Смъртта на „Бамбука“, където сядаше на кафе Георги Марков

Писателят Георги Господинов има един разказ, озаглавен „О, Хенри“. Включен е в сборник със същото заглавие на „Жанет 45“. Господинов е известен с умението си от нищо и никаква дума да съчини цяла история. Той държи на историите и не обича празните думи от лозунги, афиши, социални възклицания и обещания. В „О, Хенри“ Г. Г. разказва за една Коледа, преди която остава без сюжет за големия празник. Тръгва да го търси из софийските улици. Хлътва в едно кафене, малко опушено, с тиха музика и маси, наредени близо една до друга. Поръчва си билков чай и зачита сезонния вестник „Пчела и кошер“, сливайки се с другите посетители, за да поддържа анонимност. В този момент чува зад гърба си на английски женски глас:

„О, Хенри, така се радвам, че сме заедно!…“

Непознатата описва мястото и писателят решава, че тя е със сляп кавалер, Г. Г. се обръща дискретно и вижда, че жената е сама и говори по телефона.

Съобщавам началото на тази история с влизането на Господинов в софийското кафене, защото самият той ме насочи към нея, след като го поканих да се включи в моето описание на живота и смъртта на кафе-сладкарница „Бамбука“, намираща се преди години вдясно от Народния театър – ако застанем с лице към фасадата на театъра.

Според стара вестникарска информация, в „Бамбука“ обичат да сядат писателите Александър Геров, Радой Ралин, Константин Павлов, Елисавета Багряна, Христо Фотев, Георги Марков, художникът Генко Генков, актьорът Досю Досев. Интелектуалци, предпочитащи да са вън от интригите и сервилниченето в писателското кафене недалеч от „Бамбука“, в сградата на писателския съюз на ул. „Ангел Кънчев“. Всичките са творци, патили от режима, мъчейки се да намират път за писанията си, но стопирани в редакции и издателства заради независмите си позиции, различни от директивите в писателския съюз.

Представяте ли си, минавате покрай Народния театър и влизате в „Бамбука“ за едно кафе и на една маса виждате Георги Марков! Погледнете го добре, защото Сатиричният театър му е наблизо, а там репетират пиесата му „Аз бях той“, заради спирането на която той бяга от България. В Лондон го убива режимът на Тодор Живков и това се разнищва, колкото и неотдавнашното убийство на Литвиненко също в английската столица.

Кафе-сладкарница „Бамбука“ преди бомбардировките над София. Вдясно е Градската градина, по онова време с ограда.

В София навремето съществуват кафенета, предпочитани от писатели, художници, музиканти, артисти. Там те обменят намерения и откровения. И оплаквания също. Не знам дали буржоазният живот преди 1944 г. е бил по-ясен, по-нелукав, по-открит, отколкото сегашния преходен двойнствен, подъл, неангажиран с достойнството и дори с живота на отделния човек. Но именно в 20-те и 30-те години на миналия век в столицата се раждат и процъфтяват кафенетата по тертипа на европейските, които и до днес са обект на туристически и поклоннически интерес.

В Барселона прези време ме заведоха в локала „Четирите котки“, където пих кафе със сандвич на масата, на която е обичал да сяда Пикасо, обграден от поетите и художниците на испанския модернизъм. На тази маса той е изрисувал корицата на менюто, предлагащо се и до днес. Рубен Дарио е нахвърлял стиховете си, Гауди е минавал да се види с колеги… Локалът е напоен с легенди и истории и в него водят шведската кралица, когато посещава Барселона.

Тези кафенета из европейските столици се превръщат в неофициални филиали на музеи и сервират наготово духа на полиса, за който мечтаят нашенски кметове и главни архитекти, объркали мислите си със смяна на паважа и застрояване на животворните градинки с казионни блокове. Срещу подаръци, вероятно.

Според проучвания на софийските кафенета отпреди 1944 г., минеш ли през „Юнион клуб“, ще зърнеш проф. Шишманов да интервюира Иван Вазов, докато отстрани търси място Симеон Радев, върл любител на кафето. Софийските ротарианци го предпочитат за срещите си. А в кафе-сладкарница „България“ в едноименната хотелска сграда, кълцана и изтърбушвана неколкократно в преходния период, са сядали Йосиф Хербст, Сава Огнянов, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Елин Пелин, Антон Страшмиров.

Вижте още: СОФИЯ ПРЕДИ И СЛЕД: ПИСАТЕЛСКОТО КАФЕНЕ

„Бамбука“ беше на първия етаж на една от най-красивите сгради в столицата, в имота на барон Христо Гендович. Той е единственият българин, удостоен с титлата барон от руския император Александър ІІ, връчена му от княз Дондуков, шефа на руското управление до идването на Батенберг. Христо Гендович служи като преводач в щаба на руското командване. След войната, благодарение на контактите му, натрупва състояние от търговия с военно продоволствие. Сградата е построена през 1914 г. по проект на арх. Никола Лазаров и следва актуалния по онова време виенски модел на строителство на централните градски постройки. Сега на първия етаж има офиси на банка.

През 60-те години на ХХ век бохемата на София се събира в „Бамбука“, наречен така зарди бамбуковия бар. Човек може да си помисли, че – след като е на хвърлей от театъра, заведението се пълни с известни лица на артисти. Но българските актьори предпочитат „своята“ кръчма, ресторанта на последния етаж на Народния, където няма зрители да ги зяпат какво пият и как си говорят. „Бамбука“ става притегателно място за снобите, които отпиват коктейлите на легендарния бай Трифон, преместил се от бара на ресторант „Опера“. Той е завърнал се емигрант от Щатите, където е научил тайните на пенливите фисове. Ако си сам, сядаш на бара, пиеш си джинфиса и слушаш историите на стария барман.

При реституцията след 1990 г. сградата е върната на семейство Гендович, препатило си след масовия грабеж, наречен национализация. Изчезват им покъщнина, семейни скъпоценности, картини, снимки.

Имах възможност да се срещна за интервю с баронеса Мариана Гендович в началото на 90-те. Красива, изискана дама, която бе запазила аристократизъм и финес през всичките несгоди на комунистическото отмъщение за буржоазния си произход и детство. Тя мечтаеше да построи отново бароковия купол над покрива на сградата „Гендович“. Днес виждаме, че го е сторила и той стои като емблема на фамилията – така, както е изглеждала преди бомбардировките над София. Мариана и брат ѝ Кирил Гендович са внуци на фамилния родоначалник Христо Гендович. Предприемачът построява сградата на мястото, купено през 1890 г. Отсреща тогава е празно, Народният театър все още не е построен. Седеметажният дом на Гендович е най-високата сграда в столицата по онова време. И първата с локално парно. Днес е обявена за културна ценност.

„Бамбука“ очевидно в годините след промените, защото вдясно вече липсва старата сграда на Столичната библиотека, а гранд-хотел „София“ все още не е построен

Изчезването на „Бамбука“ не е болка за умирачка за общинските власти. Този тип интелектуални кафенета не са популярни места за срещи на творците в София след 1990 г. Георги Господинов казва, че предпочита да пише у дома и може да влезе в някое кафене, не за да пише, а за да наблюдава посетителите. Но нерядко можем да видим, наведени над лаптопи, млади хора, които – ако мечтаят да творят, явно, че още са в началото на пътя.

А историята на Георги Господинов, когото избрах като спечелил най-много почести през 2018 г., продължава така: от подслушания разговор на непознатата той разбира, че нейният любим е в Ню Йорк и в този момент стои в кафене, което описва на нея. Разговорът им е напоен с нежност и малко тъга поради невъзможността да са заедно. Любовна среща в два часови пояса, така че за 20 минути на ритуала в събирането на сутринта и вечерта да си кажат колко се обичат. Когато приключва, младата жена стои мълчаливо няколко минути и после с ясен глас на български заявява на аерогарата, че иска да купи онзи билет за Ню Йорк за след два дни, останал неизползван. И сега Г. Г. започва да твори. Момичето си мисли как ще изтича да открие кафенето, откъдето е чувала любимия, ще седне в него и ще му телефонира, отговаряйки привидно неемоционално на въпроса му откъде се обажда:

„А, отблизо!“.

Но Господинов немилостиво съчинява: кавалерът на момичето мисли трескаво няколко минути и след това прави-струва, но ангажира самолетен билет за онази балканска столица. Предупреждава шефа си и някакво време преди Коледа запъхтян и зачервен влиза в кафенето, което знае по описание на любимата си. Той сяда на масата до Г. Г., набира телефонен номер и казва:

„This is Henry, my love…“.

После съобщава, че я чака в кафенето пред дома ѝ, а тя има сили само да промълви:

„О, Хенри!…“.

Така писателят Георги Господинов, който не обича да пише в кафене, свърза не едно, а две кафенета във вълшебна коледна история.