Не могат да спрат да играят, не им позволяваме

Когато се питаме как се измерва успехът на една постановка, най-добре е да го мерим по брой представления. Да падне тя от афиша на театъра e равно на нейната смърт. А пада – извън някакви задкулисни проблеми и интереси, когато зрителите я отсвирват.

Публиката е зададена предвечно заедно с театъра от древните атиняни, които с белите си хитони на топлото време са пълнили редовете на амфитеатрите, плащайки 2 обола за билета от бронз или дърво. Само за сравнение – неквалифициран работник получавал три обола на ден. На този билет отбелязвали сектора, в който е мястото. Театърът бил достъпен за всички, само че не пускали жените и децата на комедии, които често били изпълнени с мръснишки думи, чието значение актьорите усилвали с красноречиви жестове. Така че факторът „публика“ е съединен с театъра в единна кръвоносна система – отделиш ли едното от другото, настъпва смърт за театъра.

Днес срещу зрителите говорят хора, които са или неуки, или с претенция да блеснат в своя постен и малкозначим живот. Някои от тях са автори, вече изчерпили хрумванията и волята си да пишат, други – режисьори, толкова увъртяни или семпли, че никой не иска да ги гледа. За актьора публиката е горивото, което пали двигателя на чувствата и емоциите му. Най-силното му удоволствие е да го гледат и да го поощряват.

От доста време вече при поклона на артистите на финала в софийските театри зрителите стават на крака и ръкопляскат до насита. По етикет това не е правилно. Става се на премиера, а не под път и над път! Дори Владо Пенев написа цяла статия по темата, че зрителят трябва да ръкопляска седнал на мястото си. Обаче той едва ли се е сетил, че българите, особено по-младите, рядко влизат в черква. Нямат нагласата да се помолят, да им олекне, да се усили енергията им за живот. И когато станат на крака в края на представлението, зрителите се усещат вътре в хралупата на единна енергия и по лицата им можеш да видиш, че са обсебени от видяното и от заедността при гледането. Театърът е като свод на черква, ето истината!

Навсякъде в цивилизованите държави един спектакъл се обляга на интереса на публиката. Това е критерият за продължителността на живота на едно представление. В тази посока има сензационни примери. „Капан за мишки“ на Агата Кристи има премиера в театър „Амбасадорс“ на Уест Енд, сценичния квартал на Лондон, през 1952-а. Кримката закръгля 25 000 представления на 18.11.2012 г. И продължава да се играе като най-продължителната постановка в британската столица. Тя е сменила няколко екипа актьори, като последната смяна е през ноември 2016-а. Ще добавим примера с представлението на мюзикъла „Коса“, стартирало на сцена на Бродуей през 1967-а и навъртяло 1750 пъти пред публика. Някой ще каже: едното е кримка, другото мюзикъл, лековата работа, естествено, че ще ги гледат! Добре, ето друг пример – пиесата „Еквус“ на Питър Шафър се играе на Бродуей от 1973-а, през 1975-а печели наградата „Тони“ и има зад гърба си над 1000 изигравания. Другият хит на Шафър, „Амадеус“, се играе на Бродуей от 1979-а също над 1000 пъти и печели наградата на театралната критика.

Когато правят статистика за най-продължителните по живот постановки, цитират също „Плешивата певица“ от Йонеско в Париж (премиера през 1957-а) и „Редица“ от Израил Хоровиц в Ню Йорк (от 1974-а).

Кои са българските рекордьори по продължителен живот на сцена?

15 години „Дуенде“

Татяна Лолова в „Дуенде“

В Театър 199 Татяна Лолова излиза за моноспектакъла си „Дуенде“. Режисьорът Съни Сънински е компилирал текстове на испанския поет и драматург Лорка с текстове на журналистката Румяна Апостолова. Спектакълът се е играл премиерно на 18 октомври 2003-а. А сега сме 2018-а. Играта на актрисата така е харесала на зрителите, че те ѝ се отблагодаряват като пишат в сайта на театъра:

„Татяна Лолова е истинска фурия…“; „Татяна Лолова се раздава докрай…“; „Страхотна и неповторима. Изобщо не съм се и съмнявала, че Татяна Лолова ще изпълни и времето, и пространството и ще ни направи истински щастливи, че я гледахме и слушахме…“.

