Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

След любовта

Днес всеки ще мисли за своята, за нечии силуети, лица, дъх и допир, останали у нас като в музей

Марина Абрамович по време на своя пърформанс „Артистът е настоящето“ в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. Срещу нея неочаквано сяда Улай Лейсипен, мъжът, с когото тя споделя не само живота си, но и изкуството си в продължение на десет години. - След любовта

Марина Абрамович по време на своя пърформанс „Артистът е настоящето“ в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. Срещу нея неочаквано сяда Улай Лейсипен, мъжът, с когото тя споделя не само живота си, но и изкуството си в продължение на десет години.

Днес ще се говори за любов. Всеки ще си мисли за своята. В мъглявото поле на личните ни спомени ще се мяркат силуети, места и ситуации. Нечии лица ще виждаме по-ясно – ще усещаме дъха, миризмата и допира на кожата, гъдела от някой паднал кичур коса. Ще виждаме картини, в които без да искаме ще се открояват детайли и ще ни осветяват нови пътища да ги тълкуваме. Нечии думи ще светват в съзнанията ни като пасажи от книги, които някога сърцето е подчертало. И музика ще звучи. Фраза от песен, която ще върне казани думи и направени обещания. Ритъм, в чийто организъм тялото само ще се настани както някога и през него ще мине точно онази тръпка. В малките ни лични биографии ще се подредят като в музей някои вещи, заживели извън битовия си контекст, заради любовта, която ги е преобразила. Там ще има всичко – глупави чаши с послания, възглавнички, плетени шапки, бижута от макарони, билети за кино от 1989-та, откраднати чаши от ресторанти, хербаризирани цветя, късметчета от кафе, четки за зъби, пощенски картички…

Любовта винаги е живеела в изкуството. Тя самата е вид изкуство, както и изкуството е любов. Единството им е толкова невъзможно за описване с думи, колкото са и самите те. Никой не може да каже точно какво е любовта, защото тя винаги е лична, само твоя си. Никой не може да каже и точно какво е изкуството, защото то се преживява по същия начин. Любовта и изкуството се случват по подобен начин. Стоварват ти се изведнъж и са в състояние да преподредят цялото ти вътрешно „аз“, като разбутат всичките му досегашни конструкции. Отнасят те мощно. Измитат те. Безцеремонно навлизат в места, които сам не познаваш или си затворил. Правят сякаш каквото си искат, а пък ти…, ти се опитваш да върнеш баланса, като ги направиш част от себе си, от живота си. Някакъв вид борба, в която може дори и да не влизаш доброволно – любовта и изкуството те измъкват от човешката ти природа – тази, стъпващата на земята – и те изстрелват в други пространства. Там си, искаш или не искаш. Оправяй се!

Както в любовта, така и в изкуството, всичко е въпрос на летене. И въпросът е какъв ще е точно твоят полет. Колко ще е висок, къде ще те отвежда, колко ще трае…

Не искам да говоря за любовта в изкуството. Тя е добре асфалтирана алея, на която като рекламни билбордове са се подредили всички смлени любовни истории на велики артисти – Да Винчи и мистичната Мона Лиза, Салвадор Дали и Гала, Пикасо и жените му, Диего и Фрида, Михаил Булгаков и Елена Нюренберг, Огюст Роден и Камий Клодел, Яворов и Мина, Яворов и Лора, Кристо и Жан-Клод… Интересно ми е онази трудно достижима и много деликатна точка на пресичане между двете, когато можеш толкова много да обичаш, че делникът ти да се превърне в изкуство. Или още по-точно – когато преживяваш толкова силен творчески факт, че чувството е като при безпаметно влюбване – мъничко, само там и само в този момент на съприкосновение, когато всичко, което знаеш за света и себе си, се срутва.

Преживявала съм това състояние няколко пъти в живота си. Този, който никога няма да забравя, беше през март 2001-а, в Народния театър. Там, на камерната сцена на четвъртия етаж, Лили Абаджиева постави „Ромео и Жулиета“. Беше един от типичните нейни спектакли – мъже актьори във всички роли, бутафорни костюми, силна музика, шеметни заигравки с текста. Накрая на спектакъла, сцената, когато Ромео и Жулиета се самоубиват взаимно, защото не могат да си представят живота без другия и не могат да живеят нито ден без точно тази своя любов, валеше дъжд. Истински, от тавана над сцената. Лееше се дълго, монотонно и силно върху крепящите се едно на друго тела на влюбените. Мокреше косите и дрехите им. Роклята на Жулиета се наквасваше и полепваше по тялото на актьора, чийто пол отдавна нямаше никакво значение. Жулиета се стоварваше в локвата и водата се плискаше наоколо, Ромео я повдигаше и сам падаше в мокрото, за да може тя отново да се изправи – мъчително и с болка – и да се срути пак, подлагайки му тялото си за опора.

