Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

„След Буча повече не трябва да се говори за руска култура“

Руската култура не предпази руския човек от варварството, зверството и оскотяването, казва продуцентът на „Левиатан“ и „Нелюбов“ Александър Роднянски

Журналисти сред останките от руска техника по улиците на украинския град Буча. Снимка: ЕПА/БГНЕС - „След Буча повече не трябва да се говори за руска култура“

Журналисти сред останките от руска техника по улиците на украинския град Буча. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Продуцентът и режисьор Александър Роднянски, чието име се свързва с някои от най-успешните руски филми като „Левиатан“ и „Нелюбов“, днес е в уникална ситуация. Украинец по рождение и гражданство, той е част от руския културен контекст. Именно затова неговото мнение за войната и ситуацията, в която се намира руската култура, е дълбоко осмислено, изживяно и преболедувано.

Наскоро военният министър на Русия Сергей Шойгу със специално писмо поиска от министърката на културата Олга Любимова „да извади Роднянски от културния дневен ред в Русия“. Но никой не може да отнеме четирите му номинации за „Оскар“, връчения му „Златен глобус“ и наградите в Кан.

Александър Роднянски. Снимка: Александр Вепрев/Уикипедия

Независимото издание „Холод“ публикува на 4 април изключително обемно интервю с Александър Роднянски. То очевидно е било взето доста по-рано, защото преди да бъде публикувано, продуцентът изпраща допълнение с молба да бъде публикувано преди текста на интервюто:

„Този разговор се състоя преди това, което се случи в Буча и други украински градове и села. Преди да бъдат открити телата на измъчените, изнасилени, убити украинци. Много разстреляни с изстрел в тила са били и с вързани зад гърба ръце.

Когато видях тези кадри, загубих дар слово. И правото да говоря за „руска култура“. Загубиха го и всички хора, които имат към нея някакво отношение. За циничните и подли политици, пропагандисти и военни, за тези, които те възпитаха, създадоха, отгледаха – ликуващата тълпа – за тях всичко и така е ясно.

А сега – и за културата. За тази, с която се гордеехме. Към която се причислявахме. „Да пишем стихове след Освиенцим е варварство“, мисля, че така беше казал Теодор Адорно. След Буча повече не трябва да се говори за руската култура. Тя не предпази руския човек от варварството, зверството и оскотяването. Тя е виновна. Всички, свързани с нея, са виновни.

Предстои дълъг път на прераждане. И покаяние. Да се моли за прошка е късно. И няма кого. Тях ги убиха, изнасилиха и хвърлиха в дупките в Буча, Ирпен, Гостомел… Днес ми е трудно да чета нашия разговор. Днес този разговор би звучал съвсем различно“.

Интервюто, публикувано от „Холод“ на 4 април, е посветено на позицията на режисьора Роднянски към инвазията на Русия и състоянието на Украйна в условията на война. Роднянски разказва, че е успял да евакуира близките си от Киев, където е роден и той, и жена му. Леля му и тъща му – и двете над 80-годишни – трудно са се разделили с домовете си, макар те да са били обстреляни. Синът на Роднянски, преподавател в Кеймбридж, е съветник на Володимир Зеленски.
По тази причина самият Александър Роднянски, който доскоро живееше в Русия и преподаваше кино в Москва, е пътувал до Украйна в разгара на военните действия.

„Видях много и разбира се, ужасни неща. Мисля, че най-страшни са не разрушенията, а състоянието на хората. Милиони души се превърнаха в бежанци.(…) Прави впечатление сдържаността на рано порасналите деца“, разказва Роднянски и споменава изключителната доброта на хората от други държави, които приемат бежанците.

Режисьорът уточнява, че в момента не се занимава с кино, но е помогнал на Шон Пен да пристигне в Украйна, осигурил е връзката и доверието на Зеленски за холивудския актьор и продуцент. Но по-важното, което Роднянски е направил, е да привлече лично към преговорния процес милиардера Роман Абрамович.

„Абрамович се оказа невероятно успешен преговарящ. Не просто защото е талантлив в тази област, а защото има силно развита емпатия. За него войната е силно преживяване, което трудно се разбира от хората, които не го познават. Ако мирните преговори завършат по някакъв начин, неговият принос за това ще бъде много голям.“

Роднянски твърди, базирайки се на собствени наблюдения, че в момента расте броят радикално настроени хора и от двете страни на конфликта.

„Имам предвид такива, които са настроени за продължаване на войната. Разбира се, в Русия това е крайно консервативната част от обществото, която, използвайки езика на войната, иска „да покори Украйна“ и да си осигури контрол върху нея. В Украйна това е тази част от обществото, която смята, че на Русия изобщо не може да се вярва и дори мирното споразумение не означава, че заплахата от война е изчезнала.“

Режисьорът разказва за споровете в собственото си семейство – синът му е бил сигурен, че ще има война, а той самият е твърдял, че това са емоционални оценки. В крайна сметка се е оказало обратното.

