Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Смъртта на всеки човек ме смалява, защото аз съм част от човешкия род

„Богопосвещения“ от Джон Дън излиза за пръв път на български в превод на проф. Александър Шурбанов под заглавието „За кого бие камбаната“

Снимка: Изд. „Лист“ - Смъртта на всеки човек ме смалява, защото аз съм част от човешкия род

Снимка: Изд. „Лист“

„Никой човек не е остров изцяло за себе си; всеки човек е къс от континента, част от сушата. Ако морето отмие бучка пръст, Европа ще стане по-малка, както и ако отнесе някоя издадена канара или имението на твои приятели, или пък твоето собствено. Смъртта на всеки човек ме смалява, защото аз съм част от човешкия род. И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб.“

Тези думи поетът и проповедник Джон Дън пише в своите „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест“, след като се възстановява от тежка болест, която го отвежда до границата на смъртта. Това негово произведение в проза ще стане най-често издаваното и цитирано, неговото духовно завещание. Сега тези „Богопосвещения“ излизат за пръв път на български със заглавието „За кого бие камбаната“ в превода на проф. Александър Шурбанов и с бележки от проф. Георги Каприев.

Изданието е на „Лист“, корицата нарисува Милена Вълнарова.

Предлагаме ви част от следговора от проф. Шурбанов.

Годината е 1623-та. Д-р Дън е съборен на легло от тежка болест, която го отвежда до границата на смъртта. Консулти от най-опитни специалисти, включително и изпратените от краля негови лични лекари, се затрудняват да открият естеството и причината на заболяването и да проведат нужното лечение. Пациентът е напълно изтощен от честите пристъпи на треската, няма сили да продължи редовните си проповеди в храма и е обзет от мисли за края. Но най-лошото постепенно отминава и той неуверено се изправя на крака. Първото, с което се захваща през дните на възстановяването, е да опише възникналите по време на болестта преживявания и размисли, които се простират върху всички аспекти на човешкото битие, изправено пред загадките и предизвикателствата на вечността. Тези изповеди и прозрения ще излязат от печат през следващата година в книга, озаглавена „Богопосвещения по внезапни поводи и различните степени на моята болест… от Джон Дън, Декан на Св. Павел“, която ще стане най-често издаваното и цитирано произведение в проза на големия поет, неговото духовно завещание.

Джон Дън е роден през 1572 г. в Лондон в семейството на католици-нонкомформисти, които не се отказват от вярата си въпреки преследванията и опасностите, на които такива хора са подложени. Майка му е от рода на знаменития философ, писател и държавник сър Томас Мор, екзекутиран през 1535 г. заради отстояването на независимостта на църквата от кралската власт. Неин брат е йезуитски свещеник, а един от братята на самия Дън още в студентските си години умира в затвора, където е изпратен за това, че е дал подслон на католически църковник. Началното си образование Джон получава вкъщи от наети за тази цел частни учители и възпитатели от същата общност и със същите убеждения. На единайсетгодишна възраст той започва следването си в Оксфордския университет, а три години по-късно го продължава и в Кеймбриджкия, но въпреки че завършва успешно и двата пълни курса на обучение, не получава полагащите се академични степени, тъй като отказва да положи задължителната клетва, признаваща върховната власт на английския монарх над националната църква – същата клетва, която половин век по-рано е отхвърлил и Томас Мор.

До двайсет и петата си година Дън живее сред лондонската бохема. По думите на един съвременник, той става известен като „голям посетител на дами, голям любител на пиесите и голям съчинител на остроумни стихове“. Стиховете, които съчинява и разпространява сред приятелите си през този ранен период, са необичайни и привличат вниманието на всички с решителното си противопоставяне на доминиращата по онова време петраркистка лирическа поезия, която идеализира любовното чувство до превръщането му в религиозно откровение. По-голямата част от тези стихове са скептични и иронични, а дори и възхвалите на любовта звучат по съвсем различен начин, защото влюбеният вече не търси самоизличаване пред недостижимата любима, а взаимност на чувствата и удовлетворение. Самият поетичен език е различен – с резки диалогични встъпвания, по-характерни за народната театрална сцена, отколкото за куртоазната лирика, с преобладаващо разговорен тон, който разбива плавността и мелодичността на традиционната метрическа организация. Но най-забележителното нововъведение на Дън е радикалната образност, съчетаваща в напрегнато единство трудно съчетаеми съставки – знаменитите кончети. Най-ярките примери за такъв фигуративен език са представянето на бълхата, която е изсмукала и смесила кръвта на двамата влюбени, като брачен храм, или на тяхната раздяла като раздалечаване на рамената на чертожен пергел, за да се съберат отново в началното си положение след описването на кръга. Страстно чувство и търсеща мисъл, духовни и материални, светски и религиозни, извисени и тривиални измерения се преплитат в непрекъснато единоборство, което поражда неочаквани и запомнящи се нервно напрегнати емблеми.

Бен Джонсън отбелязва в записките си, че неговият „верен приятел“ е „първият поет на света в някои неща“, но „задето не спазва ударенията, заслужава обесване“, а „понеже няма да бъде разбран, ще погине“. И други обвиняват Дън, че е прекалено неясен, труден, рязък. Самият той в по-късните си достолепни години изпитва неудобство за дързостите на ранното си творчество и заявява, че ако можеше, би се отказал от него. Впрочем тези няколко десетки стряскащо дръзки стихотворения не са отпечатани, но са получили достатъчно широко разпространение в ръкопис и са повлияли на целия литературен процес към края на шестнайсети век и нататък. Развитието на стила на Шекспир в зрелите му драми към по-голяма концентрация и напрегнатост често се отдава на заразителния пример на Дън. А по неговите стъпки тръгва и цяла кохорта по-млади талантливи лирически поети, които заедно със своя предводител ще бъдат разпознати като „метафизическата школа“ в английската поезия. Този етикет отначало е укорителен (Драйдън го подсказва пръв, когато към края на седемнайсетото столетие се оплаква, че „те се заиграват с метафизиката дори в любовната поезия, в която трябва да цари само природата“, а близо век по-късно Самюъл Джонсън направо го налага като литературно исторически термин).

В ранния период на творческата си кариера, за който говорим, Дън пише не само любовна лирика, но и сатири и епиграми, както и парадоксална есеистична проза, в която, както и в поезията си, провокативно и някак като на шега преобръща много конвенционално утвърдени аксиоми на ценностната система. Но може би най-важното, което той прави през тези формиращи години, въпреки честите си посещения на дами и театри, е системното запознаване с мисловните жалони на западната цивилизация. Както през 1656 г. обобщава неговият близък познат и пръв биограф, Айзък Уолтън, „[и в] най-неустановените дни на младостта му леглото не е могло да го задържи след четири часа сутринта, а никаква обикновена работа не го е извеждала от стаята му до десет, като цялото това време е било посветено на вглъбяване в книгите, макар след това да си е давал голяма свобода… Той е оставил равносметка на 1400 автори, повечето от тях резюмирани и анализирани от него на ръка…“.

След двайсетата си година Дън пътува из Италия и Испания, опознава отблизо историята, традициите и живота на тези водещи европейски страни, усвоява езиците им. Участва и във военноморските експедиции на граф Есекс и сър Уолтър Роли срещу испанските владения в Кадис и на Азорите – преживявания, които оставят следа и в поезията му. Очевидно се готви за престижна държавна служба. Същевременно се задълбочава в сравнително изучаване на различните деноминации на християнството, като ги подлага на внимателна преценка. Една от сатирите му от този период формулира категорично тази позиция на търпеливо, зорко и неотклонно упорство: „Съмнявай се мъдро; на непознат път/ да стоиш и да дириш правата посока, не значи да се луташ;/ да спиш или да тичаш накъдето не трябва, значи. На висок хълм,/ скалист и стръмен е застанала Истината и онзи, който иска/ да я стигне, трябва да обикаля и обикаля,/ та онова, което върлият склон прави недостъпно, така да превземе“.

След завръщането му в Англия лорд канцлерът (Блюстител на великия печат) сър Томас Еджъртън го приема в дома си и го назначава за свой главен секретар. Това е многообещаващо начало на дворцова кариера. Но за добро или лошо, не ѝ е съдено да се развие. Дън се влюбва в племенницата на своя домакин, Ан, която по това време живее в същия дом, и тъй като общественото му положение не допуска каквато и да е възможност за официално сватосване, сключва с нея таен брак. Когато конспирацията се разкрива, бащата на младоженката, сър Джордж Мор, на когото е поверен контролът върху крепостта Тауър, е толкова разярен, че хвърля в затвора не само нежелания си зет, а и двамата му бивши състуденти, които като свещенослужител и свидетел са съдействали за осъществяване на бракосъчетанието. Бляскавата перспектива е безвъзвратно провалена. От килията младоженецът пише на булката в характерния си афористичен маниер: „John Donne, Anne Donne, Un-done“ (буквално: Джон Дън, Ан Дън, погубени – или, за да запазим на български нещичко от каламбура, издънени).

Затворничеството не продължава прекалено дълго и след мъчително съдебно дело младата двойка успява да се събере, но е оставена без родителска благословия и каквато и да било подкрепа, без никакъв доход и с много неясна перспектива. През неразумните ергенски години Дън е разпилял по жени, забавления и пътешествия бащиното си наследство, а нови източници на пари не му се предлагат. Ан ражда почти всяка година и от женитбата през 1601 до смъртта си през 1617 г. става майка на дванайсет деца, седем от които я надживяват. Семейството се приютява при поредица от аристократи-благодетели, които ценят компанията на даровития, високо ерудиран и обаятелен поет и с удоволствие го приемат под покрива и на трапезата си. Осем години след сватбата на дъщеря си сър Джордж най-сетне се смилява и отпуска на зетя си тримесечна субсидия за издръжка на нарастващото семейство. Междувременно Дън продължава да чете и пише, разширява връзките си във висшето общество, получава поръчки за публикации, надява се да се сдобие с дворцова служба, но макар да е впечатлен от неговите способности и знания, кралят не бърза да му даде втори шанс.

През този втори, преходен период от живота и творческата си кариера Дън като че ли се отдалечава от поезията и се отдава почти изцяло на полемична есеистика. Все пак тъкмо по това време, по повод преждевременната смърт на петнайсетгодишната щерка на неговия покровител сър Робърт Друъри през 1610 г., той съчинява две забележителни мисловни поеми, тъй наречените „Годишнини“, озаглавени „Анатомия на света“ и „Шествието на душата“ и публикувани съответно през 1611 и 1612 г. Ярката парадоксална образност от ранната му поезия тук се сгъстява в сложна плетка, в опит за постигане на органично естетическо единство. Но преобладаващата в тези стихотворни творби разсъдъчност неминуемо сочи към необходимостта от разгръщане на творческите търсения в други, прозаични жанрове.

През 1608 г. е завършен трактатът „Биатанатос“, който – донякъде в стила на ранните остроумни есета – подлага на логическа проверка традиционното отхвърляне на идеята за самоубийството от религиозния канон. Подобно на своите предшественици, този неконвенционален текст ще остане непубликуван до смъртта на автора си, а и дълго след това. Далеч по-важно за съдбата на Дън обаче се оказва друго съчинение, което според Уолтън е поръчано лично от краля и излиза от печат през 1610 г. под наслов „Псевдо-мъченикът“. В него поетът разкрива истината за собственото си израстване и превъзмогването на семейната среда. С впечатляваща юридическа ерудиция той атакува йезуитския призив към вярващите да не приемат контрола на короната върху църквата и да предпочетат светото мъченичество пред порочния конформизъм. Дън, който две десетилетия по-рано, по примера на Томас Мор, сам е отхвърлил Клетвата за върховенството, сега застава решително в нейна защита като убеден привърженик на независимата от папството английска църква. Цялата обстановка в страната се е променила след инспирирания от дисидентите католици през 1605 г. опит за преврат и покушение срещу самия монарх, известен като Барутния заговор. Но дори независимо от това важно събитие разбиранията на Дън са претърпели сериозно развитие вследствие на задълбоченото му занимание с проблемите на християнската църква и реформацията. Още през следващата година излиза и неговият антийезуитски сатиричен памфлет „Конклавът на Игнаций“, а скоро след това – и поредица есета по въпроси на религията.

Силно впечатлен от „Псевдо-мъченикът“, кралят насърчава Дън да приеме църковен сан, но той се колебае и отлага. Казва, че не се чувства готов за такава важна крачка, не смята, че е достоен, бои се, че греховната му младост е непреодолима пречка пред този избор. През 1614 г. влиза за втори път в Парламента като член на Камарата на общините и скоро след това кандидатства за дипломатическа служба, но същевременно предупреждава, че е решил да се посвети на богослужението. Липса на ориентация ли издава тази разнопосочност, или това е последен опит да се сложи край на лутането? Така или иначе, още през следващата година, на 43-годишна възраст, Дън е ръкоположен за англикански свещеник. По настояване на краля Кеймбриджкият университет го удостоява с докторската степен, която четвърт век по-рано той е отказал.

„Английската църква, възкликва Уолтън, се сдоби с втори св. Остин.“ (През VI-VII в. римският мисионер Остин или Августин Кентърбърийски става покръстителят на Англия.) И действително, завладяващото слово на д-р Дън много скоро налага неговото неотменно присъствие в храма. С искреността и художествената си сила проповедите на новооглашения свещеник привличат многочислени богомолци навсякъде, където се появи този вдъхновен и неуморен духовен наставник. През 1621 г. той е издигнат за Декан на централната лондонска катедрала „Св. Павел“, в която се черкува политическият елит на Англия, в това число самият крал и неговото семейство. Пак според свидетелството на Уолтън, в словото на Дън пред паството е проличавало, че „собственото му сърце е завладяно от мислите и вълненията, които се мъчи да внуши на другите; убеден проповедник, той понякога плаче за слушателите си, а друг път – заедно с тях, но винаги говори на себе си като ангел от облаците“. С други думи, един поет се е изправил на амвона, за да излива пред своята публика онова, което се ражда в този миг в сърцето му и дълбоко засяга самия него. Знае се, че проповедите му са били произнасяни без предварително подготвен текст и едва впоследствие са записвани по памет и по отделни бележки.

Обръщането на Дън от светската към религиозната словесност, както видяхме, става постепенно и не без колебания. Но то бележи магистралната посока в развитието на цялата английска култура на границата между шестнайсети и седемнайсети век – от епохата на високия Ренесанс, на Марлоу, Шекспир и Джонсън, към тази на Барока, на Милтън и Бъниан, в която основният интерес на новото време се премества от телесната земна реалност към устремленията на духа.

Сега, в своя трети и последен период някогашният скандално еротичен поет създава най-възвишената и екстатична религиозна поезия, макар и тя, както ранното му творчество, да е пронизана от непокорни, понякога едва ли не непристойни разговорни интонации и парадоксално мислене. Ето един от неговите знаменити „Свещени сонети“:

Не се надувай, Смърт – макар да виеш,
че си всесилна, ти не си такава.
Сразеният от тебе не остава
при теб – и мене ти не ще убиеш.
Дори в съня наслада ще откриеш –
каква ли сладост има в теб тогава!
Най-доблестният пръв при теб минава,
в покой блажен духа му да умиеш.
Роб на съдбата, случая, царете,
с отрови, с битки, с болки ти дружиш,
но по-дълбоко ли ще ни приспиш
от някоя магия или цвете?
Сънят ще литне – и смъртта, поглеж,
изтляла. Смърт, ти също ще умреш.

Темата за смъртта вълнува цялото английско общество, а и цяла Европа в тези години на прелом и несигурност в интелектуалния климат на континента. Тя е централна и за проповедите на поета (160 от тях са запазени до днес), и най-вече за неговото върхово постижение в прозата, „Богопосвещенията“. Преминал сам през срещата лице в лице със смъртта, в тази дълбоко лична, но и философско обобщителна книга Дън конципира разрушаването на земния живот като неразделна част от нашата участ, породена от несъвършенството на човешката природа и призвана да преодолее това несъвършенство в продължаващото битие на духа. Тук есеистиката със своята богата метафоричност се извисява до художествената концентрация и ударното въздействие на поезията. Неизкушеният читател на ярки извадки от тази книга нерядко ги взема за стихотворни текстове.

Седем години след първата сериозна болест Дън отново е на легло и този път той знае, че смъртта няма да си тръгне без него. Приготвя се да я приеме като чакана невяста. Поръчва на резбар да издяла дървена урна и когато тя е готова, съблича всичките си дрехи, загръща се в погребален саван, като оставя открито само лицето си, и се изправя върху нея със смирено затворени очи. В такава поза е нарисуван в пълен ръст от нает за целта художник и поставя готовата рисунка до леглото си, за да я съзерцава до последния си час. В съответствие с неговата воля тялото му е положено в храма, в който е служил. Над гроба е поставена статуя от бял мрамор, изваяна по предсмъртната рисунка.

Все пак, месец преди края д-р Дън с върховно усилие се изправя на крака и се връща в катедралата, за да изнесе там след дълго отсъствие своята прощална проповед, озаглавена „Единоборството на смъртта“. Той е кожа и кости, животът почти го е напуснал, гласът му е отслабнал и глух, но духът му продължава да търси общуване с живите. Това ще бъде последната му среща с тях в плът и кръв.

Скоро след погребението неизвестна ръка изписва с въглен над пресния му гроб следната епитафия:

Послушай ме, читателю, не се лъжи:
тук, долу само тялото на Дън лежи,
че ако в тази гробница му беше и душата,
земята щеше от небето да е по-богата.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90