Достатъчно е да прочетем отзивите, за да си отговорим на въпроса защо това представление се играе вече 15 години. Не са се пестили хората, като са изливали възторга си. Под повърхността на директното обяснение за успех обаче лежи пластът на правилното хрумване. Няма друг поет, дори испанец, сънародник на Лорка, тоест врял и кипял в пътя на дуендето, да е изследвал тази магическа дума.

„Дуендето не е в гърлото, а идва от петите“, казал един стар китарист на Лорка.

Дуендето, поривът да създаваш изкуство, пронизва цялото тяло. Тогава се ражда стих или песен, или мелодия, или картина, която вълнува, кара те да мечтаеш, да си готов на риск, за да осъществиш онова, което стои във въображението ти. Не знам дали Таня Лолова се моли на Господ. Защото Лорка, който с този спектакъл става нейният поет, сравнява дуендето с Бог. Както Исайя – разсъждава Лорка – възкликва, че Господ е скрит и се показва на онзи, който го търси, така и дуендето се открива, когато човек изживява религиозен екстаз, откъсвайки се от всички стилове, отхвърляйки всички познати форми.

„Дуенде“ на Театър 199 събира актриса, способна да свещенодейства в театъра, с метафизичните понятия на Лорка. Тя – станала легенда, той – станал, поради трагичната си и тайнствена гибел, а също и поради загадъчно-приказните си пиеси – икона за нас днес. В цялата тази работа има скрита магия, колкото и да е амортизирана от употреба думата. Сама на малката сцена, със своята си отговорност, своето добро, състрадателно сърце, Таня Лолова е потънала в играта. Българските зрители усещат нейната обсебеност. Много морална, много предана на тази сцена, спонтанна и честна. Казва, че не е достатъчно религиозна, но отгоре ѝ помагали. Да не се тревожи, това също е религиозна връзка. Както би казал Лорка, Татяна Лолова е намерила своя Господ. И българският зрител го усеща и пълни нейната черква.

26 години „Шинел“

Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека в „Шинел“

Ще отблежим, че националният феномен в категорията най-дълго играни спектакли е „Шинел“, представен премиерно на 6.11.1992 г., за да легитимира създаването на частния театър „Кредо“. Основоположници са двамата актьори Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека. „Шинел“ е игран над 600 пъти на 9 езика, показван е на над 150 международни театрални фестивала, отличен е с много награди. Актьорите също са отличени с много награди за най-добра роля. Всъщност, двамата са най-продаваните български актьори зад граница след 1990-а.

Нина и Зуека смятат, че върхът в отличията за „Шинел“ е фестивалът в Единбург през 1996-а. Те са поканени на фриндж фестивала, част от мащабната световна проява, в която гостуват близо 1500 трупи и самостоятелни артисти от всички видове сценично изкуство. Техен домакин е Ричард ДеМарко, забележителна фигура в Единбург. Ексцентрик и меценат, той дава много пари, за да доведе спектакли от Източна Европа, които са му направили впечатление. Например гастролът на полския авангардист Тадеуш Кантор с „Мъртвият клас“ е дело на ДеМарко – това показване в Единбург е всъщност запознаването на театрална Европа с полския театрален законодател.

И така, Нина и Зуека се озовават в шотландската столица, която през всеки август се променя неузнаваемо – във всички зали, обществени пространства като библиотеки, съд, изоставени казарми, халета, складове, черкви, задни дворове, слепи улички и прочие се въртят представления. Българските артисти излизат в една от театралните зали в сградата на ДеМарко. Отзивът за спектакъла в най-големия местен всекидневник, „The Scotsman“, излиза с пет звезди, оценени от 30 критици, проследяващи продукцията на фестивала.