„Опитах се да смекча перспективите, като се основавах върху разбирането на хората, с които живеех в своя социален балон в Русия. Тези хора не бяха агресивни, не бяха настроени за война. Всички смятаха, че решенията ще се взимат рационално, а войната изглеждаше нерационално решение. Днес синът ми смята, че сегашните преговори са по-скоро трик от руска страна.“

Роднянски повтаря убедено казаното от много анализатори – войната истински обедини украинския народ и се роди нация. Тоест, това, срещу което се е борил Путин, всъщност се е случило благодарение на войната, започната от него.

„Сега хората в Харков и Лвов вече имат обща митология, общ героичен пантеон, истинска обща история – войната на Русия. Тя унищожи всякакви намеци за идеята за прословутия „руски свят“, рязко разруши позициите на руския език, на който някога говореше 60% от населението. Много мои познати вече преминаха на украински с мен дори в писмената ни комуникация. На мен не ми е трудно, аз съм двуезичен. Синът ми разказва същото: всички, включително президентът (Володимир Зеленски е рускоговорящ по произход – бел. ред.) окончателно са преминали на украински.“

Целите на Русия във войната се провалиха, смята Роднянски. Нито един голям град не е завладян, а в единствения окупиран областен център – Херсон – има непрекъснати демонстрации в подкрепа на Украйна. Той напомня как областният съвет на Херсон под дулата на автоматите е гласувал градът да остане в рамките на Украйна, а не да създаде поредната проруска квазирепублика.

„Украинската армия показа боеспособността си, своята абсолютна мотивираност. Колко струва само този нов „Сталинград“ в Мариупол: върху града се струпа освен руската армия, силата на руската пропаганда, но украинските „300 спартанци“ защитават града. (…) Тези момчета, които руските власти наричат неонацисти, сега в Украйна са се превърнали в абсолютни герои.“

Режисьорът смята, че скоро Путин ще заяви, че е постигнал победа в Украйна, но ще представи като такава факта, че Украйна няма да влезе в НАТО и ще отчете като постижение евентуално постигнати при мирните преговори договорки за езика. Вероятно дори руският президент може да отбележи тази „победа“ на 9 май като някакъв вид „нова победа над нацизма“, разсъждава Роднянски.

Интересно е мнението на режисьора за Володимир Зеленски, когото познава отдавна, още от времето на актьорската и продуцентската кариера на украинския президент.

„Само в Русия говореха за „комика“ Зеленски. Аз, честно казано, ужасно не обичам тези разговори. Какво означава това? На първо място, това е момък, израснал в сложен град. Кривой Рог е промишлен град, там е един от най-големите металургични заводи в света, огромните му цехове, а между тях – спални райони. Представете си 90-те – улици, младежки банди. И той е оцелял там, невисокото еврейско момче. При това като останалите президенти, включително и Путин, той има юридическо образование. С какво е по-лош от колегите си?

Никакъв комик не е той, а създател на най-успешния театър за политическа сатира, съществувал повече от 15 години – „95 сезона“, който издевателски и остро минаваше по главните улици на Украйна, надсмиваше се над Кучма, над Юшченко, над Янукович и Порошенко. Той изгради успешна компания, която произвеждаше и филми, и сериали. (…) Зеленски има два явни таланта, които сега излязоха на преден план: първият е удивителната му емпатия, съчувствие към другите. Вторият – личното му безстрашие. Не можем да си представим руския президент в центъра на обсадената столица. Украинският президент е там.“

Доскоро Роднянски беше част от руския културен контекст. Цялата му работа в киното беше свързана с Русия, той беше създател и на кинофестивала „Кинотавр“, отменен от самия него тази година заради „агресивната война, която води Русия“. Роднянски споделя, че отношението към него като творец е противоречиво.

„Сблъсквал съм се и с осъждане, и с ненавист. Много украинци бяха и може би си остават оскърбени – най-вече колеги от киното. Оскърбени от това, че съм бил част от руския контекст през последните осем години. Разбирам ги, и на мен ми е трудно да живея с тази мисъл.“

„Аз съм по рождение и политически украинец, по кръв – евреин, по култура – руснак, по възгледи и отношение към устройството на света – космополит“, заявява уверено Роднянски в интервюто и допълва: „Привърженик съм на открития свят, трансграничния. Често се оказвам свой сред чужди и чужд сред свои.“

Космополитът режисьор е категоричен, че „сърцето му е с Украйна“, но твърди, че не може да си затваря очите и за политическите грешки на властта. В интервюто, взето преди да се видят зверствата в Буча, както е уточнено в началото, Роднянски застъпва позицията, че не бива да се подлага на бойкот цялата руска култура. Все пак отчита, че го боли при вида на артистите, които открито защитават войната, като тези, които се изявиха на концерта на „Лужники“.

