Слава Рачева: Времето на „Лека нощ, деца!“ си отиде

– Много от филмите за деца на Холивуд внушават у малките си зрители позитивни нагласи към света, към приятелите, близките, възпитават респект към различното, непознатото… „Шрек“, например.

– Това кино има големи възможности за възпитанието, но мисля, че вече никой не възприема каквото и да е, гледайки го на кино. Всеки си се занимава със своите собствени джаджи: телефони, таблети, игри – все неща, които в нашето детство бяха немислими. От една страна констатираме, че това не е най-доброто, но от друга  ние не можем да спрем развитието на цели поколения, които растат в тази среда. Това им се показва, към това има интерес, това съществува, с това се занимават техните другарчета. Не може да отделиш детето и да му кажеш: „Ти няма да се занимаваш с това”. Скоро имах такъв случай с по-малката си внучка. Това е неспасяемо, стават скандали, страшно е – излиза, че ние пречим на детето, а не, че това, което ги заобикаля, не е редно. Няма кой да го спре, такова е времето.

– Има един велик за моето поколение филм, в който има много кукли – „Междузвездни войни”. Любопитно е с какви очи гледате вие на него – гласът зад онова „мъничко човече“?

– Мисля, че тези роботи и извънземни същества не се възприемат от зрителите като кукли. Изглеждат като нещо оживяло. Много интересно и хубаво са направени – но не мога да свържа „Междузвездни войни“ с кукления театър. Но ето как куклата се използва там, където не може да играе жив човек. Роботът да прилича на човек също е търсен ефект, куклата да замести, да помогне… Един човек като го хванеш, че е преобразен, гримиран, облечен, приготвен, има едно звучене, друго е, когато се възприеме като истинско.

На всичко това гледам като обикновен зрител, а не като човек, който се занимава с куклен театър.

– Интересно как киното Ви превръща в зрител и спирате да бъдете професионалиста, който гледайки анализира кое как е направено…

– В момента разговарям с вас като най-обикновен зрител, а не като човек, който се занимава с куклен театър и е разказвал приказки с кукли, за да сравни едното с другото. Това са два различни видове изкуство. Едното го възприемам и мога да давам забележки как би могло да стане по-добре, а другото гледам с удоволствие.

И като зрител искам да ви кажа за нещо българско – „Полицаите от края на града”, сериала на Нова телевизия. Отказах се да го гледам още на първата серия – и както стана ясно, сериалът няма да продължи, защото след първите две серии зрителите са постъпили като мен. В този случай дори не бих споменала „какво бих направила аз като актьор”. Има един много популярен израз сред колегите: „Ах, това как бих го изиграл…”, на което аз отговарям: „Да си го изиграл, когато ти е било времето”. Сега друг ще го играе, ще преценим той как играе – дали е добре, или не.

– Има ли сред новите български сериали и филми заглавие, което бихте отличили?

– Има – „Откраднат живот”, който се приема добре от публиката. Не бих казала, че съм редовен зрител. Но аз съм голям телеман, сега ще гледам „Възвишение“ по HBO.

– Като споменахте за HBO, какво ще кажете за най-гледания в световен план сериал – „Игра на тронове”?

– Нямам интерес, макар че обичам страшно много историята. Например сега съм безкрайно отегчена от двата турски исторически сериала, които вървят. Първия, горе-долу, с голям зор, го гледах, а другия – „Кьосем”, не можах. Всички се възмущават колко много убийства има в тях, но мен това не ме смущава – а по-скоро този еднакъв сценарий, който се развива: сега този ще направи лошото, а този ще направи другото, онзи ще намери хора и ще ги прати да го убият… така се развиват всичките турски сериали.

– А на театър ходите ли, има ли заглавие, което да похвалите?

– Много искам да отида да видя спектаклите „Лисичета” и „Чамкория”. Куркински също прави едни чудесни моноспектакли, тук-там има и други колеги, които доста сръчно правят нещата, но нищо не ме е разтърсило в близките години. Последно харесах „Вишнева градина” на Крикор Азарян… Не бих казала, че ме разтърси, но това беше много хубав театър, класически и добре направен от този режисьор, когото аз ценях и уважавах. Нямаше никакви притурки, както например в „NEOдачници”. Ако искаме Горки, ще гледаме „Дачници” – този спектакъл, който навремето Борис Бабочкин го направи. Ако отидем да го гледаме в Русия, може би точно по този начин ще видим спектакъла. Но ние да си го преправяме, не мисля, че е удачно, не го приемам.

„Българите днес страшно много са се прибрали – не само в изявите си, дори възмущението им е по-малко, радостта им е по-малка.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Педя Човек е положителен герой, който разказва приказки с поучителен край. Имате ли обяснение защо Педя-човеците като морал и култура стават все повече в съвременното ни общество?

– Българите днес страшно много са се прибрали – не само в изявите си, дори възмущението им е по-малко, радостта им е по-малка. Всички емоции са някак прибрани вътре в хората и общото звучене е доста сивичко. Политиците ни не дават добър пример… но все пак Педя Човек е положителен герой. Не приемам да бъде използван за отрицателни примери, както и изрази като „кукли на конци“, „ръководят се от кукловод” и прочие понятия, с които ние, в кукления театър, боравим професионално. В нашата литература имаме много персонажи, по-подходящи за образите и явленията в днешната действителност. Творбите на Алеко са като писани за нашето време.

– След като се оттеглихте от кукления театър, какъв е Вашият свят, Вашето ежедневие?

– Имам голяма фамилия, притеснявам се за всичките наред, малки и големи. Вече имам и две правнучки. Моята крепост е семейството. Радвам се, че все още от време на време си купувам и книги…

– Истината е, че парите са пречка за мнозина у нас да посещават културни събития, да четат книги, списания… Какво бихте искали да видите, а нямате възможност? 

– О, много неща. Концерти, например, но ме спират цените на билетите. Непосилно е, не можеш да избереш само едно събитие, все заслужава и още нещо да се види. Затова съм телеман. Казвам съвсем спокойно – решаваш дали можеш без него и дали после можеш да го видиш и чуеш някъде другаде. Разделила съм се с този вид усещания. Интересно, но ако не беше станало дума в този разговор, нямаше да обърна внимание на този факт. Аз даже не съм най-добрият пример за това колко много хора в напреднала възраст се лишават от култура. От много години ми прави голямо впечатление, че хората не четат вестници. Просто решават, че това левче няма да го дадат за вестник. Дори киното вече не е вариант – защото не може да отидеш сам, вече си на възраст, трябва да има още някой с теб и това вече става една солидна сума.

Това са нещата, които трудно ще преодолеем.

– Културата е последна грижа на държавата. Защо?

– Защото за културата трябва да се дават много пари. А държавата гледа да пести. Първо, пестим от образованието, второ, много променихме образованието и това, което имахме, и беше ценно, не го запазихме и не го умножихме, а започнахме да го разваляме.

– На 23 април тази година имахте кръгъл юбилей, какво си пожелахте?

– Здраве, естествено – и всички около мен да са добре и да просперират. Направих си разходка до Виена – това беше подаръкът ми, а всичките по-малки деца се събраха и ми купиха един нов телевизор с голям екран. Понеже баба им гледа телевизия, да са спокойни, че гледа на хубав екран.

– А може ли всеки от тях – деца, внуци и правнуци – да се похвали, че сте му играли преди сън Педя Човек – Лакът Брада?

– На някои само съм го показвала, защото са били много малки. На другите съм го играла, а третите израснаха с мен по студиата и по снимките, защото някой трябваше да ги гледа. Те познават магията на куклата.