Смърт, смърт, смърт. Теодора Димова отвежда в дните след Девети (откъс)

Излиза романът „Поразените“ – книга за един от най-тъмните периоди в българската история

„Поразените“ идва, след като Теодора Димова затвори 10-годишния обърнат цикъл, посветен на християнството. - Смърт, смърт, смърт. Теодора Димова отвежда в дните след Девети (откъс)

„Поразените“ идва, след като Теодора Димова затвори 10-годишния обърнат цикъл, посветен на християнството.

Смърт, смърт, смърт – това се думите, които масово отекват в първите седмици след преврата от 9 септември 1944 г. В компанията на три жени и едно дете и тежката им съдба ни поставя писателката Теодора Димова в новия си роман „Поразените“, ситуиран в един от най-тъмните периоди в нашата история – първите седмици след Девети, когато мнозина са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация.

Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария – казва за написването на книгата Димова. – Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни. Но поразени ли са наистина „Поразените”? Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.“

Теодора Димова изследва в какво се изразява поражението и в какво победата – и напомня прочутата фраза на Свети Павел „…силата ми се в немощ напълно проявява…”.

Кой е по-силен в Божиите очи, пита в романа си писателката – този, който кротко плаче вътрешно, или онзи, който безсрамно тържествува.

„Поразените“ идва, след като Теодора Димова затвори 10-годишния обърнат цикъл, посветен на християнството с последната си книга – „Зове овцете си по име”.

Предлагаме ви откъс от „Поразените“ на Теодора Димова (изд. „Сиела“), предоставен специално на „Площад Славейков“.

…Райна трепереща пред стаята на децата, ръцете ѝ впити една в друга, кокалчетата, побелели от притискане. В късния следобед на същия ден по радиото бяха изчели имената на всички осъдени. Трите имена на всеки подсъдим, родното му място, професията му. Имена, имена, имена, времето спря. Не помръдваше. А говорителят по радиото четеше, четеше и не спираше. На Райна ѝ се виеше свят от напрежение, невидим обръч стягаше все повече главата ѝ, с всяко следващо име дишането ѝ се затрудняваше. Предишните дни по радиото бяха излъчвали части от пародията, която високопарно наричаха справедлив обвинителен процес. Обвиняваха всички за всичко – за войната, за катастрофата, за царя, за германците. В залата на съда имаше постоянната тълпа от активисти, които викаха при всяка пауза „смърт“, „смърт“, „смърт“. По радиопредавателя се чуваше също и характерният шум на танковете, разположени около залата на съда. В едно от предаванията говорителят беше казал, че ето, сега в заседателната зала влизали децата на регента Михов, те носели табели на гърдите си, с които настоявали за смъртта на своя баща. Никола Ангелов Тодоров от София, писател, журналист, издател, Райна изпищя към Кула и децата, чухте ли! Гласът на говорителя беше някак забързан, приповдигнат, но отчетлив и ясен, не можеше да има грешка, не, Никола. Никаква грешка нямаше. Това беше ти, твоето име, писател, журналист, издател. Както нямаше грешка в среднощния арест, когато онези тримата нахлуха с грайферите си и те отведоха. Нямаше грешка и на следващия ден, когато осъмнах пред дома на слепите, където се говореше, че са ви закарали. Бяхме застанали все жени, много жени пред някакъв разсилен, който ругаеше и псуваше, свиваше си тютюн и плюеше по земята.

Не мога да предавам колети, нито храна, нито лекарства, госпожа, не е в моите пълномощия да давам сведения. Нямаше никаква грешка и в последващите събития, които така мълниеносно се развиха, Никола.

Доза Щастие

Тогава в нощта, в която те арестуваха, не исках да повярвам и отричах онова, което предстои, Никола. Децата знаеха, че няма никаква грешка, а аз не. Децата узнаха, а аз не. Те разбраха, че те виждат за последен път, а аз не. Те нямаха достъп до нещата, които аз чувах и виждах около себе си, а те не. И въпреки това те знаеха, че са вече сираци, а аз още не.

Въпреки че го знаех със сърцето си, Никола, всичко знаех със сърцето си.

Видях те два месеца след ареста, Никола. Беше ми позволено да вляза в килията ти, защото ти не можеше да се движиш заради раните си. Предварително знаех, че с отец Мина се бяхте паднали заедно, имаше още един човек при вас, Борис Пиперков, предприемач и търговец, и той родом от Болярово, но живеели в София. Учудваш се как са ми дали разрешение да те посетя. Дадоха ми го, Никола. Просто ми го дадоха…

ДС