Софийски международен панаир на книгата

Случаят с „Под игото“: авторското право на Вазов е изтекло, моралното – не

Министерство на културата да изземе тиража на изд. „Византия“ и да му наложи 10 хил. лв. глоба

Моралното право на Иван Вазов е защитено от Бернската конвенция, по която България е страна. Снимка: Държавна агенция „Архиви“ - Случаят с „Под игото“: авторското право на Вазов е изтекло, моралното – не

Моралното право на Иван Вазов е защитено от Бернската конвенция, по която България е страна. Снимка: Държавна агенция „Архиви“

Другари, или по народному, дами и господа,

Искам да споделя с вас какво си мисля за най-новата клюкарска мода „Под игото“. Но текстът ми ще бъде нееднороден и разнопосочен. Това е поради 62-годишните ми занимания с художествена литература, които са се отразили на мисленето и писането ми. Защо 62? Защото съм на 64, а първата книга ми е купена през 1958 година. После четях, на 18 прописах за кратко за Радиото, а от 24, като влязох в печата, се влюбих в него на секундата и от тогава не съм излизал от тази любов. Това е любовта, не пита, стоиш си в нея и изпълняваш каквото ти каже.

Започнах като експедитор на афиши, щяха да ме уволнят и вместо това ме повишиха в технически редактор. После си смених работното място и десет години по-късно напуснах като директор на издателство и печатница, за да основа частно издателство. Винаги са ме покровителствали двама души – тогавашният ми генерален директор и директорът, който се пенсионира и аз го смених. И двамата бяха партийни членове, но никога не са ми искали нищо в замяна на покровителството. Това беше тяхна грижа и имат вечната ми признателност. Благодарение на тях никога не съм имал ясна представа какво е БКП и ДС.

Не можете да правите нищо с „Под игото“. Като казвам нищо, значи нищо. Малко по-нататък ще ви кажа и защо. Но първо да ви разкажа две случки с мен – едната детска, другата по-скорошна.

Америка за България

Лежа болен. Беше някоя шарка (прекарал съм ги всичките) или може би скарлатина (съвсем скоро разбрах, че скарлатината била също вид шарка). Много е хубаво да си болен. Ти си лежиш в чистия креват, мама се грижи за тебе, гали те от време на време, ръцете ѝ миришат хубаво, а ти си четеш на нощна лампа интересни работи. Един ден от това боледуване баща ми, който се прибираше за обяд (той работеше при Народния театър, а живеехме на гърба на І градска болница), дойде и ми подаде книга в кревата, дебела, хубава, с червени твърди корици – „Три мушкетера“. Беше я купил от някоя руска книжарница. Охо, значи ще се удоволствам, какво като е на руски. Тоя език ние сме им го дали! Отидох до хола, взех речника, върнах се в леглото и започнах да чета. Какво ти, нищо не разбирам! Нищо! Още на първото изречение – десет думи, пет отваряния на речника. Така изкарах до 20-а страница. Каталясах. Значи нещо трябва да се промени, казах си, и започнах да чета – и каквото разбера, добре, а останалите думи да ги схващам по контекста. Речника го отварях чат-пат. Накрая на романа вече знаех руски. Бях на 11.

Шекспир, сонетите. Агентката ми: „Ти вярно ли не си издавал Шекспир?“. Аз: „Не съм“. Избрах си превода на Свинтила, обадих се и отидох на среща у тях. Жена му (той беше починал вече) ми направи комплимент, че договорът ми е по-добър от на мои колеги, но най-важното: закле ме да не пипам нищо по текста. Аз обещах, а тя ми подари изданието на „Държавно издателство“, Варна, 1972, с обложката, която става на плакат. Работих по него. Направихме книгата, но се наложи да пипна малко (аз ѝ бях редактор). Има един начин на редактиране – не се усеща, че е променяно, а впечатлението става съвсем друго. Когато книгата излезе, ѝ изпратих екземпляри и се обадих по телефона да видя как се приема.

„Седим тука с една моя приятелка, гледаме книгата ви от половин час и не можем да ѝ се наситим. Прекрасна е.“

Аз не си сдържах обещанието, признах си, пипнах малко, може би не се усеща, но имаше нужда поради някои неравности в текста.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

„А, видях, сравнила съм дума по дума. Но е добре, съгласна съм с поправките ви. Иначе щях да вдигна голям шум.“

(Бяха две-три думи и две-три оправяния на ритъма. Аз съм нелош редактор, включително и на поезия, и авторите са съгласни с редакциите ми.) Благодарих ѝ. Но какво направих. Намерих си оригинала на издателя на сонетите Томас Торп от 1609 г. и сравнявах превода по него (има такива 13 на света останали). Без оригинал няма да редактирам, това е престъпление. ВСИЧКО РАЗБРАХ. А Свинтила беше плътно следвал текста на Шекспир.

Шекпсир – 400 години от тогава. Вазов – 100 и нещо. Е, какво искате? Ами езикът си е същият, малко по-старомоден, но нищо повече. Всичко му се разбира, а за останалото има речници. Гледах децата в репортажа по Би Ти Ви, не им е трудно. Учителката им не иска промяна на текста. Какво тогава, защо са тия безобразия?! Т. нар. „преводачка“ не можеше да говори гладко.

