Омръзна ми да пиша некролози.
За хората, които дадоха смисъл на детството ми, както направиха с детството, младостта, зрелостта и старостта на много хора. Тръгват си един по един. Винаги е неочаквано – та кой очаква смешниците да умират?! А те умират, но смъртта им е толкова тъжна, че без да искаме, предпочитаме да забравяме за нея. Така ще гледам да забравя и сега. За смъртта на Никола Анастасов ще напиша тук и после ще говоря за него като за командирован в друг театър. В онзи там, дето го нарекохме Небесния, и в който трупата става все по-пълна и все по-звездна.
Последният път, когато го видях, случайно се засякохме в сутрешния блок на една телевизия. Принципно в телевизионните програми заради времето и конвейра, на който всяка информация и човек текат в ефир, отношението към гостите винаги е някак арогантно. Колкото и да се стараят да ти обръщат внимание, докато те настаняват за грим или пред самото студио, винаги започваш да се чувстваш употребен, брънка в телевизионния ефир, пълнеж на ефирно време. Ето в такова едно състояние се срещнахме за последно с чичо Кольо. Така си му казвам – не е фамилиарничене – всички деца на актьорите от театъра си знаем, че за нас големите звезди на България бяха просто чичовци и лели. Та чичо Кольо беше там. Настанен в един разнебитен фотьойл, слабичък, ръцете му притреперваха, а той се притесняваше от това и ги държеше в джобовете или зад гърба си.
По навик от последните години, когато артистите от Сатирата остаряха, пък аз си станах една пораснала, сериозна жена, срещна ли ги някъде, винаги им се обаждам и им припомням коя съм – да не им е конфузно, че не са ме познали, а и аз да не се филмирам, че адски много съм се променила. Приближих към чичо Кольо и аха да си отворя устата и да се представя, че съм Марийчето на Хиндо, той разпери ръце и с онзи, неговия си дрезгав глас каза:
„Ей го Марийчето, бе, на Хиндо…“
Разприказвахме се за обичайните неща. Какво правя, как са децата, колко са пораснали („Ле-леее, кога пораснаха толкова, бе?!“), щастлива ли съм, всичко наред ли е, „какво стана с апартамента, дето живеехте едно време“, „ааа, продадохте го… а колко купони там сме направили!“, „то в телевизиите много се промениха нещата…“, „никъде не ни канят вече – нашите смешки не са нужни“…
Предложих да купя кафе. Чичо Кольо ми каза, че избягва да пие кафе вече, че „нали сме пълен кукувалс – и сърце тропа, и не може да се заспи… старост, Марийчей, старчоци сме ние, глей ме на кво приличам.“ После ми говори за синовете си. И ден не ги оставяли с жена му, леля Мария – звънели, минавали, носели храна, водели ги по доктори, когато се наложи. Страхотни момчета станали, „много сме горди с тях – както и татко ти и майка ти са горди с тебе, да знаеш!“…
Поговорихме и за ситуацията в страната. И за смеха, дето все повече го няма.
„Не ми се играят смешки за задници, Марийче, не ми е смешно да пърдя и да се пуля, не мога да го правя това“, каза ми чичо Кольо.
Каза същото и в студиото, където някакво младо момиче четеше въпросите си от лист и се интересуваше най-вече от това дали пудрата й се е набръчкала на челото. В края на участието ни един динамичен и много пъргав асистент-режисьор ни поведе извън студиото и докато даваше указания по микрофона пред устата си, реши да бъде любезен:
„Много Ви благодаря за участието, господин Атанасов!“
„Анастасов“, тихичко го поправи чичо Кольо.
„Да… ох и аз, извинявайте много, ама не съм бил роден, когато Вие сте бил някаква голяма звезда и…“, заоправдава се момчето и с всяка дума затъваше още и още в неловката ситуация, в която сам се постави.
„Не се притеснявай, мойто момче – продължи Никола Анастасов, – аз звезда съм бил и сигурно още съм, ама по-важното е да си обръщаме внимание като хора.“
Момчето се усмихна глупаво и побърза да си тръгне. Не разбра какво му току-що му беше казано.
Това е тя, последната ми среща с Никола Анастасов. Остана си там, на правата, в която на мен и на него ни е било отредено да се засечем.
В смъртта на този тип хора всъщност няма драматизъм. Смехът е толкова голяма част от тях, че тъгата свива платна, за да чака трагичния край. Ама ядец – и тогава не й се получава! Не знае тя какво е да се опиташ да натъжиш сатирик – така ще те подхване, че сам на себе си ще се засмееш. Затова съм сигурна, че чичо Кольо е добре! И че голямо забавление имал тази нощ съм сигурна. Чакали са го там – и Парцалев, и Калоянчев, и Димитър Манчев, и Васил Попов, и баща ми… Разказали са си какво-що напоследък, посмили са се здравата, пуснали са по една солена шега я за старостта, я за смъртта и после… ами после са започнали репетиции. Че как без репетиции?!
Нали ви казах в началото, че мразя да пиша некролози.
Е, както става ясно и не мога да се справя с този жанр. Просто защото той настина не се отнася до Никола Анастасов. Така, както не се отнася за нито един от най-ведрото поколение сатирици на България. Затова: аплодисменти за актьора! За смеха, за дързостта и принципите, които не наруши!
Сигурна съм, че там, горе, ще ги чуе.. И вместо ние да му се поклоним, той ще ни се поклони на нас. Защото винаги ще си останем неговата публика, а той – един от нашите любими актьори.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение