Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Сливова ракия след силното гръцко кафе

Катерина Хапсали с втора книга - „Сливовиц“ (откъс)

Катерина Хапсали с роман за търсенето и болката, за себепознанието, разума и криволиците на съдбата. Снимка: „Колибри“ - Сливова ракия след силното гръцко кафе

Катерина Хапсали с роман за търсенето и болката, за себепознанието, разума и криволиците на съдбата. Снимка: „Колибри“

Втората книга на Катерина Хапсали „Сливовиц“ идва след сериозния успех на „Гръцко кафе“, която през 2015 г. не само покори читателите, но и спечели литературни награди.

Новият ѝ роман се опира на родовата памет, свързана с Балканите – очевидно повтарящ се рефрен в творчеството ѝ, но е и психологическо пътешествие в дълбините на човешката душа, където ангели и демони се борят за надмощие. Заглавието на романа – „Сливовиц“, международната дума за сливова ракия – е белег за вечната връзка между разпръснатите по света хора с корен в нашите земи, свързани завинаги от гореща страст и страдания, жадни за живот и драматични до смърт.

Млада жена се опитва да подреди пъзела на живота си, белязан от нещастливо детство, неудачни връзки и болезнени препятствия. В тази трудна задача ѝ помага „неочакван ангел“ – американецът от сръбски произход Боб Спанич, когото никога не е виждала и общува с него само онлайн и по телефона.

Роман за търсенето и болката, за себепознанието, разума и криволиците на съдбата.

Предлагаме Ви откъс от „Сливовиц“.

Анджела е проститутка. Била е и балерина. Ако можеше да изтанцува живота си, щеше да е Одета в някой стриптийз бар. Но Анджела не танцува. Само понякога, много понякога, когато дори хаосът в мислите ѝ заспи, Анджела сваля уморените си обувки и започва да се върти, и върти, и върти… Никой не знае за тези призрачни пируети. Никой освен Джон, пияницата от Хай Стрийт.

Джон е алкохолик. Бил е учител по музика.

Всеки е бил някой друг, някога.

Гледа Джон това танцуващо в скута на нощта привидение, гледа го с благост в мътните си очи. Иска да стане от бордюра и да изръкопляска. Но уискито в краката тежи. И затова Джон само прошепва:

„Ех, Анджела… Уж си курва, а танцуваш като дервиш!“.

Това не е просто една любовна история. Това е история за любов.

Запознах се с Анджела – проститутката с най-ангелско име, и с Джон, този добър човек с лош порок, година след като бяха се срещнали на Хай Стрийт в Кълъмбъс, столицата на щата Охайо. Той – вечно присъствие в емблематичните барове, пропивайки последните пари от продажбата на семейната си къща. Тя – ловко улавяща зажаднели за случайни ласки подпийнали господа. С точно толкова финес, с колкото някога се бе носила из въздуха като голяма надежда на Ballet Met Dance Company.

Не знам дали се бяха запознали точно както си го представях. Но ми се иска да е така.

В мислите си всеки от нас е опитен режисьор, способен да превърне живота във филмов шедьовър. Жалко, че щом нагазим в играта, обикновено се оказваме треторазредни актьори.

Лично аз виждам сцената със запознанството на Анджела и Джон в сепия. Кадри, топли като красив спомен и уютни до нереалност.

По онова време следвах в Делауеър, съседно на Кълъмбъс миниатюрно градче. Толкова скучно и предвидимо, че би послужило за идеален фон на някоя психодрама, в която обикновени хорица стават необикновени убийци. И не ме питайте защо учех точно в Делауеър, нейде си в застиналото царевично безвремие на Средния запад. Причината може да бъде само една. Просто тамошният университет – „Охайо Уеслиън“, ми бе дал най-висока стипендия. Която сякаш допълнително се уголемяваше, гледана от България в края на деветдесетте.

„Така ще можеш да завършиш в Щатите, без да се налага аз да излизам на палатка тук“ – мило бе отбелязала майка ми. С което темата за избор на учебно заведение беше затворена.

И ето ме – с евтин натъпкан куфар и с глава, пълна с илюзии, насред студентското общежитие, в което успях с еднаква бързина да изпразня и двaта товара. И да установя, че нито дрехите от куфара щяха да ми послужат за нещо, нито инфантилните ми представи за така наречената американска мечта. Подходящи парцалки за консервативната еснафщина на Средния запад щях да си купя, с мечтата обаче се оказа по-трудно. А когато си дадох сметка, че никой не ме чака с отворени обятия нито в колежа, нито обратно в България, реших да се приютя в рутината.