На базата на оценките „Шинел“ е поканен и през следващата година, 1997-а, в Единбург. Тогава спектакълът влиза в официалната класация „Топ 20“ на сп. List, дългогодишна традиционна схема на най-доброто във всички жанрове на представяния театър. През 2001-а „Шинел“ гастролира в митичния културен център на Лондон „Барбикан“ на фестивала в Уест Енд. Нина и Зуека играят 11 вечери след „Комеди Франсез“ и преди Робърт Уилсън. Критиците на в. „Гардиан“ ги нареждат сред петте най-добри заглавия в лондонския театрален афиш.

А когато говорим за онова иррационално чувство на обсебеност на актьора от сцената, разпознавано от зрителите, трябва да споменем голямата жертва на Зуека заради „Шинел“. През 1997-а Нина и Зуека представят спектакъла на фестивал във Вилнюс, Литва. Представлението прави неописуемо впечатление на публиката, сред която е именитият режисьор Некрошюс, световна театрална фигура. Нина и Зуека си почиват в малкото дворче на театъра домакин, когато Некрошюс се приближава до тях и изразява развълнуван впечатлението си от видяното.

„Видя ли – обръща се той към актьора, който го придружава, – само с 6 пръчки показват целия Гогол!“

Развълнуван от тези похвали на големия режисьор, Зуека взема драматичното решение да напусне шоуто „Каналето“ и да се отдаде само на театъра.

На 6 ноември 2012-а е юбилейното представление на „Шинел“ – 20 години на сцената. То се оказва и последно за тандема Нина и Зуека, след като месеци преди това Васил Василев се разделя с Нина. Зуека напуска Театър „Кредо“, а Нина Димитрова продължава да играе „Шинел“ с младия актьор Стелиан Радев.

13 години „Каквото направи дядо…“

Нина Димитрова и Димитр Несторов в „Каквото направи дядо…“

Спектакълът „Каквото направи дядо…“ по Андерсен е другата световно призната продукция на Театър „Кредо“, която надхвърля 12-ия си сезон на сцената на Театър 199. Той е създаден по покана и с подкрепата на датската фондация „Х. К. Андересен“, за да представи България на световното честване на 200-годишнината от рождението на разказвача на приказки в Дания през 2005-а. Представлението е показано на над 40 международни фестивала, играно е над 160 пъти на 4 езика и е отличено с 10 международни награди.

В афиша до името на Нина Димитрова като автор е поместено и името на драматурга Юрий Дачев. През 2008-а Нина и Зуека получават специална награда „Икар“ на Съюза на артистите в България за принос в популяризирането на българския театър по света. Следващата година са номинирани за европейската награда „Нови театрални реалности“ – признание за откриване на нова сценична изразност в европейския и световен театър. След раздялата със Зуека тя продължава да играе в „Каквото направи дядо…“ с партньор Димитр Несторов.

14 години „Рибарят и неговата душа“

Велислав Павлов и Владимир Карамазов в „Рибарят и неговата душа“

В Театър 199 продължават да живеят и други представления, благодарeние на благословения микс от текст, който трогва, и актьори, които го показват честно на зрителите. На малката сцена Мариус Куркински режисира „Рибарят и неговата душа“ по приказката на Оскар Уайлд с премиера на 4.12.2004. Представлението все още се играе, вече 14 години.

Българският зрител обича да гледа Мариус, някак си благоговее пред него. Версията по Уайлд е авторска, на Мариус, и макар че цяло поколение българи израстна без справедливата популярност на Оскар-Уайлдовите красиви приказки за сметка на „Маша и мечокът“, днес си го наваксва. И в представлението е погледнал Господ – Владо Карамазов е в ролята на Рибаря, а приключенията на този актьор из тв пространствата допълнително го правят любопитен и близък до масовия зрител. В ролята на Свещеника е Велислав Павлов, днес много известен от главната роля във филма „Вездесъщият“. И ще стане още по-известен с ролята си на хирург в продължението на сериала „Откраднат живот“, което предстои. Дамите като русалки се сменят през годините – Ана Пападопулу, Лилия Гелева, Радена Вълканова, Рени Врангова. Колко просто изглежда на пръв поглед: текст с вътрешна визия плюс обсебен режисьор или обсебени артисти, които могат да го превърнат в зрелище!

25 години „Секс, наркотици и рокендрол“

Коцето-Калки, Дони и Ивайло Христов в „Секс, наркотици и рокендрол“

На 13 февруари един сензационен спектакъл става на 25 години на сцената на Театър „Българска армия“. За тези години военната сцена няколко пъти си промени името, но в голямата зала с 600 места неизменно събира пълен сбор спектакълът „Секс, наркотици, рокендрол“ на режисьора Николай Ламбрев. Играят Ивайло Христов и музикантите Добрин Векилов-Дони и Коцето-Калки.

В края на декември се срещнах с Ивайло и Дони, за да ги питам защо зрителите продължават да харесват представлението. На Ивайло, който прочел навремето текста на американския автор Ерик Богосян, хрумнала идеята да разнообрази представлението като покани в него музиканти, за да да изпеят монолозите. В текста има цели 10 монолога – на каубой, рокзвезда, която се тъпче с дрога, бизнесмен, проститутка на повикване, престъпник рецидивист, любител на партита заради кокаиновата почерпка, добър и примерен гражданин, уличен просяк, чистач, вокалист от банда.

Текстът е остър, провокативен, неочакван. И най-важното: честен, откровен, реже чувствата и страховете на говорещите.

Ивайло отива в Студентския град, за да се срещне с Дони, който в началото на 90-те свири там в клуб. Не трябва да го навива, музикантът незабавно се съгласява да влезе в представлението. А с Коцето-Калки се уговарят на поредната „Аполония“ в Созопол. Двамата музиканти въобще не четат текста, а направо импровизират на сцената. Публиката полудява. Няма такава пиеса като „Секс, наркотици, рокендрол“ в целия български театрален репертоар. Коцето си спомня:

„Публиката беше много ентусиазирана. Все пак говорим за началото на 90-те години. Хората приемаха всяко нещо с отворени очи, с отворени сърца. И въпреки че за тогавашните разбирания спектакълът беше доста нецензурен (сега това вече не е така), хората реагираха със страхотни ръкопляскания на всяка наша реплика и всяко музикално изпълнение“.

Представлението в Армията може да стане лауреат на Гинес, защото не си е сменяло екипа, както „Мишеловката“ в Лондон, и всъщност е най-продължително играното в света – вече 66 години. А авторът Богосян коментира:

„Изразът „секс, наркотици, рокендрол“ е сякаш татуиран върху живота ми през последните двадесет и пет години. В продължение на много време аз дори смятах, че „секс, наркотици, рокендрол“ е самият живот. Всеки, който не се движеше със 150 км в час на фона на проглушителна музика, просто не беше жив. Не признаваш ли рока, значи си мъртъв. Монолозите в „Секс, наркотици, рокендрол“ са публичният ми размисъл върху конфликтите в моя живот. Те са опит да уловя неприятните черти на собствената ми личност и да ги извадя на всеобщ показ. Бих могъл да озаглавя представлението „Конфликти и размисъл върху моето душевно състояние в Америка през 1990 г.“. Но тогава театърът щеше да остане празен“.

Ивайло пази стотици свидни спомени от 25-те години живот на спектакъла. Веднъж спрял такси и шофьорът, отваряйки вратата, му извикал: „Ивчо, влизай!“. Актьорът помислил, че се познават, но се оказало, че шофьорът го е гледал в „Секс, наркотици, рокендрол“ 15 пъти и това бил единственият театър, който е гледал през живота си.

Всъщност, и Ивайло Христов е от актьорската секта на обсебените, в която са Татяна Лолова и Мариус Куркински. Те тръгват към сцената, най-напред намирайки текст, който ще въодушеви зрителите, чувстващи недостиг на истини, игра, преображение, и после прибавят съпричастност към душевните им вълнения. Изглежда просто, но е ядрото на добрия театър.

Нерядко сцената се отблагодарява по някакъв начин за подарената ѝ актьорска душа. Представлението, заради което Дони свързва работата си в театъра като композитор, става повод да свърже личния си живот с Нети. Той ѝ прави публично предложение за женитба пред смаяната публика именно на сцената на Армията. Дони слага и раждането на дъщеря им Лилия към приноса на „Секс, наркотици, рокендрол“, променил живота му.

14 години „Ножица-трепач“

Георги Къркеланов и Иван Радоев в „Ножица-трепач“

Подписът на Ивайло Христов стои под още едно дълголетно хитово представление – „Ножица-трепач“. Тандемът Мерилин Ейбрамс, актриса, и Брус Джордан, режисьор, създава „Ножица – трепач“, която е най-дълго играната немузикална пиеса в света. На 29 януари 2009-а в Театър „Чарлз Плейхаус“ в Бостън честват 30 години от премиерата с 12 580-то представление. Двамата американски театрали адаптират текста от пиесата на немския автор Паул Пьортнер (1925 – 1984) с оригинално заглавие „Scherenschnitt“ и го пускат под новото заглавие.

Историята се случва във фризьорски салон. Хазяйката на имота, която живее на горния етаж, е намерена мъртва. Убиецът със сигурност е един от посетителите на салона. Публиката е въвлечена в разследването след въпроси на криминалистите. Те се обръщат към зрителите да помислят за мотивите на неколцината участващи лица и да решат кой е авторът на престъпното деяние. По-голямата част от диалога се импровизира от актьорите. Финалът на представлението е различен всяка вечер в зависимост от гласуването на зрителите.

Този род интриги винаги възбуждат интереса. Успехът е прогнозиран и не закъснява. Предвидено е дори желанието на зрителя да гледа още веднъж и още веднъж, за да стане свидетел на различната развръзка и новия финал.

Ивайло режисира спектакъла в Армията с музика на Дони, декори на Нина Пашова, костюми на Кремена Халваджиян и с участието на Веселин Ранков, Георги Къркеланов, Стефания Колева, Ненчо Илчев, Иван Радоев, Гергана Данданова, Александър Дойнов. В Бостън, САЩ, този текст излиза на сцена през януари 1980-а; във Вашингтон премиерата му е през август 1987-а, а на Бродуей в Ню Йорк – през ноември 2015-а. Представленията продължават да се въртят. Също както в театрите в Сеул, Париж, Краков, Атина. Изчислиха, че по света „Ножица- трепач“ е гледана от 6 млн. зрители.

20 години „Много шум за нищо“

Иван Радоев и Гергана Данданова в „Много шум за нищо“

В „Театъра на армията“ има още един спектакъл с дълъг живот – „Много шум за нищо“, с премиера на 12 декември 1997-а. Още се играе, сега през януари навърши юбилейни 20 години на сцена. Сензацията е, че е по пиеса на Шекспир, застанал далеч и нависоко в класическото си усамотение. Прагматичното обяснение за този успех е концепцията на режисьора Красимир Спасов спрямо класиката. Той споделя този си поглед в едно наше интервю, отпечатано във в. „Народна култура“ на 10 ноември 1989-а. Като че ли датата, най-случайно избрана поради производствения график, става разделител между старата и новата, предстоящата режисура на класическите текстове.

Краси Спасов набелязва няколко истини, станали библия за режисьора. Публиката усеща магическата енергия на един спектакъл, ако намира в него откровения за своето социално битие, ако въпросите и отговорите на сцената са пропити с истина. Театралите, съвременници на онези години, могат да сравнят текстовете на толерираните от властта писатели, изпълнени с фалшиви думи и емоции, без логика, захранена от психиката на героите, а поръчана като лозунг от идеологическите отдели. Преди 1989-а репертоарът се съобразява с годишнините на Червената армия, на революцията в Москва от 1917-а, на преврата у нас от 9 септември 1944 и прочие дати, които днес се подлагат на анализ и редакция. Тези юбилейни текстове са елементарни, отвратителни за четене, скучни на сцената. За да не умори този репертоар клетия зрител, пък и самите трупи, театрите пускат от време на време класически пиеси за въздишка, отмора, интелектуално междучасие, възвръщане на доверието в сцената.

Краси Спасов призовава за стоп на тази практика на театрите у нас и за използване на класическите текстове за огласяване на злободневни теми. Не случайно след 1989-а настъпи оглушителна тишина в българската драматургия, която би трябвало да пасне на очакванията на публиката в променената реалност. Но пиеси липсват. И Спасов предлага този вакуум да се изпълни с класически произведения. Ако обаче театрите продължават да използват тези текстове като учебник за профи развитие на актьорите, особено за раздвижване по сцената в дуели, скокове и танци, а не като източник на актуална проблематика, няма смисъл от вкарване на Шекспир, Чехов и сие в афиша.

Днес, близо трийсет години от този призив, положението е променено единствено от водещите режисьори. Навсякъде другаде цари старият провинциализъм. Краси Спасов доказа позицията си именно чрез постановката на „Много шум за нищо“ в Армията. Вместо да се задоволи с водопадите от любовни клетви между героите и да разиграе една тичаница и гоненица между тях нашир и надлъж по сцената с шпаги в ръцете и мляскащи се уста, Спасов представи главните персонажи от българския публичен живот на 90-те – хора с маски, прикриващи се зад лекомислени жестове и игриво изречени лъжи. Съдбата удря тези играчи и ги наказва с горчиви изненади и болка. Хаосът в света около тях е победителят.

Публиката усети това лукавство в любовта в синхрон с двойствеността на целия ни публичен живот и запя песента на Стефан Вълдобрев: „Този рай води в ада!…“. И така 250 000 зрители се изреждат да гледат Шекспир в Театъра на армията.

От първоначалния екип към други ангажименти поемат Камен Донев, Стефания Колева, Кристина Янева, а се включват Евелин Костова, Асен Кобиларов, Десислава Касабова, Калин Иванов, Йордан Ръсин. Напускат този свят Илия Добрев, Мирослав Косев, Асен Кисимов, Петър Гюров, Стоян Стоев, а „Много шум за нищо“ продължава да се върти и в него продължават да играят базовите актьори на трупата: Иван Радоев, Гергана Данданова, Анастасия Ингилизова, Георги Новаков, Мимоза Базова, Мирослав Пашов, Веселин Ранков, Милен Миланов, Стойко Пеев, Александър Дойнов, Ненчо Илчев, Георги Къркеланов.

17 години „Вечеря за тъпаци“

Христо Гърбов и Иван Бърнев във „Вечеря за тъпаци“

Ако човек иска да стане колекционер на дълговечни спектакли в софийските театри, няма да се измъчва излишно. В Сатиричния театър премиерата на „Вечеря за тъпаци“ от Вебер в режисурата на Иржи Менцел е на 1 октомври 2001-а, а през миналата година на 1 април актьорите Христо Гърбов и Иван Бърнев участват в представление № 300. „Вечеря за тъпаци“ продължава да бъде в афиша и тази зима.

11 години „Ритъм енд блус“

Композиторът Румен Цонев, създал „Ритъм енд блус“ 1 и 2

В Малък градски театър „Зад канала“ голям хит стана „Ритъм енд блус“ с премиера през 2007-а – толкова търсен от зрителите, че авторът, покойният вече композитор Румен Цонев, пусна и продължение. Успехът напомня на „Секс, наркотици, рокендрол“. Актьорите едновременно се шегуват, пеят и свирят мелодии от филми, фолклора, опери, мюзикъли, класици като Бах, Хендел, Моцарт, Бетовен, попидоли като „Бийтълс“, Боби Макферин, Мери Джей Блайдж, АББА, а публиката припява и танцува на място с тях.

18 години „Контрабасът“

Валентин Ганев в „Контрабасът“

Валентин Ганев, актьор от кастата на обсебените, излезе в „Контрабасът“ на четвъртия етаж на Народния театър в представление на режисьора Пламен Марков за първи път през 2000 г. Зрителите и до днес се тълпят. Заслуга има и авторът Патрик Зюскинд, чийто роман „Парфюмът“ накара и нечитателите да четат. Заслуга има и Вальо Ганев, който смая публиката на 15 фестивала по света, а у нас прибра „Аскеер“ и „Икар“.

Най-хубавото в този списък на спектакли-дълголетници е, че остава отворен. И чака да бъде продължен.