„Русия е сложна страна. Но разбирането на тази сложност и разговорите за нея бяха уместни преди началото на войната. Мълчанието днес е подкрепа за войната. Подкрепа за това, което става не само с Украйна, но и с Русия. Която преживява според мен един от най-трагичните периоди в своята история, потъва в мрак, в агресия, лъжи и невежество под приветствените викове на ликуващата тълпа. Мълчанието погребва страната. Жалко. Значи страната трябва да се прероди. Германия след нацизма се прероди, осъзна мащаба на извършените престъпления, преживя травмата, покая се и стана велика държава. След много десетилетия. За Русия няма да е по-лесно.“

Позицията му на един от големите представители на руската и световната култура позволява на продуцента на „Левиатан“ да разсъждава категорично върху ролята на културата в създадената днес ситуация.

„Съгласен съм с тезата, че руското кино и култура като цяло носят особена отговорност. Имперската матрица не е обезвредена. Тя остана, тя не еволюира, не успя да се преустрои, не позволи на киното да говори за най-важното. За назряващите промени в обществото, за новите ценности, идеали. За демокрацията. В руското разбиране, а значи – в имперското, демокрацията се разбира като обезпечаване на правата на мнозинството. А в разбирането на съвременния западен свят тя е защита на правата на малцинствата от всякакъв вид. Неслучайно в Русия така се борят с тях, неслучайно движенията като „Животът на чернокожите има значение“ и MeToo предизвикаха чудовищно раздразнение у повечето руснаци.

В този смисъл руската култура не се справи с предизвикателствата. Тя се опита да се бори в най-добрите си прояви – филмите на Звягинцев, Сокуров… Много прекрасни режисьори правеха кино, утвърждаващо Русия като обикновена съвременна държава със свои проблеми. (…) Успехите на филмите на Звягинцев например не са свързани с това (както си мислеха „патриотите“), че той критично говори за Русия, а с това, че той говори за нещастни хора в несправедливо общество – как това може да се случи във всяка страна.

Но мейнстриймът беше друг. В този смисъл смятам руското кино за отговорно за днешното състояние на обществото. Дори не говоря за примитивното милитаристко кино, което приучава към нормалността на войната, за разлика от съветското кино, което беше пацифистко. В онези времена страната беше управлявана от хора, минали през войната, които не я искаха, а сега управляват хора, които нямат никаква представа от война и страстно я желаят. (…) В съветските времена имаше елементи на идеология, които мнозина споделяха, вярваха в нещо. А сега е време на тотален цинизъм, отсъствие на всякаква вяра и принципи. Главната руска идеология днес е цинизмът и увереността, че всички по света са лишени от принципи, но просто го скриват по-добре от нас.“

Прогнозите на Роднянски за бъдещето на руското кино не са оптимистични.

„Мисля, че ще има държавна кинематография, произвеждаща за държавни пари или за пари, които ще дават по настояване от държавата някои държавни корпорации или частни бизнесмени, нужните ѝ филми. В два сегмента – пропагандистки и развлекателен. Изчезването на американските и международните филми в кината ще нанесе чудовищен удар на кинотеатралната индустрия, която бе създадена от частни предприемачи. Мисля, че когато бъде спряно съществуването на всички независими медии, цензурата ще доминира и в киното.“

Роднянски смята, че скоро руските стриймингови платформи ще изчезнат, въпреки че доскоро са се развивали бързо.
Въпросът какви възгледи господстват сред руските актьори и режисьори очевидно събужда болка у Роднянски. Той изразява радостта си от това, че повечето хора, с които е работил досега, протестират срещу войната. Смята, че ще се налага да оцеляват в тежки условия, евентуално в емиграция. Но не вярва във възможността за вътрешна емиграция, защото държавата ще изисква все повече видими доказателства за лоялност и подкрепа от интелигенцията.

„Изборът ще бъде между това да подкрепиш, да подпишеш някакви ужасни писма, или да бъдеш жертва.“

Неговата открита позиция за войната му е спестила проблеми на Запад.

„Най-ужасното е да се подчиним на наратива, че руснаците вече не ги обичат, че Чайковски, Шостакович и Прокофиев са забранени. Има уместни произведения, които да се изпълняват днес, но има и неуместни. И тържествената увертюра „1812 година“ на Чайковски е била сметната за неуместна от Филхармонията в Кардиф. Нека изпълняват друго. Никой не канселира руската култура. Има оскърбени украински интелигенти, които смятат това за необходимо за унищожаване на имперската матрица, но руската култура е толкова важна и стара част от културата на Европа и света, че съм уверен – никой не може да я канселира. А за хората – зависи от позицията им. Ако смятат, че имат право да мълчат по повод войната, най-тежкото престъпление, извършено от тяхната страна, а после да изискват разбиране и признание от световната общност – няма да им се получи. Няма да стане. И това не е изискване на чиновници. Това е просто отношение от страна на интелигентните хора.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90