Дните ми се занизаха в безкрайни лекции по медии и реклама, почасова работа в библиотеката и безсънни нощи в читалнята. Поглъщах лакомо статии на тамошни журналисти, както и всевъзможни романи от различни епохи и точки на картата. Обичах да мириша книгите от безкрайните, прилежно подредени лавици в богатата библиотека – ароматът на стара хартия, кожа и прах ме хвърляше в еуфория. И до днес си оставам аналогов човек в един дигитален, все по-безразличен към спомените си свят. Готова съм да мина през киша и преспи, за да хвана в ръка вестник и да го разтворя в шумоляща прегръдка, вместо просто да се протегна за таблета си, докато лежа на дивана.

Спомням си, че до леглото ми в студентската стая се издигаше внушителен куп книги, списания и учебници. Можех да говоря с часове както за Джейн Остин, така и за Марио Варгас Льоса; да цитирам откъси от литературни анализи в „Ню Йоркър“, a после ловко да скачам в полето на медийната теория. Стига, разбира се, да имаше кой да ме слуша. Но бързо разбрах, че да бъдеш твърде начетена не се смята за особено секси от момчетата, нито за безопасно от момичетата, тъй че свикнах да не показвам тази своя особеност.

Преяждах с думи сама. Пишех в главата си.

По онова време все още смятах, че ако не писател, ще стана поне журналист; ще грабна задължително няколко „Пулицъра“, а статиите ми ще имат силата да променят съдби… Не бях успяла да пропъдя навреме само тази илюзия, защото вместо в главата тя се беше загнездила упорито в сърцето ми.

По-късно в България осъзнах, че ако искам да се издържам нормално, без да хленча и моля, няма как да пиша затрогващи репортажи, ровейки се месеци наред в нащърбени парченца живот. И понеже нямах друг занаят, избрах компромисен вариант – рекламното поприще. Където пак се жонглира с думи, внушения и идеи, само дето с малко късмет парите са повече.

Понякога, тръгвайки сутрин на работа в затлачения софийски трафик, усещах внезапна болка – тази от ампутираните мечти, които решаваха да напомнят за себе си от сервизните помещения на сърцето ми. Тръсвах глава и продължавах към офиса.

С времето свикнах да живея с всичко несбъднато като с хронично, добре обгрижвано заболяване. Което се обостряше само ако не успеех навреме да го притъпя с тежкия седатив на рутината. Постепенно, някак неусетно, добавих и пиенето към този мътен екзистенциален коктейл.

През повечето време функционирах задоволително. А „повечето време“ е това, което виждат околните.

Рядко споделяме другите мигове – онези с оголеното до кръв лице на равносметката.

Да, аз плувах сръчно в плитчините между брега и шамандурата на битието.

Дори чувах, че имам „бляскава кариера“.

Не е ли странно как успяваме да убедим себе си, че навикът е безопасната алтернатива на щастието?

Нямаше как да знам всичко това обаче, когато се запознах с Джон и Анджела. Видях ги за пръв и последен път една вяла есенна сутрин в „Хамбургер Ин“. Заведение за бърза, особено мазна храна в центъра на градчето Делауеър. Отдалеч личеше, че са странна двойка – не само за моите деветнайсетгодишни очи, но и за целия контингент от неспали студенти, отнесени преподаватели и дебеловрати фермери. Тя – с къса пола, разкриваща най-изваяните крака във Вселената, и обувки със стремителен ток. Той – с мораво от годините системна злоупотреба с алкохола лице, с омотан около врата пъстър шал и долнище на пижама. Закусваха с хамбургери, картофки и бира. От време на време разменяха по някоя мазна целувка. А когато от уредбата се разнесе „My Brown Eyed Girl“ на Ван Морисън, Джон се изправи и запя. На нея, Анджела. Ама как запя! Високо и настървено, сякаш от това зависеше целият му живот. Втренчен в кафявите очи на своето любимо момиче. Всички в „Хамбургер Ин“ замръзнаха, вторачени в двойката, но въпреки привидната гротескност на сцената в нея имаше нещо толкова искрено, че никой не си позволи да се разсмее. А аз седях като омагьосана. И явно толкова облещена съм била, че Анджела улови погледа ми, засмя се и каза:

– Откъде си, бейб?

