В нощта срещу Първи февруари са разстреляни тримата регенти на България, осем държавни съветници, двадесет и двама бивши министри, шейсет и седем народни представители и четиридесет и седем офицери, повечето от които са участвали във войните от 1912-1918 г. Един от регентите е брат на покойния цар и чичо на все още формално царуващия малолетен монарх. Съдът, издал присъдите, е свикан в противоречие с Конституцията, която новите власти на първо време са заявили, че искат да възстановят напълно. Всъщност закъснелите присъди, легитимиращи екзекуциите пост фактум, са издадени в името на седемгодишното момче, чийто чичо е сред убитите тази нощ.
Няколко месеца по-рано тримата регенти са били принудени сами да подпишат указа за назначение на новото правителство. След това правителството назначава нови регенти, в пълен разрез с всякаква юридическа логика. Но тези формалности не значат много, защото страната е под окупацията на съветски войски, нахлули след внезапно обявяване на война. Българската държава продължава да функционира, само доколкото това е удобно на съветското командване. Досегашните държавници са набързо обвинени в предателство към страната и в симпатии към вече губещия световната война германски Райх. Един от депутатите, защитил българските евреи от депортация, ще бъде обвинен тъкмо в антисемитизъм. Слава Богу, поне той не е разстрелян. Името му е Димитър Пешев.
Преди да бъдат отведени за разстрел, жертвите от Първи февруари не са имали възможността за последен път да влязат в контакт със семействата си. На вярващите е отказана среща със свещеник. Някои от тях все още са хранели наивни надежди, че може и да не загинат. Повечето са били наясно какво предстои и не са имали друга възможност освен да се примирят със съдбата си, но не са очаквали толкова бърза развръзка.
Натоварени на камиони и доведени до яма насред заснежено поле, смъртниците могат да чуят жестоките шеги и подканяния на палачите си. Някои от доскорошните криминални затворници и партизани се препират кой ще има привилегията да стреля по чичото на царя. Година и половина по-рано той е бил просто резервният и вече ненужен наследник на една конституционна монархия, повече или по-малко симпатичен бонвиван, задоволяващ се да живее приятно в сянката на натоварения си с отговорности царстващ брат. Но войната се затяга, монархът умира при неясни обстоятелства и княз Кирил Преславски се оказва един от тримата мъже, поели регентство в името на дете, от което не се очаква нищо, освен да украсява пощенските марки и банкнотите. Рядко натоварван с каквито и да е публични задължения, князът е посещавал Съединените Щати през 1929 г. Колко далеч е сега всичко това… Последните му месеци включват заплахи, затвор, бързо пътуване до Москва и разпити, разпити, разпити. Както и много унижения.

Присъдата над княз Кирил е издадена след разстрела му. Същото е станало и с всички, убити на 1 февруари.
Докато някои от простреляните все още агонизират, убийците започват да ги зариват набързо. Няма дори кой да се погрижи за последната милост. Докато изгрява денят на Първи февруари 1945 година и над България се спуска дълга нощ.
Така нареченият „народен” съд от 1944-45 г. осъжда на смърт над 2700 души и повечето от присъдите са изпълнени. За сравнение, осъдените на смърт в Нюрнбергските процеси са общо 11 души. Жертвите от България са най-вече политици, офицери, търговци и интелектуалци – наследници на големите фигури от българското Възраждане. Сред загиналите има потомци на Тонка Обретенова и Райна Попгеоргиева. Мнозина от убитите са герои от войните за национално обединение. Според комунистическия лидер Георги Димитров „народният” съд не бива да оправдава никого. Нужна е кръв.

На 3 юли 1945 г. Главният народен обвинител Георги Петров докладва, че са произнесени 2618 смъртни присъди.
Новият режим създава тайна полиция, така наречената Държавна сигурност, която служи най-вече за шпионаж, шантаж и следене на български граждани. През цялото съществуване на Източния блок управленията на ДС си служат със система от доносници сред населението и с неограничени възможности за действие срещу частни лица, които правосъдната система не защитава от властите. Доносниците, тоест агентите и сътрудниците на Държавна сигурност, като правило се радват на успех в избраните си кариери и някои от тях запазват общественото си влияние и след края на Народната република. В нова България тези хора се опитват да наложат представата, че са действали не като тайна полиция, а като национално разузнаване и контраразузнаване, насочено срещу други държави и движено от патриотични подбуди.
Комунистическите власти не спират само с „народния” съд и тайната си полиция. Те създават система от формално трудови, а в действителност наказателни лагери, вдъхновени от системата на Сталиновия ГУЛаг, където въдворяват хиляди български граждани по обвинения в нелоялност. През петдесетте години на ХХ в. лагерите стават средство за прекършване и унищожение на хора, протестирали понякога и с една дума срещу произвола на комунистическия режим. Това е част от системата за налагане на покорство чрез страх от държавната репресивна машина.
Диктатурата на Георги Димитров, Вълко Червенков и Тодор Живков, поддържана от Съветския съюз, се гордее с индустриалните си строежи и социалните придобивки за голяма част от населението. Неработещият модел на управление на икономиката от правителството обаче принуждава комунистическите власти да търсят нови и нови заеми за поддържане на илюзията за държавни успехи – първо от съветските си господари, а с времето – и от капиталистическия „враг”, тоест от западния свят, където свободната частната инициатива поддържа генерирането на богатство. Цялата пропаганда на режима у нас не успява да предотврати финансовия крах на България, както и на целия Източен блок в края на осемдесетте години. Междувременно зад фасадата на комунистическия „рай” властите са извършили още няколко престъпления.
През втората половина на 40-те години е унищожена частната собственост в България. Селяните са принудени да предадат земята и добитъка си в държавни стопанства, които на практика превръщат доскоро свободния собственик или частен кооператор в крепостник. Собствениците на работилници, цехове и предприятия са лишени от права и цялата българска индустрия е одържавена, което обрича работниците на труд по централно определяни норми. Възнагражденията спадат. Здравеопазването се подобрява, но за сметка на нарастващия брой трудови злополуки и хронични заболявания.
През осемдесетте режимът на Живков не информира населението за рисковете от радиационно замърсяване при Черноблилската авария. В резултат от информационното затъмнение в услуга на Съветския съюз огромен брой деца, родени през 1986 и 1987 година са с малформации и склонност към ракови заболявания. Болестта на щитовидната жлеза, известна като хашимото, е необичайно често срещана сред жени, родени тогава.
Комунистическият режим приключва вакханалията на управлението си с т. нар. „голяма екскурзия”, завършек на цинично наречения „възродителен” процес по отнемане имената и религиозните свободи на ислямското малцинство в България. Резултатът от „екскурзията” е загуба на триста хиляди трудоспособни граждани, емигрирали в Турция.
„В името на народа“ се извършват най-големите престъпления срещу личността. Всяко управление, което поставя голямата маса над индивида, без изключение стига до безчовечни извращения. Както през 1945-а, така и днес голямото изкушение е да си популист, да отнемаш индивидуални свободи уж в името на общото благо. Думата „народ“ продължава да бъде цинично използвана като оправдание за корупция, некадърност и жестокост.
Ефектите от управлението на комунистите още се усещат. Истината е рядкост. Нацията е деморализирана. Престъпността, произлизаща от безотчетните фондове на Комунистическата партия, е всевластна. Религията, правосъдието и образованието търпят унижения.
Вечна памет на жертвите на комунистическия режим. Не сте забравени.
Има ни заради вас
Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,
През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.
Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.
За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.
Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.
Има ни за вас и заради вас.
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG94TTBB94001526716808
BIC: TTBBBG22
Банка ДСК
Основание: Дарение