Тези две човешки фигури, борещи се със смъртта и вкопчени в живота, под този измиващ всичко, непоколебим дъжд, тази стиснала любовта между телата си двойка, тези пръски вода и надежди наоколо толкова дълбоко ме поразиха, че имах физическото усещане за тотално, напълно излизане от тялото си. Там аз, вторачената в сцената зрителка, удобно настанена на безопасния си стол в публиката, излетях толкова далеч в моята лична история за любовта, че и най-божественото подреждане на думи няма как да го опише. Сълзите се лееха по лицето ми като валящия в залата дъжд, душата ми охкаше всеки път с падането на Ромео или Жулиета. Чудесно знаейки финала, в сърцето ми растеше наивната надежда този път, само този път, сега, там, на тази сцена, двамата да разрушат шекспировото проклятие любовта им никога да не се случва и винаги да е обречена на смърт. И тази обсебваща емоция така напълно ме беше завладяла, че в тези няколко финални минути изживях стотици томове книги, милиони километри филмови сюжети, видях всевъзможни картини, чух цялата музика на света. Беше точно като в любовта – без реални граници за време, без идея за последователност, причинно-следствени връзки, умозрителност и рационални категории. Беше ирационално. Беше уникално. Само мое. Беше любов. Не към някого или нещо, а чисто, есенциално преживяване на любовта като такава. Божествено.

След този спектакъл четох няколко рецензии за него. В нито една от тях нямаше и капка от това, което се беше случило с мен. Някои го харесваха, други казваха, че Шекспир се обръща в гроба. За едни беше ефектен поглед, за други – претенция. Една театроведка дори беше определила дъжда като „пародия на библейския потоп – чудесен символ на дереджето, в което се оттича националният ни театър“. За тях този артефакт беше протекъл по съвсем различен начин. Моята среща с него си остана интимна, животоопределяща. И, разбира се, няма как да забравя това усещане – не искам и не мога. Като с най-хубавото влюбване.

След 2001-а не бях преживявала такова сливане на изкуството с любовта. До 2010 година, когато Марина Абрамович – един от най-емблематичните съвременни пърформанс артисти – не направи своя проект „Артистът е настоящето” в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. Там, в продължение на общо 736 часа и трийсет минути, по осем часа на ден, тя стоеше с ярка, дълга червена рокля на стол зад една маса и отдаваше аурата си на всеки, който сядаше срещу нея. Избралият да се вгледа в очите й можеше да остане така колкото иска. Контактът беше непредсказуем – някои не издържаха и ставаха, други се смееха, трети отклоняваха бързо поглед, четвърти започваха да плачат. Много ми се искаше да мога да съм част от тази публика и да имам възможността да погледна в този поглед, да съм отсрещната страна на тази права линия между моя вътрешен свят и този на Марина Абрамович. Нямаше как да се случи. Но пък станах свидетел на едно такова божествено случване. И дори в ролята на страничен наблюдател, на воайорстващ, успях да излетя.

Марина седи със затворени очи и чака следващия човек да се настани на стола пред нея. Няма идея кой може да е той. Задава се отстрани на „сцената“ – висок и слаб, с гуменки, леко брадясал. Сяда, а живите му сини очи се спират върху затворените клепачи на Марина. Утихват. Тя усеща настъпилата тишина и полека отваря вратата към себе си – клепачите й се повдигат, а зениците са готови да фиксират човешкото присъствие отсреща. И тогава… Вижда го. Очите й не мигват, само някаква сянка на усмивка минава пред тях. Погледите им се свързват в петолиние, върху което се изсипва неподлежаща на описване музика. Огън, тъга, късчета само техни си спомени, прошки, обяснения без думи, признания, нежност, секс, съмнения, подозрения обида, пак прошка, прошка, прошка… Сълзите започват да се изтъркулват от орбитите на очите, като оня дъжд в спектакъла на Лили, да отмиват, да носят като течения историята на една повече-от-любов-любов. Пред Марина стои може би най-голямата й лична и творческа любов – артистът Улай Лейсипен, мъжът, с когото тя споделя не само живота си, но и изкуството си в продължение на десет години. Този, с когото провеждат собствената си любов като произведение на изкуството, като провокация към общото разбиране за единение. С когото ходят облечени еднакво, сплитат косите си в една обща плитка, превръщат голотата си в красиво и смущаващо предизвикателство за допир.

https://youtu.be/OS0Tg0IjCp4

По време на тази тяхна неочаквана среща там, пред погледите и фотоапаратите на присъстващите, енергията на моментната им взаимност е толкова силна, че цялата делничност наоколо се изтрива. Няма значение нито мястото, нито поводът. Свидетел си на една среща, на два вторачени един в друг погледа, които разказват цели светове от любов. И в това само тяхно си пространство – истинско, изживяно в едно друго време, документално – ти преживяваш спомените за своите срещи. Или проектираш най-съкровените си мисли за тях. Толкова, толкова хубаво!

В Деня на любовта, в официалния 14 февруари на тази година, сред всичкия шоколад, червен плюш, дантелки и финтифлюшки, ви пожелавам ето такова усещане за любовта. Може да е един път в живота, но толкова много си струва!


Всичко от Мария Касимова

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg