Слонът на един японски сюрреалист

Разчистиха част от гората и преустроиха старата спортна зала на началното училище в слонска обител. Там се пресели и гледачът, който вече дълги години се грижеше за животното. Щеше да храни слона с остатъците от училищния обяд. Накрая пренесоха слона с ремарке в новия му дом, където трябваше да прекара остатъка от дните си.

Присъствах на церемонията по откриването на слонарника. Кметът застана пред животното и произнесе реч (за развитието на града и умножаването на културните му обекти), а ученик от началните класове прочете съчинение („Дълголетие и здраве, господин Слон“).

Проведе се конкурс за най-добра рисунка на слона (след което скицирането му стана неразделна част от уроците по рисуване в началното училище в града), а две момичета с полюшващи се рокли (неособено големи хубавици) поднесоха на слона сноп банани. Слонът невъзмутимо понесе ненужните официалности (от негова гледна точка – напълно безсмислени) и дъвчеше бананите с отнесен и празен поглед. Когато ги изяде, всички му ръкопляскаха.

На десния заден крак на слона надянаха здрава и тежка стоманена пранга, от която излизаше дебела, десетметрова верига, чийто край беше вграден в бетонна плоча. Оковите на животното бяха много здрави – нямаше да се скъсат, дори слонът да се бори с тях сто години.
Не знам дали слонът изобщо забелязваше, че е окован. Привидно сякаш изобщо не се интересуваше от стоманения пръстен, обхванал крака му. Замъгленият му поглед се рееше нанякъде, ушите му и няколко бели косми по тялото му се поклащаха на вятъра.

Гледачът на слона беше нисък и костелив старец. Трудно ще определиш възрастта му: можеше да е на шейсет и няколко, а можеше и да наближава осемдесетте. Беше от хората, чиято възраст след определен момент престава да влияе на външността им. Кожата му беше поруменяла и загоряла и през лятото, и през зимата, косата му беше къса и твърда, а очите – малки. Лицето му нямаше отличителни черти, но почти идеално кръглите му уши стърчаха несъразмерно отстрани.

Не беше неприветлив. Заговореше ли го някой, той отговаряше и се изразяваше ясно. Понякога дори се държеше много мило, макар че очевидно се чувстваше неловко. Общо взето, беше неразговорлив и самотен старец. Изглежда, харесваше децата, които ходеха при слона и се стараеше да бъде мил с тях, но те така и не го обикнаха.

Единствено слонът го обичаше. Гледачът живееше в малка сглобяема пристройка до къщата къщата на слона, по цял ден беше до животното и се грижеше за него. Слонът и гледачът бяха заедно повече от десет години и близостта им личеше във всеки жест и всеки поглед. Когато гледачът искаше да премести слона, застанал неподвижно, достатъчно беше да пристъпи към него, да го потупа по предния крак и да му прошепне нещо в ухото. Тогава слонът поклащаше тежкото си туловище и отиваше точно където му беше посочил гледачът, заставаше на новото място и отново зарейваше поглед нанякъде.

През почивните дни ходех в слонарника и внимателно наблюдавах всичко това, но така и не проумях на какъв принцип почива общуването между слона и гледача. Може би слонът разбираше няколко прости думи (все пак отдавна беше на този свят), или пък получаваше информация чрез потупването по крака. Възможно беше да притежава необикновени способности, подобни на телепатия, и така да разбираше мислите на гледача си. Веднъж попитах човека по какъв начин отправя нарежданията си към слона. Старецът се засмя и каза само:

„Отдавна се знаем с него“.

„Изчезването на слона“ излиза у нас на 24 август. Преводът е на Надежда Розова.