След Кристалната нощ цяла Германия е концлагер

Вероятно всеки човек познава несигурността, онова тежко и дълбоко объркване, когато си изгубил почва под краката си, а животът, с който си свикнал, е безвъзвратно изгубен и не знаеш накъде да поемеш. Може би трябва да намериш нов път, нов подход към познати до болка неща или да се откажеш завинаги от тях. Но когато и това ти е отказано, когато милиони хора са като теб, какво ти остава? Да се луташ завинаги, да се превърнеш в беглец? Колко дълго може да продължи това?

Така се чувстват милиони евреи в Германия след Кристалната нощ на 9 срещу 10 ноември 1938 г. Поне онези от тях, които не са прибрани в арестите. Сред тях е и Ото Зилберман, търговец на средна възраст с арийска външност. Той започва своето пътуване, когато щурмова група на Национал-социалистическата партия се опитва да нахлуе в дома му. Измъква се през задното стълбище, на пръв поглед е спасен, но къде може да отиде, как да се скрие?

Зилберман е главен герой в „Пътуващият“ от Улрих Александер Бошвиц – първият роман за Холокоста, издаден през 1939 г. – месеци след Кристалната нощ. Когато пише книгата, Бошвиц е само на 23 години.

В родната му Германия романът излезе за пръв път през 2018 г., въпреки че нобеловият лауреат за литература Хайнрих Бьол опитва да промени това. Седемдесет и девет години тази история тъне в забрава за обикновените читатели. Сега излиза и на български в превод на Любомир Илиев с логото на издателство „Лист“.

Една от причините за изгубването задълго на „Пътуващият“ вероятно е, че авторът има по-жестока съдба дори от героя си. Той успява да се изплъзне на нацистите още през 1935 г., като напуска Берлин и заминава за Швеция. После се мести във Франция, Люксембург и накрая в Англия. Там обаче го пращат заедно с майка му в лагер на остров Ман, а от там с кораб към Австралия – условията на плавателния съд са ужасни, държат се с евреите като с престъпници, ограбват ги. Чак през 1942 г. евреите са пуснати от австралийския лагер и натоварени на кораб започват дълго завръщане към Англия.

По това време Бошвиц вече е преработил първата част на романа „Пътуващият“ и за по сигурно е пратил бележките си на свой приятел. У себе си е оставил ръкописа на втората част. Само на седемстотин морски мили от английския бряг обаче плавателният съд е улучен от торпедо, изстреляно от немска подводница. Бошвиц потъва, а с него и ръкописът на книгата му. Тогава той е едва на 27. Чак сега текстът е реконструиран и издаден отново, като са ползвани и оцелелите бележки на автора.

И отново стигаме до усещането за сигурност, което се оказва измамно. Дори когато като че ли проблемите са останали назад, внезапно може да те застигне торпедо. „На сигурно място съм, помисли си, намирам се в движение“, казва си героят на Бошвиц – Ото Зилберман, когато се прехвърля от влак на влак и единственото, което го крепи, е да избере нова посока, в която да тръгне, за да си създаде крехко усещане за цел, да оформи илюзия у себе си, че нещо предприема, че е по силите му да промени хаоса, в който е попаднал, да се самоубеждава, че ценностите все още значат нещо.

„Цяло чудо е – помисли си, – че все още съм жив. Вече не вярвам в нечия лоша памет. Но може би първо искат грижливо да ни съблекат и чак тогава да ни умъртвят, за да не се окървавят дрехите ни и да не се повредят банкнотите ни, в днешно време убийствата се извършват по законите на икономиката.“

И все пак увереността му в здравия разум все повече намалява. Осъзнава, че всичко, което му се случва, не е грешка и че утре правителството няма да освободи всички арестувани, няма да се извини. А отношението на всички наоколо, ако не е омраза към евреите, е „лошо е, но така стоят нещата“. Но това не е всичко – пътувайки към поредния град, от който ще се опита нелегално да пресече границата към Белгия, той си дава сметка, че на никого в чужбина не му пука, че в Германия се извършва геноцид. А чужденците, дошли за малко, наблюдават с интерес случващото се, но без да се чустват ангажирани с това.

„Ето къде сте се разположили вие, чужденците. При вас не е прието да нахълтваш в жилището на мирни граждани и да ги завличаш в затвори или концлагери. При вас шефът на надзорния съвет не държи до себе си зареден автомат, когато иска вот на доверие. Но когато това се случва тук, при нас, го смятате в крайна сметка за оригинално. Защото на вас никой нищо не ви прави, а същият този хотел, който за мен е джунгла, пълна с опасности, за вас е мирно място за отмора, където си живеете живота така, както сте свикнали. И когато се върнете у дома си, ще разказвате колко хубаво сте се хранили в Третия райх“, мисли Зилберман.

Бошвиц изгражда романа си нестандартно – използва методите на модернизма, но без да се придържа строго към тях. Читателят следи историята почти без да излиза от мислите на Зилберман. Наблюдава това, което му се случва, слуша мислите му, преживява страховете и надеждите му. Преминава през целия спектър от неверие до пълно отчаяние. Защото цяла Германия е един концентрационен лагер.

Ето още цитати от романа:

„Човек само трябва да оцелее в дни като тези, със здрави кокали и непокътната душа. Сполетеният от беда никога няма право. Онзи, който се отърве, има право във всичко. Аз искам да имам право“.

„Сега съм пътник, пътник без спирка.
Всъщност вече съм емигрирал.
Емигрирал съм в Германските железници.
Вече не съм в Германия.
Намирам се във влакове, пътуващи из Германия. Разликата е огромна. И отново се заслуша в тракането на колелата, в музикалния съпровод на всяко пътуване.
На сигурно място съм, помисли си, намирам се в движение“.

„Пътувам ли? Не! Стоя на едно място като някой, който търси спасение в киносалона и филмите просветват покрай него, той обаче седи неподвижен на мястото си, а тревогите го чакат на изхода.

Повече пътешествахме с играта на влакче, когато като дечурлига нареждахме три стола един зад друг, замижавахме и твърдяхме, че летим с бясна скорост през села и градове. Тогава пътешествахме вътрешно. Бяхме навсякъде и никъде – и все пак се намирахме в детската стая. Това сега обаче не е пътешествие, а пътуване“.