Смиреният българофил

Годишнината от рождението на Борис III, роден на 30 януари 1894 г., трябва да бъде отбелязана, за да бъде запазено националното ни достойнство. Приносът му за развитието на България в Третото ù царство е огромен и със сигурност надвишава неизбежните негативи, които следват хода на историята.

Княз Борис е принцът, с чието раждане започва процесът на възстановяване на дипломатическите отношения с Русия, която едностранно ги е прекъснала през 1886 година, но през 1896-а поправя дипломатическия си гаф. Борис е престолонаследникът, който неизменно е по фронтовете на Балканската (1912 – 1913) и Първата световна война (1915  -1918): преживява ужаса на самоубийството на Европа, като впоследствие си обещава, че български войник няма повече да воюва на никой фронт. Спазва обещанието си.

През 1923 година, в края на септемврийския комунистически метеж, поръчан от Москва, във Враца избухва пожар, изпепелил една трета от града, убил повече от сто души и оставил три хиляди на улицата. С риск за живота си царят пристига в града без охрана и обикаля всички засегнати места, като присъства на много покъртителни моменти; няколко седмици по-късно всички пострадали са обезщетени от държавата. Дискретно, без излишен шум.

На зверския комунистически атентат в църквата „Света Неделя“ през 1925 година цар Борис ІІІ не присъства по чудо и в следващите години полага последователни усилия провокираното от Коминтерна политическо противопоставяне в страната да намалее. С маскирана като колебливост и нерешителност твърда воля, през 1930-те години успява да овладее крайностите в политическите страсти у дома, а същевременно да израсне като авторитетен посредник в европейската политика. Позитивната му роля в преговорите около Мюнхенското споразумение в навечерието на Втората световна например е разкрита убедително от проф. Николай Генчев (комунист по убеждение) във време, когато абсурдът „монархофашизъм“ все още имаше идеологическо основание у нас.

На дипломатическите умения на Борис Трети дължим безкръвното връщане на Южна Добруджа през 1940 година, както и възстановяването на авторитета на българската армия. Лично съм виждала как възпитаници от последните випуски на Военното на Негово Величество училище стават прави и се просълзяват, щом само чуят „Боже, Царя ни пази!“. Офицерите от царската армия са най-жестоко унижавани (и унищожавани!) след 9 септември именно заради тази своя „слабост“.

И в тогавашната, и в съвременната острастена международна обстановка не мога да си представя „друга“ гледна точка към решението за присъединяване към Тристранния пакт (1941), което спасява България от жертви по различни фронтове. За разлика от „народната“ власт на БКП, която праща българските офицери и войници в чужди земи във финалната фаза на войната, за да се разправи по-успешно с противниците си в страната.

В нашата хилядолетна история има само двама владетели, канонизирани за светци – княз Борис І (852 – 889) и цар Петър І (927 – 969/70). Обединяващо между тях е, че управляват в мир десетилетия наред, нещо съвсем нетипично за Средновековието. Същата причина – любов и уважение към поверения му от Бога разноетничен народ – разпознавам в ярко демонстрираното преклонение на българите към цар Борис ІІІ на гроба му в Рилския манастир.

И все по-малко се изненадвам на споделеното с мен в интервю преди години от незабравимия Наум Шопов, блестящо претворил образа на Царя във филма „Цар и генерал“(1966): „Когато ме видеха на прозореца на влака, хората оставяха всичко и тичаха към мен…“. И това се случва повече от двайсет години след смъртта на владетеля.

Прочие, смиреният българофил не бива да бъде забравян! Убедена съм, че споменът за просветления патриотизъм на цар Борис Трети съдейства за почистването и днешното ни национално пространство.

Вижте още: ЗАЩО ЦАР БОРИС III Е НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ „БЪЛГАРСКИ ШИНДЛЕР“