VivaPay

Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли

Да си припомним някои от най-красивите стихове на Любомир Левчев и една песен

Любомир Левчев (1935 - 2019). Снимка: Личен архив на семейството - Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли

Любомир Левчев (1935 - 2019). Снимка: Личен архив на семейството

Когато си отива поет, светът осиротява. Независимо дали се е радвал на слава приживе, или е минал през живота тихо и незабележимо, поетът оставя следа. Любомир Левчев бе един от най-талантливите словотворци на България и дори отклоненията в злободневието не могат да променят това. Времето вероятно ще изчисти грозното, ще угаси страстите – политически и идеологически. Надеждата е красивите стихове на Левчев да надживеят преходните човешки пристрастия.

Да си припомним някои от най-хубавите му стихотворения.

Без сълзи

Колко е лесно да бъдеш влюбен
На двадесет години..
И колко е лесно
да бъдеш разлюбен…

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

Прегръщах ветрища.
Целувах дъждове
Търкалях се в ливадите от влажна нежност.
А когато пък ме блъсваха
в бездънното „сбогом“,
мислех си, че умирам.
Но ме спасяваха онези мрежи
от млади слънчеви лъчи.
Подскачах върху тях,
тъй както
децата скачат по пружинени легла.
И смееше се моето лице,
студено от изсъхнали сълзи.
Момичета
като магии
се виеха около мен.
И свободата съм я чувствал най-добре
след болка от раздяла.

А колко е страшно да бъдеш влюбен
на четирсет години.
И колко е страшно
да бъдеш разлюбен.

Без „сбогом”.
Без магии.
Без сълзи,
Раздялата не носи свобода…
И мисля си че не умирам.

***

Аз, който не избягах от Помпей

Смъртта е тайнство. Страх… Но край – едва ли.
Земната люлка в пустотата ме люлей.
И чувам сферите кристалните сигнали
аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият
свит като ембрион, тих, вкаменен
аз просто устоях срещу стихиите.
И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу
към лодки и спасителни лъжи.
Окрали храмовете, вий се молехте
грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.
Как хубав бе пустинният Помпей!
При мен останаха две-три тревички.
И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.
Градът развратен станал е музей.
И само аз при себе си останах
аз, който не избягах от Помпей.

***

Предположение

Аз няма да умра като хората.
Аз просто ще престана
да те сънувам.
А това е немислимо…

Иначе ще изглеждам замислен.
И времето ще се нарича Големия Сън.
И изведнъж ще разбера всичко.
И ще въздъхна: Не можа ли
някоя по-прилична смърт
да ме избере.
­ Ти от кой край си? ­
ще започне тя.
­ Аз съм от края на света ­
ще завърша аз.

Но преди да се случи всичко,
ела още веднъж, мое вечно момиче.
Донеси ми наглата усмивка,
с която те гледах
първия път.
Тя е скрита в тенекиената кутия
от бисквити,
кръгла като нашия лунен вятър,
ръждясала като ветропоказател ­
кутията, в която крия
пистолета на баща ми,
защото…

Аз няма да умра като хората.

***

Недалеч от брега

Недалеч от брега
аз стоя на стените ти ненамерени.
Може би заприличал съм вече
на безплодно растение с въздушни корени.
Вече седем епохи под мен са разкопани.
Седем двойници твои
ме гледат под счупени шлемове.
Троя,
колко си моя!
А няма следа, по която да тръгна към себе си.
Нищо станало не е останало,
освен сянката на слепия поет,
който едва ли е бил тук.
А аз стоя на стените.
И защо трябва да виждам
черния път
и полето,
където парцалени селяни махат ръце?
Какво пазят?
Само балите слама
блестят разхвърляно
като ограбени саркофази.
Лъхва огнен вятър.
И чувам на плашилото откъслечните фрази:
Менелай преследваше Парис
за красотата, която
не спаси света.
Ахил излезе на двубоя с Хектор
за трупа на убитото старо приятелство…
А ти, Време, ветровито и тихо,
всякакво и непрекъснато,
с кого се бориш?!
Толкова силен ли е Той?
И за какво е всичко?!
Ала за каквото и да е,
привършвай!
Защото ми омръзна вече
да плаша птици.
Страх ме е!

Безстрашни тракторчета влачат
зелени планини от дини.
Туристи някакви ме питат
не съм ли аз археологът.
Бърборят, че войната свършила.
Но този кон червен,
който пасе
в коритото на пресъхнала река,
не е ли дар данайски?

***

Недопустимост

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен…
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
Главата ми ще падне на гърдите ти –
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло…
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви…
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg