Смърт на критиката, да живей пиарът!

След кошмарно театрално преживяване изпитах желание да напиша критически текст. Износвах тежките думи с часове, непрекъснато изникваха в ума ми аргументи, с които тезата ми ставаше все по-непоклатима. Четох какво са писали други за спектакъла, който няма да спомена, видях как се изливат онлайн ръкопляскания, поздрави. И си припомнях принудените аплодисменти на публиката в театъра, липсата на ентусиазъм.

Всички стотици хора, които бяхме в салона, излязохме разочаровани. Но нито една дума няма да се появи в публичното пространство и спектакълът ще се играе още. А е голяма постановка, в голям театър, със „звезди“ и именит режисьор.

Все още не споменавам името на театъра, актьорите и пиесата. И няма да го направя. Не защото ме е страх, а защото за пореден път си давам сметка, че ще си причиня още едно неприятно преживяване. Защото когато се осмелиш да критикуваш големи имена, ставаш мишена.

Това не се отнася само до мен. Критиката умира не поради липса на критици, а поради липса на критерии и поради желанието на публиката да боготвори не самото изкуство, то не ù е важно, а хората, свързани с него. Критиката умира освен това, защото критикуваните приемат всяка неодобрителна дума като лична обида. И внезапно се сдобиваш с врагове. Ако искаш приятели, дай им пиар отзив – това си е изцяло нов жанр, заместил критиката, защото е беззъбо безопасен.

Ако аз или който и да е друг, спомене в негативен план любимците с известни имена, те няма да си вземат поука, нито на публиката ще ù се отворят очите. Кажеш ли, че царят е гол, ще се опитат да съблекат и теб. Това е новият финал на приказката.

И не става дума само за театъра. Същото е в света на книгите – ако развенчаеш любимеца на четящата тълпа, тя няма да спре да го чете. Ще те нарече злодумец и ще спре да слуша теб, защото „всеки сам си преценя“.

И така изкуството също се превръща във „всеки сам си преценя“. Творческата свобода се изражда в творческо безцелие, всяка хрумка на твореца му изглежда преувеличено добра. Липсата на критерии у публиката влияе особено зле на авторите – техните критерии за качество изчезват също.

Слабото изкуство въздейства по-негативно, отколкото можем да си представим. Дори на физическо ниво – няма начин да не сте усещали как нервните окончания в цялото ви тяло се превръщат в дразнител, който може да бъде спрян само с излизане от залата или със затваряне на книгата. Но обикновеният зрител или читател, поставен в безкритичен контекст, търси вината в себе си. И допълнително снижава критериите си, защото се опитва да се впише в общата вълна на одобрение на бездарието.

Все пак, смутена от самата себе си, няма да спомена името на театъра, спектакъла, режисьора и актьорите. Признавам си, че ме е страх. И ако никъде не откривате негативни мнения за творби на изкуството, бъдете наясно с причината – този страх е овладял мнозина. Аплодисментите понякога са опасни като плесници.