Имам едно издание, учил съм по него, на „Малкият принц“. Руско, на френски, и накрая има глава по глава преведени ВСИЧКИ непонятни думи, ако на някого му се сторят неясни. Не повече от 300-350. което ме навежда на мисълта, че учениците няма да разберат нищо от никоя книга, ако толкова им е целият речников запас – 300 думи. Ами… хм… ако детето ви по цял ден играе на „Doom 3“, не чете, не общува, а когато ви попита нещо, вие казвате: „Остави ме сега, не виждаш ли, че съм зает!“, резултатът ще бъде съответен – просто дете, което не разбира нищо. Има такива деца и много ми е мъчно за тях. Но това не засяга литературата като такава.

Няма да се спирам много, че вечно зеленото растение може да не е чемшир, а бор, или че барата не е извор, или че ятаганът не е сабя. Кой е толкова ненормален, че да пита децата кое какво е. Те чакат ти да им кажеш, а не да ги питаш какво да напишеш.

Силвия Недкова може би не е видяла, че има и по-предно „издание“ на „Под игото“ от 2017 г., пак на „Византия“, но само с 4200 думи пояснени. И аз не знаех, но само поглед в „Хеликон“, и видях. И също е в продажба, има го.

Снощи говорих с моя близка приятелка, която работи от десетилетия в областта на авторските права.

Тя: – Лъчезаре, нищо не може да се направи.

Аз: – Говориш като един герой от последния роман на Маркес, който току-що издадохме.

Тя: – И какво там?

Аз: – „В тази държава нищо не може да се направи.“ Един колумбийски политик го казва на друг.

Тя: – Не! Ще кажат, че от министерството цензурират, че горят книги като при социализма.

Аз: – Че кога са горили пък у нас книги, стига си и ти сега.

Тя: – Е нали са изземвали „Лице“ на Блага Димитрова.

Аз: – Те и други книги са изземвали, но не са ги горили. Де да знам, сигурно са ги давали за претопяване. Или са ги държали в някакви складове. Нямам представа.

Не, дами и господа, нещо може да се направи.

И то е следното. Министерство на културата да издаде постановление изданието да бъде изтеглено от продажба и да бъде наложена глоба от 10 000 лева на издателството. Всъщност, постановлението трябва да засяга и двете издания – и това от 2019-а, и предното от 2017 година.

В българския закон няма такова споменаване, но има два вида авторски права – търговски и морални. Търговските в момента траят 70 години след смъртта на автора. Но моралните са безсрочни!

Те означават две неща. 1) Винаги да бъде упоменаван авторът на произведението. И 2) Произведението му да не бъде променяно, съкращавано или дописвано. Когато попечителството на търговските права се погаси, моралните права се поемат от държавата. В случая това е Министерство на културата.

В много западни книги в карето пише: „The moral rights of the author are asserted“. Моралните права на автора са защитени. Трябва и ние да започнем да го пишем.

Питате, може би, като го няма в нашия закон, защо? Защото го има в Бернската конвенция, по която България е страна. Вижте го, пише го съвсем ясно, член 6bis.

Моля с този текст Министерство на културата да се смята за сезирано.

А за самото издание. Тази жена, която се е опитала да направи издание като на истински издател, е несведуща.

Когато казах по-напред, че нищо не може да се прави с „Под игото“, не бях достатъчно точен. Не може да се прави нищо с оригиналния текст, освен да се оправи САМО чисто граматически правописът по съвременните норми, което значи да се оправи пълният и краткият член и да се махнат двойното е и еровете в края на думите – знаците Ѣ, Ъ и Ь. Всичко друго, включително специфичното изписване на думите, чуждиците, дългите форми като „чувствувам“ и „двадесет“, въобще всичко останало, трябва да се остави както го е написал Вазов. Той пише така. Съвременникът ни Дончо Цончев пише по друг начин. Авторът е преди всичко неговият стил. Така се запознаваме с него и по него го оценяваме.

Споменатото по-горе чисто правописно изглаждане е направено още в края на 1940-те години. Значи по текста не бива да се пипа вече абсолютно нищо.

Но може да се направи нещо КЪМ романа, извън оригиналния му текст. По-малко удовлетворителният вариант е пояснителни бележки под линия. Плътно до думата се слага звездичка и отдолу на страницата се обяснява. Но тук бележките под линия може би биха били малко повече от обикновено. Затова най-добре би било да не се слагат никакви звездички, а след романа старите думи, диалектизмите и чуждиците да се подредят по азбучен ред и да им се направи кратък речник. Така би било най-гладко и най-прецизно от всяка гледна точка. Всичко друго е намеса в авторовия текст, която е недопустима.

И стига с тия саби, поточета и вечно зелени дървета. Ятаганът не е сабя, барата не е поточе и чемширът не е „вечно зелено дърво“. Обяснителните бележки в една книга не трябва да се правят от неуки хора, защото неуките хора индуктивно правят подрастващите прости. А ние не искаме прости деца, а искаме да станат умни и хубави като нас, нали така?

С благодарност за търпението да изчетете всичко това,

Ваш,

Лъчезар Минчев

Вижте още: ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН ПРЕВЕДЕН НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК


* Авторът на статията е собственик на издателство „Лъчезар Минчев“.