Софийски международен панаир на книгата

Слава Рачева: Времето на „Лека нощ, деца!“ си отиде

Актрисата, която винаги ще ни усмихва със спомена за Педя Човек, обяснява защо днес малките деца не гледат приказките на Сънчо по БНТ

„Днес съм телеман, обичам концертите - но ме спират цените на билетите“, споделя актрисата Слава Рачева. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Слава Рачева: Времето на „Лека нощ, деца!“ си отиде

„Днес съм телеман, обичам концертите - но ме спират цените на билетите“, споделя актрисата Слава Рачева. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Има актьори, които се радват на щастието да останат в паметта на публиката не само със своето име, а и с името на своя герой. Сред жените това се случва изключително рядко, а сред куклените актьори – още повече. От последната приказка на Педя Човек – Лакът Брада по БНТ са изминали може би 30 години. Малките зрители пораснаха, но споменът за онова „мъничко човече“ продължава да наднича зад усмихнатото лице на Слава Рачева.

Тази година актрисата навърши 80 – достоен повод да си припомним приказките на Слава Рачева. Любопитно е как гласът зад онзи „мил другар“ живее сред героите на днешното време, как гледа на съвременната ни култура и най-вече на изкуството, посветено на „малки, големи и още по-големи момичета и момчета“. В течение на разговора установихме, че в диалога непрекъснато и съвсем естествено изникват реплики от нейния, но и толкова наш Педя Човек.

– Изживели сте половин век в кукления театър. Какво е половин век да си останете в детството, г-жо Рачева?

– Е, аз самата съм излязла от детството, но покрай всичките деца – собствени и публика, непрекъснато съм с техните интереси. Вълнувам се от какво се нуждаят, с какво и как да играят, защото децата ни са с много развито въображение и безкрайно емоционални. При тях няма задръжки, няма условности, които да ги спират какво да кажат или не, какво да харесват или не – и в много отношения са благодарна публика. Когато нещо им харесва, те непринудено изразяват своята радост и удоволствие – впрочем, по същия начин изразяват и недоволството си от героя, фабулата, а в много отношения даже и от изпълнението.

Америка за България

– Толкова критична публика от деца?!

– Когато актьорът си въобразява, че е харесван и смята, че в момента прави нещо много интересно, може да остане огорчен от реакцията на публиката. Малките деца са страшно мерило в това отношение. Ако приказката е интересна, ако им се разказва интересно, в приемлив за тях тон – без крясъци, викове и изхвърляния, без неразбираем език – това ги кара да слушат внимателно и тихо. Затова през всичките тези години аз най-много съм ценила момента, в който не е нужно със заплахи и викове да караме зрителите да запазят тишина, да спрат разговорите помежду си. Когато успееш да уловиш вниманието им и да ги накараш да те слушат, да разбират това, което им разказваш, те са чудесна публика.

– Дали зрителите на Педя Човек едно време днес гледат със същите очи филми за супергерои и анимации за замръзнали кралства?

– Разбира се, че не. Тези, които са расли с приказките за Педя Човек и с рубриката „Лека нощ, деца!”, с многобройните детски предавания в телевизията и в радиопредаванията, отдавна са станали каки, батковци, родители, баби и дядовци – и са безкрайно недоволни от онова, което сега се поднася за децата. Често чувам да казват: „Кога ще се върне Педя Човек, за да разкаже някоя приказка?“, защото това, което гледаме, е грозно, неприятно, децата се страхуват и не го гледат.

ДВЕ ТЕМАТИЧНИ СЪБИТИЯ В „ПЕРОТО“ ЩЕ УЧАТ ДЕЦА И РОДИТЕЛИ НА ПРАЗНИЧЕН ЕТИКЕТ

– Кое от детските телевизионни предавания и филми намирате за грозно?

– Говоря въобще за развлечението за деца и най-вече за това с какво са свикнали от време оно – защото „Лека нощ, деца!” не беше сигнал децата да си легнат веднага, а да бъдат успокоени от всички вълнения, страсти и преживявания, които са имали през деня. Това беше успокояващ момент, който ще им помогне да заспят. Беше пожелание: „Лека нощ, деца!”.

– А днес каква е идеята на „Лека нощ, деца!“, щом като и след предаването децата продължават да гледат телевизия?

– Днес децата не гледат вече „Лека нощ, деца!“, защото гледат всички други телевизии, където го няма. И много често ще чуете въпроса: „Ама има ли още такова предаване!”. Защото за новините на родителите часовете вече са минали – започват в 18, 18,30, всички телевизии имат новинарска рубрика – и до 20 ч. („Лека нощ, деца!” започва в 20 без нещо) естествено, че е загубен всякакъв интерес не само от децата, но и от цялата фамилия. И как да има, след като няма кой да пусне приказката на малкото дете – въпреки че днес те вече всичко умеят да си пускат сами, – след като никой не му обръща внимание, че малко преди 20 ч. има специално предаване за него, след което трябва да спре да гледа телевизия.

Сега се чудим какви точки да слагаме на екрана, колко по-червени да бъдат, колко повече да забраняваме програми за деца – но те продължават да гледат, защото вече е загубен този механизъм родителите да ги спират от гледане на телевизия.

