Смърт „в името на народа“

В нощта срещу Първи февруари са разстреляни тримата регенти на България, осем държавни съветници, двадесет и двама бивши министри, шейсет и седем народни представители и четиридесет и седем офицери, повечето от които са участвали във войните от 1912-1918 г. Един от регентите е брат на покойния цар и чичо на все още формално царуващия малолетен монарх. Съдът, издал присъдите, е свикан в противоречие с Конституцията, която новите власти на първо време са заявили, че искат да възстановят напълно. Всъщност закъснелите присъди, легитимиращи екзекуциите пост фактум, са издадени в името на седемгодишното момче, чийто чичо е сред убитите тази нощ.

Няколко месеца по-рано тримата регенти са били принудени сами да подпишат указа за назначение на новото правителство. След това правителството назначава нови регенти, в пълен разрез с всякаква юридическа логика. Но тези формалности не значат много, защото страната е под окупацията на съветски войски, нахлули след внезапно обявяване на война. Българската държава продължава да функционира, само доколкото това е удобно на съветското командване. Досегашните държавници са набързо обвинени в предателство към страната и в симпатии към вече губещия световната война германски Райх. Един от депутатите, защитил българските евреи от депортация, ще бъде обвинен тъкмо в антисемитизъм. Слава Богу, поне той не е разстрелян. Името му е Димитър Пешев.

Преди да бъдат отведени за разстрел, жертвите от Първи февруари не са имали възможността за последен път да влязат в контакт със семействата си. На вярващите е отказана среща със свещеник. Някои от тях все още са хранели наивни надежди, че може и да не загинат. Повечето са били наясно какво предстои и не са имали друга възможност освен да се примирят със съдбата си, но не са очаквали толкова бърза развръзка.

Натоварени на камиони и доведени до яма насред заснежено поле, смъртниците могат да чуят жестоките шеги и подканяния на палачите си. Някои от доскорошните криминални затворници и партизани се препират кой ще има привилегията да стреля по чичото на царя. Година и половина по-рано той е бил просто резервният и вече ненужен наследник на една конституционна монархия, повече или по-малко симпатичен бонвиван, задоволяващ се да живее приятно в сянката на натоварения си с отговорности царстващ брат. Но войната се затяга, монархът умира при неясни обстоятелства и княз Кирил Преславски се оказва един от тримата мъже, поели регентство в името на дете, от което не се очаква нищо, освен да украсява пощенските марки и банкнотите. Рядко натоварван с каквито и да е публични задължения, князът е посещавал Съединените Щати през 1929 г. Колко далеч е сега всичко това… Последните му месеци включват заплахи, затвор, бързо пътуване до Москва и разпити, разпити, разпити. Както и много унижения.

Присъдата над княз Кирил е издадена след разстрела му. Същото е станало и с всички, убити на 1 февруари.

Докато някои от простреляните все още агонизират, убийците започват да ги зариват набързо. Няма дори кой да се погрижи за последната милост. Докато изгрява денят на Първи февруари 1945 година и над България се спуска дълга нощ.

Така нареченият „народен” съд от 1944-45 г. осъжда на смърт над 2700 души и повечето от присъдите са изпълнени. За сравнение, осъдените на смърт в Нюрнбергските процеси са общо 11 души. Жертвите от България са най-вече политици, офицери, търговци и интелектуалци – наследници на големите фигури от българското Възраждане. Сред загиналите има потомци на Тонка Обретенова и Райна Попгеоргиева. Мнозина от убитите са герои от войните за национално обединение. Според комунистическия лидер Георги Димитров „народният” съд не бива да оправдава никого. Нужна е кръв.

На 3 юли 1945 г. Главният народен обвинител Георги Петров докладва, че са произнесени 2618 смъртни присъди.

Новият режим създава тайна полиция, така наречената Държавна сигурност, която служи най-вече за шпионаж, шантаж и следене на български граждани. През цялото съществуване на Източния блок управленията на ДС си служат със система от доносници сред населението и с неограничени възможности за действие срещу частни лица, които правосъдната система не защитава от властите. Доносниците, тоест агентите и сътрудниците на Държавна сигурност, като правило се радват на успех в избраните си кариери и някои от тях запазват общественото си влияние и след края на Народната република. В нова България тези хора се опитват да наложат представата, че са действали не като тайна полиция, а като национално разузнаване и контраразузнаване, насочено срещу други държави и движено от патриотични подбуди.

Комунистическите власти не спират само с „народния” съд и тайната си полиция. Те създават система от формално трудови, а в действителност наказателни лагери, вдъхновени от системата на Сталиновия ГУЛаг, където въдворяват хиляди български граждани по обвинения в нелоялност. През петдесетте години на ХХ в. лагерите стават средство за прекършване и унищожение на хора, протестирали понякога и с една дума срещу произвола на комунистическия режим. Това е част от системата за налагане на покорство чрез страх от държавната репресивна машина.

Диктатурата на Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков, поддържана от Съветския съюз, се гордее с индустриалните си строежи и социалните придобивки за голяма част от населението. Неработещият модел на управление на икономиката от правителството обаче принуждава комунистическите власти да търсят нови и нови заеми за поддържане на илюзията за държавни успехи – първо от съветските си господари, а с времето – и от капиталистическия „враг”, тоест от западния свят, където свободната частната инициатива поддържа генерирането на богатство. Цялата пропаганда на режима у нас не успява да предотврати финансовия крах на България, както и на целия Източен блок в края на осемдесетте години. Междувременно зад фасадата на комунистическия „рай” властите са извършили още няколко престъпления.

През втората половина на 40-те години е унищожена частната собственост в България. Селяните са принудени да предадат земята и добитъка си в държавни стопанства, които на практика превръщат доскоро свободния собственик или частен кооператор в крепостник. Собствениците на работилници, цехове и предприятия са лишени от права и цялата българска индустрия е одържавена, което обрича работниците на труд по централно определяни норми. Възнагражденията спадат. Здравеопазването се подобрява, но за сметка на нарастващия брой трудови злополуки и хронични заболявания.

През осемдесетте режимът на Живков не информира населението за рисковете от радиационно замърсяване при Черноблилската авария. В резултат от информационното затъмнение в услуга на Съветския съюз огромен брой деца, родени през 1986 и 1987 година са с малформации и склонност към ракови заболявания. Болестта на щитовидната жлеза, известна като хашимото, е необичайно често срещана сред жени, родени тогава.

Комунистическият режим приключва вакханалията на управлението си с т. нар. „голяма екскурзия”, завършек на цинично наречения „възродителен” процес по отнемане имената и религиозните свободи на ислямското малцинство в България. Резултатът от „екскурзията” е загуба на триста хиляди трудоспособни граждани, емигрирали в Турция.

„В името на народа“ се извършват най-големите престъпления срещу личността. Всяко управление, което поставя голямата маса над индивида, без изключение стига до безчовечни извращения. Както през 1945-а, така и днес голямото изкушение е да си популист, да отнемаш индивидуални свободи уж в името на общото благо. Думата „народ“ продължава да бъде цинично използвана като оправдание за корупция, некадърност и жестокост.

Ефектите от управлението на комунистите още се усещат. Истината е рядкост. Нацията е деморализирана. Престъпността, произлизаща от безотчетните фондове на Комунистическата партия, е всевластна. Религията, правосъдието и образованието търпят унижения.

Вечна памет на жертвите на комунистическия режим. Не сте забравени.