Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Слонът на един японски сюрреалист

На български език излиза сборникът с разкази на Харуки Мураками „Изчезването на слона“ (откъс)

Сборникът „Изчезването на слона“ на Харуки Мураками излиза през 1993 г. - Слонът на един японски сюрреалист

Сборникът „Изчезването на слона“ на Харуки Мураками излиза през 1993 г.

Банални наглед места и герои ще отведат в чудния сюрреалистичен свят на Харуки Мураками в сборника с разкази „Изчезването на слона“ (изд. „Колибри“). Авторът ни превежда през 17 истории – за слон, който се смалява и изчезва заедно с единствения човек, когото обича, за зелено чудовище, което изпълзява изпод земята, за да се обясни в любов на избраницата си, за танцуващо джудже, вселяващо се в човешките тела и всяващо безпорядък на земята…

Не всички герои в „Изчезването на слона“ са родени от въображението на писателя, някои от тях са дошли от ежедневието му – хора, страдащи от безсъние, несправедливо наказани с мълчание, озверели от глад, обезумели от любов, лишени от любов, объркани, изгубили близки същества или пък добили храброст.

Сборникът излиза през 1993 г. В Америка бързо харесват стила на японеца, привлечени от мистерията на неговата толкова различна култура от тяхната.

„Японията на господин Мураками е такъв безспорен хибрид между традиция и износ, че човек трябва да прочете 11 страници от първата история преди съвсем лежерно да се появят сигналите, че не сме в Америка, а в Токио – пише Дейвид Лийвит в ревю на книгата от 1993 г. за „Ню Йорк таймс“. – Героите му – млади, градски типове, мобилни – може както да ядат спагети, така и соба нудли. Те слушат Вагнер и Хърби Хенкок, но презират „глупавата японска рок музика. Любовните песни са толкова сладникави, че ти изгниват зъбите“. Четат Лен Дейтън и „Война и мир“, а не Кобо Абе и „Сказание за Генджи“. Тяхната вселена е японска, но културните им предпочитания са почти изцяло западни.“

Предлагаме ви откъс от „Изчезването на слона“.

Когато слонът изчезна от градския слонарник, научих новината от вестника. В онзи ден будилникът ме събуди както обикновено в шест и половина сутринта. Отидох в кухнята, направих си кафе и препечени филийки, пуснах радиото, разгърнах вестника върху кухненската маса и се зачетох, дъвчейки. Аз съм от онези, които четат вестника последователно от първата до последната страница, затова мина доста време, преди да стигна до статията за изчезналия слон. Първа страница беше заета от статии за ИСО – Инициатива за стратегическа отбрана – и за търговските търкания с Америка, после навлязох във вътрешните новини, международната политика, икономиката, писмата до редакцията, рецензиите за нови книги, рекламите на недвижими имоти, спортните новини и накрая – местните новини.

Статията за изчезването на слона беше главната местна новина. Вниманието ми привлече необичайно едрото заглавие: „ИЗЧЕЗНАЛ СЛОН ОТ ПРЕДГРАДИЕ НА ТОКИО“, а после с малко по-ситен шрифт: „ТРЕВОГАТА РАСТЕ. ЧУВАТ СЕ ПРИЗИВИ ЗА РАЗСЛЕДВАНЕ“. Имаше и снимка на полицаи, които разглеждат празния слонарник. Изглеждаше нелепо без слона. По-голям от необходимото, празен и лишен от живот, сякаш беше гигантски звяр, изкормен и изсушен.

Заметох с длан падналите върху вестника трохи и внимателно прочетох статията ред по ред. Отсъствието на слона било забелязано в два часà следобед на осемнадесети май – значи вчера – когато, както обикновено пристигнали служителите от фирмата, доставяща обяд в училището (всъщност слонът се хранел предимно с остатъците от обедната храна на учениците от кварталното начално училище). Стоманената пранга от задния крак на слона лежала заключена на земята, сякаш кракът му просто се е измушил. Не само слонът липсвал обаче. Нямало го и гледача, който от самото начало хранел животното и се е грижел за него.

За последен път слонът и гледачът били забелязани малко след пет часà предния ден, тоест на седемнадесети май, от петима ученици от началното училище, дошли да рисуват с пастели. Във вестника пишеше, че сигурно те последни са видели слона, защото гледачът винаги затварял портата към слонското ограждение след сирената в шест часà.

Според единодушното твърдение на петимата ученици, всичко си било нормално със слона и пазача. Слонът стоял на обичайното място насред на ограждението, от време на време поклащал хобот или примигвал с очи сред многобройните гънки. Беше престарял и всяко движение му струваше огромно усилие, а онези, които го виждаха за пръв път, се опасяваха, че във всеки момент може да се строполи и да издъхне.

Тъкмо поради напредналата му възраст, предишната година градът ни осинови слона. Вследствие на финансови проблеми закриха малкия частен зоопарк край града и един търговец на диви животни разпрати обитателите по зоологически градини из страната. Навсякъде обаче имаше предостатъчно слонове и нито един не искаше да приюти немощното старо животно, което всеки момент можеше да умре от сърдечен удар. Затова, след като всичките му събратя заминаха, слонът остана сам в рушащия се зоопарк близо четири месеца – просто си стоеше, не че преди имаше нещо за правене.

Положението създаде големи трудности и на града, и на зоопарка. Зоопаркът беше продал земята на строителен предприемач, който възнамеряваше да издигне многоетажен жилищен блок, а градската управа вече беше дала разрешение за строеж. Колкото повече се протакаше проблемът със слона, толкова по-висока лихва трябваше да плаща предприемачът. И то за нищо. Дума не можеше да става да убият слона обаче. Да беше паякова маймуна или прилеп, можеше и да им се размине, обаче убийството на слон се прикрива трудно, а разчуе ли се, щеше да предизвика сериозни сътресения. Затова заинтересованите страни се събраха на заседание и стигнаха до споразумение относно стария слон:

1. Градът получава безвъзмездно правото на собственост върху слона.

2. Строителният предприемач предоставя без право на компенсация земя, която слонът да обитава.

3. Предишната администрация на зоопарка поема заплащането на гледача.

Проблемът със слона ме заинтригува от самото начало – пазех в албум изрезките от всички материали, които успявах да намеря. Ходих дори на общинските дискусии по въпроса проблема и точно затова мога да направя пълно и подробно описание на развоя на събитията. Разказът ми може да се окаже твърде обстоен, но реших да го изложа тук, в случай че процесът около решаването на проблема със слона се окаже пряко свързан с неговото изчезване.

Когато кметът приключи преговорите по споразумението, постановяващо, че градът ще се грижи за слона, в средите на опозиционната партия (за чието съществуване дотогава дори не подозирах) се зароди протестно движение. „Защо трябва слонът да стане собственост на града?“, настойчиво питаха те кмета и излагаха следните доводи (извинете ме за тези списъци, но според мен така ще стане по-ясно):

1. Проблемът със слона засяга частни фирми – зоопарка и строителния предприемач, няма причина за намесата на общината.

2. Разходите за храната на слона и грижите за него ще бъдат прекалено високи.

3. Как ще реши кметът въпроса със сигурността?

4. Каква е ползата за града от това да притежава слон?

„Градът има да решава много по-важни въпроси от издръжката на слона, например ремонт на канализацията, закупуване на нова пожарна кола и т.н.“, настояваше опозиционната група и макар никой да не го формулираха точно така, намекваха за тайна сделка между кмета и строителния предприемач.

Кметът отговори по следния начин:

1. Ако общината разреши строителството на многоетажни жилищни блокове, данъчните приходи ще се увеличат толкова драстично, че разходите по издръжката на слона ще бъдат незначителни и затова е напълно естествено градът да поеме издръжката му.

2. Слонът е толкова стар, че нито поглъща много храна, нито е опасен за хората.

3. След смъртта на слона мястото, предоставено му от строителния предприемач, ще стане собственост на града.

4. Слонът ще се превърне в символ на града.

След продължителни дебати в крайна сметка беше решено градът да поеме грижите за слона. Предградието беше старо и добре уредено, гордееше се с относително заможни жители и финансовата му подсигуреност беше стабилна. Осиновяването на бездомния слон направи благоприятно впечатление на хората. Може би слоновете просто им допадаха повече от канализацията или пожарните коли.

Аз също подкрепях идеята за осиновяването на слона. Вярно, бяха ми омръзнали многоетажните блокове, но ми допадаше градът ни да си има свой слон.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

1 2Следваща страница

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90