Изчервих се. Винаги се изчервявах, когато от пръв поглед отгатнеха, че съм чужденка. Но и нямаше как да се слея с тълпата. Дали аз не успявах да се претопя, дали самата тълпа ме отхвърляше органично?

Така и не съм усетила, никога досега, какво е да принадлежиш безметежно към някаква общност. Да бъдеш припознат като свой и закрилян – стига да не правиш резки движения и да не стърчиш твърде много. За някои хора подобен договор е сделката на живота им, независимо дали иде реч за махала, партия, професионален или приятелски кръг: получават сигурност и усещането за принадлежност в замяна на нещо и без туй съмнително като свободата. Но аз никога не съм успявала да платя докрай тази цена. Не че не съм искала. Не че не съм се уморявала от тежестта на отговорността за собственото си своенравие. Имала съм своите малки „бягства от свободата“, както би ги нарекъл Фром. Но никога не съм се вписвала убедително в общата картина: дори в моментите ми на професионален триумф съм била по-скоро „черна овца“, отколкото девойка от кордебалета.

А в Делауеър, Охайо, беше достатъчно да развея дълги шарени обеци, за да изглеждам като чужд вражески елемент. Не бе нужно да говоря, за да стане ясно, че имам акцент. Той вече звучеше от външността ми.

– От Европа – отвърнах простичко.

Беше ми писнало да обяснявам къде точно се намира България. Защото всеки опит за конкретизиране водеше след себе си нов и така до безкрай.

„Ахааа, значи казваш, че е на север от Гърция? В коя част на Европа… Хм, да, да, ясно. И столицата ви не беше ли Букурещ?“

Сблъсъкът с нечие невежество винаги ми е действал като челен удар в дебел зид. И докато зидът си остава равнодушно непоклатим, аз съм тази, която присвива очи от болка.

Онази сутрин в „Хамбургер Ин“ реших да не тествам сивото вещество на Джон и на Анджела. Твърде заинтригувана бях, за да рискувам да се разочаровам. А и отговорът „Европа“ явно беше достатъчен.

– Защо не седнеш при нас?

Казаха го почти едновременно, а аз сякаш това бях и чакала, привлечена неустоимо от обещанието за нещо извънделнично.

Бързо преместих чинията си с високо калорична храна.

– Бира? – попита Джон.

– Не, благодаря.

– Не се тревожи за закона, ще ти я купя аз.

– Няма нужда наистина. Не пия.

Сега ми е странно, че е имало и такова време…

В следващия един час Джон и Анджела ми разказаха, преплитайки думи и пръсти, историята си.

Не мисля, че този изблик на откровеност беше заради ранната бира. По-скоро имаха нужда да чуят сами своята приказка в присъствието на съвършено непознато момиче. Нали ви казах: човек не разказва толкова, за да сподели нещо, колкото за да го обясни сам на себе си.

Така разбрах, че след един счупен и неправилно зараснал глезен навремето Анджела трябвало да зареже балета. Което било равнозначно на това да зареже себе си: толкова пълнокръвно се била сляла с мечтата си. И ако смятате, че е трудно човек да напусне нечий чужд живот, представяте ли си какво е да изскочи внезапно от своя собствен, в разцвета на двайсетте си години?

Дълго време не намерила никаква работа – ако не броим безславния опит да преподава танци в елитна школа на шестгодишни госпожици, които прекъсвали безпардонно уроците с настояване за бисквитки и мляко. Или за сладолед.

„А мама и тате къде са? Извикай ги сега! Защото искам! Ти си лоша, лоша, лоша Анджела…“

Когато някогашната балерина отказвала да прекъсне часа заради пореден каприз, родителите на ученичките ѝ я порицавали с онзи особен, снизходителен тон на хора, които държат всеки миг да напомнят кой дава парите.

„Не ви плащаме, за да стресирате децата ни, мис. Да не мислите, че това ви е сцената на „Болшой театър“?

Един от бащите на тези принцеси се оказал и първият клиент на Анджи. Проявил съчувствие в унизителната ситуация с разглезените деца, а по-силно оръжие за прелъстяване от утехата няма.
Излезли на шега, било почти като влюбване. Нещата се случили някак естествено, а когато на нощното си шкафче Анджи изненадано открила пари, достатъчни да плати половин наем, решила да не бъде повече прицел на пухкави госпожички в пачки. Ако ще се продава, то нека да е на изцъклени от възхищение господа! Чиито въздишки, с малко въображение, звучат като аплодисменти…

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах