Смехът на Джери

В есе за словото Георги Марков разказва за европейски преводачи, „издъхнали” при опит да преведат надпис на гробищен паметник:

„И да те е имало, пак те е нямало”.

Фраза от невероятно съчетание на думи, глаголни времена, време и разстояние, а над всичко – музика, с „нейната неземна, усмихваща се тъга и огромна мъдрост”…

Подобна „неземна, усмихваща се тъга” човек изпитва, като погледне „Случаят Георги Марков” (книгоиздателска къща „Труд”). На корицата в едър план се смеят очите на Джери и сякаш чуваме думите на оня надпис:

– И да те е имало, пак те е нямало!

За Бончо Асенов се отнася, съчинител на триста страници в книжно тяло, ченге от кариерата, практикувало занаята десет години в тайните служби, та стигнало до професор по школи и нови български университети.

По-абсурдна корица (дизайн!) едва ли може да бъде измислена. Защото в книжното тяло на Асенов се описва българин с трагична съдба, пълен неудачник, пропаднал писател, хазартен тип, алкохолизиран и скапан от болести, накрая приет в болница „Сейнт Джеймс” край Темза, за да не умре до някоя лондонска тараба. (Има ли тараби в Лондон?!)

Това е биографията на пройдохата, а от портрета на корицата ни гледа мъж в разцвета на годините си (под 50), с обветрено лице и излъчване на човек, който обича живота, обича своя роден край, планината Витоша, под която е минало детството му, обича детето си на годинка-две (било е на същата снимка, но изрязано от издателя).

Чувал е професор Бончо, че в литературата трябва да има контрасти, сблъсъци, контрапункти, за да се получи жив образ. Затова пише веднъж, че Джери е талант със силна гражданска позиция, а за контра цитира мнение на поет, че книгите на Марков ще напомнят за безцелно пропилян живот…

Или, че с тоя изключителен талант е можел да направи световна кариера, но нечистоплътни антикомунистически сили са го довели до трагичен край…

След подлото убийство на моста Ватерлоо (1978) светът с години говореше за „чадъра”, сачмата с отровата рицин, пратена от лабораториите на КГБ, дар за братските тайни служби на България. (Темата продължава до наши дни в световните медии – научих­ме скоро новата руска дума „новичок”.) Асенов хвърля всичко в контейнера като антикомунизъм. За него Марков е убит от „Скотланд ярд“ – плащали му стерлинги, а той ги проиграл, не си отработил платата. По някое време пропадналият Джери, стигнал до клошарско дередже, взел, че си купил къща за семейството (Анабел и Александра). Отде пари? „Най-вероятно” от българското разузнаване. Всичко при Бончо е вероятно, може би, няма доказателства, но „сигурно” е, както ви казвам. Той е бил по тия канцеларии десет години, знае какви пари се плащат на Емил Боевци и Авакум Заховци – не се ли намери парче от ведомост, квитанция, фактура, салфетка от луксозно западно заведение?

За трийсет години вече има натрупана литература по „случая”, имаме книгите на Христо Христов, Цвета Трифонова, Димитър Бочев, има дузина документални филми, спомени, свидетелства. За Бончо Асенов има само една истина, неговата, на неговите служби, заради които е седнал на компютъра.

От друга страна, да го разберем: той дължи всичко на тия служби, на партията, която го е отгледала и изучила, дала му е професорска титла, сега ще му махне и тавана на пенсията. Как да не напишеш двайсет и пет заглавия досега, че те е имало, че си още тук и си дневален?

Той може да напише и две хиляди заглавия, като Лопе де Вега, но си остава графоман. Компилацията му е милиционерско четиво, което на канцеларския им език се нарича сводки, донесение, рапорт до началника. Поръсени с банален хленч за България. За него написаното от Георги Марков е антибългарско. Антикомунистическо – да, но защо антибългарско? Убийството на Джери е дело на комунисти, не на българи. Половин век и отгоре България страдаше от утопия, объркала съдбите на народите през ХХ век с наглото намерение да продължава десет хиляди години.

Великодушният смях на Джери иска да ни вдъхне кураж:

„Имаше ви, но все едно, че ви нямаше!”.

От новия брой на „Стършел“