забравил, че имаше идеологически контрол, ДС, забрани, цензура и автоцензура. Сега не е млад и може да не е разбрал, че днес театрите са два пъти повече, че има българско кино с фестивални успехи и анимация със световни постижения, както и цирк „Балкански“. Днес киносалоните наистина са по-малко, но с много по богат и разнообразен световен репертоар. И за разлика от 80-те, днес у нас има над сто телевизионни канала, излъчващи 24/7, Netflix, HBO MAX… и безплатните Zamunda, Pirate Bay и RuTracker, както и телевизори с размери на екрана в някогашен селски киносалон.

Водещата Мая Костадинова обаче би трябвало да знае всичко това. А като журналист в БНТ, тя би трябвало да знае и че културната носталгия е един от най-подценяваните проблеми в българските медии. Тя не крещи, не заплашва и не поляризира директно. Напротив – идва с мекия глас на уважавани артисти, с лични истории и с усещането за „загубено достойнство“. Това я прави особено ефективна.

Когато в ефира на обществената телевизия се говори за „високото ниво на културата преди 10 ноември“, често се пропуска ключовият въпрос: на каква цена? В условията на еднопартийна система държавното финансиране беше инструмент за контрол. Да, театрите бяха пълни, хората гледаха български и съветски филми (западните бяха рядкост) писателите бяха добри осигурени. Но същевременно темите бяха ограничени, авторите – селектирани, а границите на позволеното – строго охранявани.

Медийният проблем възниква тогава, когато личният спомен започне да функционира като историческо доказателство. „На нас ни беше добре“ не е равнозначно на „системата беше добра“. Това разграничение обаче често липсва в телевизионния разговор.

Обществената телевизия носи особена отговорност. Тя не е просто сцена за изказване, а институция, която създава рамки на паметта. Когато носталгичният разказ остане без контекст, той не представя гледна точка – той преписва миналото.
Опасността не е в това, че се говори положително за миналото, а че се говори едностранно. Културата при социализма не е нито черно-бяла трагедия, нито златен век. Тя е сложна система от възможности и забрани, от талант и компромис, от успехи, премълчаване — всичко това беше името на господстващата идеология.

Журналистическата задача не е да отнеме спомена, а да го постави в рамка. Само едно уточняващо изречение може да промени всичко: „Това е Вашият личен опит, но системата е включвала и цензура“. Без спорове и с уважение към госта и зрителя. В противен случай културната носталгия престава да бъде лична и се превръща в политическа – макар и неволно. А подмяната на историята рядко остава без последствия.

За съжаление гостуването на Павел Поппандов не е изключение, а симптом. Симптом на страх от конфронтация с културни авторитети; подценяване на „меките“ манипулации; остаряло разбиране за журналистическа неутралност. Но пък може би ако Мая Костадинова се беше държала като отговорен журналист, сега щеше да си търси работа.

От профила на автора във Фейсбук