– Навремето не само Педя Човек разказваше хубави приказки за „Лека нощ“ по БНТ – например „Приключения опасни със герои сладкогласни“ на Недялко Йорданов, приказките на Стефан Цанев, рисувани от Климент Денчев… много от най-талантливите творци създаваха произведения за деца. В Холивуд днес най-големите ресурси се хвърлят в продукции за най-малките и за поотрасналите зрители, защо у нас тази аудитория се пренебрегва? 

– Навремето „Лека нощ, деца!“ беше марка. Но „Педя човек” беше началото – с чичко Филипов, който късаше косъма от брадата на Педя човек. Песничката „Аз съм мъничко човече…“ беше записана 1961 г. Две години по-късно имаше и други актриси, които разказваха приказки, едната от тях е Гинка Станчева, другата беше говорителката Цветана Гълъбова, Мария Русалиева също. След това рубриката започна да звучи с „Аз съм Сънчо, ида от горица”, песничката на Петър Ступел, изпълнена от моята колежка Лина Бояджиева, която вече не е между нас. Започнаха да се пишат специални предавания за „Лека нощ, деца!”, играеха се от много актьори, а малко по-късно, може би някъде към края на 60-те, 70-те години, Асен Траянов започна да прави сериали за „Лека нощ, деца!” с големи приказки, артисти в жив план, истински театър. Педя Човек разказваше цялата приказка на части и може би това са първите сериали навремето, беше преди „На всеки километър”. И понеже „Лека нощ, деца!” трябваше да тече 365 дни в годината, имаше много голяма продукция и много се работеше за рубриката. Не беше само „Педя Човек”, имаше много други детски предавания, които се правеха и с кукли, и в жив план, за Коледа и Нова година например правехме „Феята Бефана” с Маргарита Дупаринова…

– Всичко това са истории от друга епоха на българската телевизия, която навремето имаше само един канал. Защо куклата си отиде като изразно средство от ефира?

– Защото занимаваме децата с други неща. Както виждате, дори анимацията не е анимация, а всичко останало, което може да се появи във виртуалното пространство. Всичко това започна от родителите, които едно време оставяха децата пред телевизора вкъщи, вместо да ги заведат на театър. Каквото покаже телевизията, това гледаха. Но навремето се купуваха много хубави детски филми. Имаше предаване в неделя, имаше предаване сутрин по радиото – „Ранобудно петленце”, пожелавахме „добро утро” – въобще, правеха се много, много неща за децата. Сега ги научихме да имат телефон, след телефона се гордеем как включват компютъра, след компютъра – таблета и всичко това завзема изцяло вниманието им. Тук е голямата беда за възпитанието на децата, защото попадайки във виртуалното пространство, те не си чуват даже гласа, не водят диалог, не мислят какво ще кажат или чуят. Всичко това ги обеднява страшно много, прави ги агресивни. Те гледат в мрежата кой с кого се е бил и после се чудим защо се снимат как се бият едни-други. Общуват минимално и помежду си, и с родителите си. Преди родителите се задоволяваха с въпросите: „Изпитаха ли те?“, „Яде ли днес?“, а сега вече и това не питат. Детето се затваря в стаята, седи и толкова.

– Заглеждали ли сте се в детските анимационни канали?

– Не.

– Някои от аниматорите са българи и са големи професионалисти в Холивуд, неотдавна почина един от тях – Румен Петков, автор на популярно филмче навремето от телевизията – „Приключенията на Чоко и жабока Боко“.

– Много добре го знам, но имаше години, в които и анимацията, и рисуваните филмчета в България се озвучаваха от мен и моите колеги. Страшно много работехме в Киноцентъра – да не говорим за успехите на нашето анимационно кино по света. Но Вие да сте забелязали да има специално направен такъв канал, освен „Картун нетуърк”, където децата учат английски? Хубаво е, защото се учи и език, но това е за най-малките.

„Днес в кукления театър дори и куклата изместихме, и нея махнахме… Това не е моят театър. За мен кукленият театър е с кукли.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Е, детските филми в кината също са озвучени на български език – и песните са изпълнени от българи.

– Отдавна вече не се занимавам с това кое и как ще стигне до публиката, за мен не е и нужно. Но според мен, линията е много изместена. В кукления театър – по принцип говоря, не конкретно за някой театър – вече много се гордеем, че правим представления за възрастни. Дано не прозвучи грубо, но това компенсира неудоволствието на голяма част от колегите, които не са добре приети в драматичния театър, че не са попаднали където трябва и сега им се налага се изразяват чрез куклата. Днес в кукления театър дори и куклата изместихме, и нея махнахме… Това не е моят театър. За мен кукленият театър е с кукли. Куклата е много важно средство – докато растат, малките деца общуват с играчката, говорят си с нея, вкарват я в различни сюжети. Това вече е вид театър, което самото дете си създава. Те искат тя да оживее, да проговори – петленце ли ще бъде, куче ли, маймунка ли. И тогава детето решава да се скрие – под масата или зад дивана, за да не го виждат – и да играе само куклата. Това е естественият стремеж на детето да играе. И понеже самото то не е дозряло само да започне да играе, постига това с куклата, създава куклен театър.

1 2Следваща страница

ДС