А някога имахме чувство за хумор…

Светът е оцелял, защото се е смял. Смехът е онзи поглед над живота, през който и най-трагичното се приема с относителната лекота на иронията. Пък иронията, особено когато е насочена към самия себе си, е белег за висок интелект и артистичност. И това се отнася както до отделния човек, така и до обществото като цяло, с все манталитета, политиката и самочувствието му.

Не претендирам, че имам кой знае колко адекватни спомени от онова ограбващо време на социализъм, но добре си спомням какво крепеше духа на хората – смехът. Като се започне от вицовете за Бай Тошо, Бай Ганьо и Нашенеца, които все попадаха в неудобни и осмиващи ги ситуации, та се стигне до незлобливите хумористични сценки по телевизията, ведомствените развлекателни концерти и постановките на Сатиричния театър. В Сатирата опашките за билети се виеха до „Раковска“, а аз, като дете на актьор от театъра, почти всеки месец снабдявах учителките в училището ми с билети за най-гледаните постановки. Хуморът, макар и често твърде първичен, според сегашните ни критерии за това кое е смешно, казваше индиректно някои обществени истини и хората изпитваха удоволствие да „разшифроват“ неговото послание. За „тежък“ виц се влизаше в затвора, но това не можеше да спре бисерите в жанра и те постоянно се раждаха и разпространяваха с шепот и многозначителни жестове. Онова време беше ужасно и репресивно, но въпреки това хуморът съществуваше и благодарение на него идеята за свободния дух си витаеше в пространството и никога не се загуби.

Мисля, че през деветдесетте години на миналия век беше най-щастливото време за българското чувство за хумор. След промените през 1989-та надеждата за идващо щастие попи във всичко и толкова дълго подтисканото желание за малко лудост, изтрещяване и промяна избуя. Хората започнаха да се обличат цветно и да не се съобразяват с онова провинциално „глей го па тоя/тая на какво се е направил“, с което обществото осъждаше всяка проява на стил. Милена, единствената ни пънк рок певица, сякаш изскочи напълно готова и завършена като артист от нищото, за да разбуни духовете и с външния си вид, и с музиката си. Премерено затегнатите юзди около малкото български рок групи от онова време (упорито наричани от режима преди това ВИК – вокално-инструментален състав) се отпуснаха под напора на новото време и те за месеци се превърнаха от момчета с почти опрятен външен вид в това, което всъщност трябваше да бъдат – рок музиканти с все дългите коси, кожените дрехи и бунтарското поведение. Разбира се, сега, когато гледам клиповете им от онова време, понякога направо ме напушва смях, но истината е, че благодарение на техния дух тогава едно цяло поколение започнахме да се чувстваме част от света, с цялата отговорност на това да отстояваме да стоим от светлата му страна.

После стана още по-хубаво.

Ако си отделите един час време и погледате музикални клипове от 90-те, ще останете изненадани колко чувство за хумор има в тях. Помните ли „Контрол“? И хита им „Леле како“? А „И ще дойде най-щастливият ден, когато ти ще си далеч от мен“? Ами ремикса им на „Комунисти, комсомолци, пионери“? Представете си сега, че тези парчета се родят днес. Че „Леле како“, в която се пее „цингара мангара тактика“, ей така зазвучи в ефира… Бас държа, че веднага ще се намерят организации за защита правата на човека, фондации за етническо равенство, комитети и сдружения, които ще скочат, че в текста има предпоставки за разбунване на етнически страсти. Ремиксът на един от най-големите комунистически марш-шлагери пък ще стане повод в студиа да се изказват всякакви политически и идеологически наранени от този факт граждани, а нищо чудно и някой спонтанен протест да се спретне я пред Народното събрание, я на „Позитано“ 20, че да се защити „честта на партията“ и правото на всеки да има уважавани от обществото политически възгледи. На „Най-щастливия ден“ може и да му се размине поради факта, че сюжетът там е малко по-битов, но няма да се изненадам, ако пък срещу гракнат някои засегнати праведни женици.

Тогава, преди две десетилетия, сякаш у нас, в бившата затворена и обрамчена от комунистически правила и страхове малка държавица, се дишаше по-леко и хората повече се смееха. Това е времето на „Гумени глави“ и техния „Трета вежда“, на „Ъпсурт“ и „Нон стоп“, а после и всичките им други парчета, които припявахме, хилейки се на свежото чувство за хумор. В онези години веселието някак се настаняваше навсякъде. Тогава се появи и студентска програма „Ку-Ку“, която превърна чувството за хумор в тренд. Смееха да кажат и направят всичко. Измисляха не само скечове и постоянни образи, но и реклами и рекламни послания, тотално различни от маркетинговия подход и чудесно работещи за онова време. Шегите им се цитираха и се превръщаха в народни „лафове“, а парчетата им като „Вчера в детската градина ток удари двама-трима“ и „Шат на патката главата“ и до днес се пеят от моето поколение с усмивка. И с все повече носталгия.

В онези години хуморът не просто присъстваше, но и беше много по-интелигентен. Спомняте ли си, че тогавашната Нова телевизия за първи път започна да прави различна прогноза за времето, в която момичетата синоптички (една от тях беше Ирен Леви) се появяваха с чадъри на точки и жълти дъждобрани, разказваха приказки, пееха, танцуваха и изобщо превръщаха скучната иначе тривиална прогноза в самостоятелен и много забавен скеч. В онези луди времена една телевизия се опита да скокне и на тренда „Голи новини“, но както по света, така и у нас това се оказа неуспешна идея. Сигурно защото беше самоцелна, а пък хуморът и градивната лудост винаги имат мишени.

Чувството за хумор и неговото проявление са доказателство за наличие на вътрешна свобода. Смееш се и незлобливо се подиграваш, когато не се страхуваш и нямаш рестрикция, която да ти диша в гърба. През 90-те и в началото на новия век смехът имаше тази свобода и й се наслаждаваше. Може би най-доброто доказателство за това, че наистина го имаше този интелигентен хумор, е паметната поредица „Улицата“. Сега няма шоу, което да може да стъпи нито на популярността на онзи проект на Теди Москов и актьорите от „Ла Страда“, нито на волния дух, който техните интелигентни скечове носеха. Действителността се отразяваше в смешките им и публиката ги разбираше, а удоволствието от работата си личеше по лицата на актьорите и оставения задкулисен кикот, който и ние пред телевизорите си чувахме.

Къде се загуби това чувство за хумор?

Кога станахме толкова сериозни и зли, че не позволяваме никаква подигравка и никаква смешка да се опитат да обяснят света наоколо, чрез собствената си лекота? Представяте ли си сега прогнозата за времето по която и да е от телевизиите да се води от синоптици, които влизат в образ? Че то един Емил Чолаков от време на време се опитва да прояви някаква веселост (къде по-успешна, къде не толкова) и аудиторията навъсва вежди и го гледа като лузър! И самите комедийни програми по телевизиите са толкова хилави и глуповати, че все още за мен е мистерия кой ги гледа и как поддържат рейтинг, който да ги държи на екран. На няколко пъти се опитах да гледам и „Шоуто на канала“ и „Комиците“… Ами срам ме хвана от нивото на хумора – изневери, пръдни, пияни и мъже, облечени като жени – това, както и имитирането на цигани, е най-евтиният начин да разсмееш някого. Но и най-сигурният, че от този смях нищо няма да произлезе, даже три минути по-късно хората ще са забравили на какво точно са се смели.

Лекотата на иронията и дълбочината, с която тя може да въздейства, не са инструменти в умовете на тези, които днес уж боравят с хумора. За съжаление, политизирането на „Шоуто на Слави“, с все водещия и екипа от сценаристи, полека-лека започна да унищожава най-добрата част на тази дълголетна програма – нейната сатиричност. Лично аз от години следя само актьорските понеделници, защото там не само ми беше забавно да гледам превълпъщенията на добри артисти, но и смехът в по-голямата си част беше умен, многозначителен и често доста смел.

Сериозността, която политиката принципно изисква, а и незнанието на българските политици и обществени фигури как да балансират между нея и хумора, превърна общия фон в страната ни в едно доста сиво, минорно и тромаво пространство. Говорим си с крясъци, потушаваме всяка цветност с негативното „тоя/тая е луд/луда“ и смятаме, че така нещата са по-важни. И такива трябва да бъдат, защото са сериозни. Смехът не се припознава вече като оръжие за решаване на важните проблеми, нито като начин да ги осмислиш. Него просто все повече го няма. И това никак, ама никак не е смешно.

Чувството за хумор е привилегия на свободните духове. Затова и никой от нашите политици няма да се осмели да представи програмата си или да отчете това, което е направил, като буквално го изпее в телевизионно шоу като президента Обама например. Нито един от тях не мога да видя готов да се подложи на някаква малка и добронамерена лудост, която да го извади от тежкия му образ на „голяма работа“. И това не е само защото самите ни политици са оперирани от чувство за хумор, когато се отнася до работата им, но и защото самото общество мисли така. То не иска да му е смешно, когато трябва да се говори за нещо сериозно. То не умее вече да се надсмее над себе си и трагедията си, защото простовато смята това за неглижиране и кръвно се обижда.

И съвсем скоро една сутрин ще се събудим като политически коректни, много толерантни, твърде предвидливи и маркетингово проучени и отчетени, но адски тъжни и подтиснати хора. Това също никак, ама никак не е смешно.

Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“